Бел. ред. Тук публикуваният текст е част от книга, в момента подготвяна от Румен Данов и посветена на първите години след 10 ноември 1989 г.

Една възпитана дама на достопочтена възраст ме разпознава в тълпата от протестиращи на 14 януари 2009 г. Приближава се към мен и очевидно иска да сподели нещо.

“Съжалявам, казва тя, че преди двайсет години разнасях плаката на Желю Желев и агитирах за него. Предаде ни... И призна фалшифицираните избори, един милион наши деца напуснаха България след това...”

“Госпожо, питам я, вие наистина ли вярвате, че повечето българи отхвърлиха комунизма тогава и СДС спечели изборите през 1990-а!”

Не съм сигурен, че възрастната жена е чула въпроса ми, затова го повтарям. Вече не съм сигурен, че тя мисли да ми отговоря. Просто отминава...

Днес, вече двадесет години след събитията през 1989 г., историята изглежда окончателно “подредена”. Тя е удобна и най-важното – тя е консенсусна. Това е и най-странната й характеристика – тя е такава за пръв път от последните сто години назад.

И синтезирано звучи ето така:

Нищо особено не се е случило преди двадесет години! Всичко, започнато тогава, е в резултат на коварния сценарий на БКП да трансформира политическата си власт в икономическа, съчинен и разработен много преди 89-а!

Днес под тази синтезирана и мъдра дефиниция биха се подписали огромен процент от българските граждани!.. Едва ли може да има по-впечатляващо отмъщение в сметките и “сценариите” на предишния режим от такова смазващо, “живковско” мнозинство – мнозинството на обезверените... Или на невярващите!

---

В едни доста по-ранни времена един суфи решил да даде урок на съседа си, досаден и омръзнал на цялото село всезнайко. Навел се и взел да рови нещо на двора. Съседът му не се стърпял и го попитал: “Комши, що дириш”?

Суфият отвърнал: “Ключа си загубих, комши”.

След малко съседът му го попитал: ”Е къде го загуби”?

„Вкъщи”, бил отговорът.

“Ми тогава защо го търсиш тука”?

Суфият помълчал, пък рекъл: “Ми защото тука е по-светло...”

Ето няколко намерени “на светло” ключа, обясняващи с кристална простота ключови събития от най-новата ни история! Всички до един, пряко произтичащи и допълващи очертаната по-горе политическа доминанта на Прехода, споделяна от болшинството българи.

·                    Комунистите сами си спретнаха всичко само за да си разпределят и да заграбят националното богатство.

·                    Няма никаква опозиция преди 10 ноември, всички са агенти или комунисти. В България никога не е имало дисиденство! Онова, което наричаме дисиденство, беше контролирано от ДС.

·                    Желю Желев е марксист. (Производни – Дертлиев е съглашател и агент. Истинският опозиционер и лидер е Илия Минев, но е елиминиран от предателите като Петко Симеонов.)

·                    Изборите – първите демократични и ключови избори през 90-а са фалшифицирани от комунистите и признати от предателското ръководство на тогавашното СДС.

·                    Изпуснахме ги на 14 декември 1989, тогава трябваше да ги размажем, ако не беше предателското поведение на Желю Желев и Петко Симеонов...

Българската публичност от години  ври от всевъзможни еднопосочни потвърждения и “компетентни” свидетелства на горните дефиниции. Само няколко примера:

Ето какво казва Димитър Станишев, баща на бившия министър-председател, в интервю от 15 януари 1996 г. напълно в съзвучие с подчертаните по-горе характеристики на прехода:

“Фактически партията създаде опозицията. Опозицията не беше двигател на събитията, а неин продукт. Твърдяха, че десети ноември бил резултат от борбата на опозицията. Чак да ти стане смешно! Къде, кога и срещу кого се е борила опозицията. Какво е представлявала борбата й!”

Правилно! Така се говори! Така трябва да говори един бивш член на Политбюро на БКП! Самият той прекрасно знае, че казва очевидни неистини, че казва полуистини (а най-изкусната лъжа е комбинация от двете), но в същото време прекрасно съзнава, че това е политически целесъобразното говорене. Това е полезното и необходимо “партийно тълкуване” на събитията от онова време. Предназначено е да вдъхва увереност и самочувствие у съмишлениците.

