Изборите в Германия бяха (пореден) повод световните медии да спрат вниманието си върху тази страна, извървяла през последния век път, осеян с пропадания и обрати, завоювала отново мястото си на първа сила на европейския континент. Преди годишнините за падането на Берлинската стена и Обединението на Германия, коментаторите единодушно говорят за страна в разцвет (въпреки кризата), която постепенно изоставя натрупаните от миналото задръжки и комплекси. Подчертава се и културното обновление – ново поколение писатели, историци, кинематографисти изгрява на хоризонта, гледащо на страната си по нов начин, без задръжките на старото.

Подчертава се жизнеността на германската икономика - със съвсем приличен растеж в сравнение с другите европейски страни, който се дължи на години преструктуриране в различните сектори и не на последно място - на сдържането на заплатите. То предизвиква повишаване на броя на бедните и ерозира средната класа, но допринася за удържане на конкурентоспособността на икономиката (цената на час работа в частно предприятие във Франция днес е 112%, съотнесена с Германия; през 2002 г. е била 72%).

Коментаторите се спират и на падналите табута. Първото е използването на военни средства за решаване на външнополитически проблеми - през 1999 г. страната участва в действията на НАТО против Сърбия. Второто са географските ограничения във външнополитическата активност, които Германия си бе наложила дълги години – тя вече присъства в Близкия Изток.

Тази световна сила, член на Г-8 и Г-20, иска да участва в световните дела и участва във взимането на решения, както казва Ангела Меркел. Тук коментаторите напомнят предишния канцлер, Герхард Шрьодер, който за първи път от 1949 г. се опълчи на САЩ и не изпрати войски в Ирак.

В деня преди изборите бившият външен министър на Германия Йошка Фишер (днес съветник по проекта Набуко) даде интервю за в. Монд:

- Кампанията беше твърде отегчителна поради две причини. Първата е, че и двамата кандидати - Ангела Меркел и Франк-Валтер Щайнмайер, са повече технократи, отколкото политически лидери. И единият, и другият биха били блестящи в Европейската комисия – много са силни в компромисите, но нямат никаква стратегия. Меркел не управлява истински, не поема никакви рискове. Направи го като шеф на опозицията през 2005 г. и почти се съсипа с явно неолибералната си програма. И си направи заключенията – оттогава заряза всякаква смелост и винаги се съобразява с доминиращите настроения. Не мога да нарека това водачество.

Втората причина е, че в мисленето си не можем да излезем от голямата коалиция. В момента Германия е в разгара на политически преход. С появата на Die Linke (радикалната левица), от система с четири партии преминахме към система с пет. Регионалните избори през август показаха, че това е вече реалността.

- Не показва ли кризата – и в Германия, и в Европа – слабостта не само на социалдемократическите партии, но и на социалдемократическата мисъл?

- Левицата не е във форма, но социалдемокрацията се сбъдна, тя е напълно реална. Ако дядовците или прадядовците на работниците видеха днешната работническа класа, въпреки дефицитите и трудностите, какво щяха да констатират? Здравна система за всички, пенсии за всички, една базова социална сигурност за всички, минимални работни заплати, безплатно образование... това е социалдемокрация!

Всички граждани на света биха били щастливи да живеят при тези условия, да не говорим за индивидуалната свобода, гарантирана от правовата държава. Аз съм достатъчно възрастен и си спомням 50-те и 60-те години във Франция и в Германия, беше много различно. Социалдемокрацията успя – това се вижда навсякъде.

Навсякъде, всички имат социалдемократическа програма по фундаменталните въпроси: Саркози, Меркел, Щайнмайер са социалдемократи. Такива са всички страни в Европа с изключение, може би, на Великобритания.

- Какви би трябвало да са новите основни цели на прогресистките партии?

- Проблемът е, че сме в жестока криза и тя няма да е последната. Живеем под заплахата на климатичните промени, под заплахата на огромни демографски промени, емиграцията участва в демографския проблем. Цяла палитра предизвикателства, които не се взимат под внимание от политическата система – и вдясно, и вляво. Много думи без истински реформи. Когато говорим за имиграция, става дума само да я намалим, понеже тезата е популярна. Никой не казва, че след 2013 г., когато децата от бейби-бума, родени през 1948 г., ще са в пенсионна възраст, това ще преобърне пазара на труда. Ще трябва да посрещнем индустриализацията на по-голямата част от света, увеличаването на населението на планетата, въздействията върху климата и околната среда, кризата и нестабилната финансова система.

Тези нови предизвикателства изискват нови отговори от левицата. Зелените осъзнаха предизвикателствата пред околната среда. Една по-традиционна левица, Die Linke в Германия, иска да се върне към 70-те години. Те не говорят за демографските изменения, за остаряването на населението, което ще е голямото предизвикателство пред всички ни и най-вече за пенсионерите и здравната система. Глобализацията означава индустриализация за онези части на света, които не бяха или бяха частично индустриализирани, като Индия, Китай, Бразилия, Мексико. Левицата се занимаваше с антиимпериализъм, а не мислеше за света в процес на промени. Работниците в индустриалния свят имаха монопол. Глобализацията промени това положение.

А освен това – Европа. Няма единна европейска позиция на прогресистките партии. Как днес – на ниво синдикат – да се преговаря с фирма като Дженерал моторс? GM не е само германски проблем, той е и испански, белгийски, полски проблем – т.е. европейски. Синдикатите на знаят да се справят с това ново предизвикателство – всеки гледа в собственото си поле.

К