Малка подробност – когато през април 1989 г. Клубът за подкрепа на гласността и преустройството излиза с политическа декларация срещу режима на Живков, включително и по повод на политическите последствия от възродителния процес, въпросният другар Станишев най-вероятно тайничко е злорадствал и е потривал ръце, но иначе, пред другаря Живков, той е стоял мирно и раболепно е докладвал обстановката...

И друга подробност – по времето, когато Димитър Станишев дава въпросното интервю, огромната част от правоверните комунисти считат него и цялата банда партийни превратаджии от 10 ноември за предатели и горбачовски мекерета.

Но мълчат. Стискат зъби и дума не продумват срещу тях... Да не говорим за Партията – тя винаги е права и недосегаема.

Опозицията обаче не мълчи.

1. За съществуването на Сценария започнах да се досещам още през лятото на 1989 г. Тогава в България “дисидентите” бяха започнали да никнат като гъби след дъжд. С наближаването на Екофорума напрежението нарастваше, активността на “първите” – също. Странно, но отношението на службите на ДС към тях бе различно. Такъв извод си правех от новините, които слушах по радио “Свободна Европа”. Едни бяха изгонени за броени часове от страната, а други спокойно разнасяха петиции, подписки и обръщения. Сега разбирам, че е имало и трети – привиквани на “специални” разговори. Четвърти прекараха по няколко месеца в затвора. Пети проглушиха света, че си връщат червения партиен билет.

Толкова много храброст, събрана в нашето отечество любезно, не беше за вярване.”

Това е написал Александър Йорданов още през април 1991 г. в книгата “Да нарушим Сценария”. (Общо взето, правилно – седи, слушка си новините... И си прави изводи човекът!)

Няколко месеца по-късно Едвин Сугарев вече ще е отгладувал цяла една епоха срещу Желю Желев. Дертлиев е обявен за предател, изхвърлен е зад борда и е оглозган от акулите на АСП и „Подкрепа”. Презрян съглашател в средата на 90-те е и Стефан Савов. Това са смутните последни години на миналия век... Съвсем скоро ще дойде ред и на Костов.

2. В предаването “Неделя 150” на БНР на 13 април 2008 г. Огнян Минчев коментира: “Ние знаем –  твърди маститият политолог – каква беше първата опозиция...”  Интонацията му е презрителна и високомерна. С основание! Можем само да се досещаме, че Минчев вероятно има предвид пресиления интерес на “първата опозиция” към собствената му лекция в 65 аудитория, употребена като „мюре”, за да бъде учреден Клубът за подкрепа на гласността и преустройството в Софийския университет на 3 ноември 1988 г.

3. Иван Сотиров, един от претендентите за председател на СДС, в интервю за в. “Гласове”, № 50 от 2008 г., ще каже:

“...В крайна сметка, Желев не прикриваше, че е марксист...”

Малко по-горе той разяснява, че партията му – Републиканската, била със съвещателен глас, тъй като те били обвинявани в екстремизъм, а тогавашните ръководители на СДС подкрепяли по-умерените партии...

Днес, двадесет години по-късно – така иска да се вижда човекът, така говори... Все пак да му припомня – по онова време за екстремистки се “брояха” не кой по-гръмогласно ще кряка антикомунистически лозунги и мантри, а монархическите идеи и скрития дневен ред на бъдещите 39-ма към атакуваната като комунистическа Конституция именно защото е републиканска и защото в нея имаше заложени буфери срещу всякакви бъдещи опити за възстановяване на монархията. Без да подценявам организационните усилия на ръководството на Републиканската Партия, спокойно мога да свидетелствам, че аргументите за съвещателния й статут преди всичко се основаваха на нейната електорална недостатъчност и това личи от избирателните списъци по време на най-конфронтационния период на СДС – на изборите в края на 1991 г. няма дори един избран депутат от Републиканската Партия.

4. Почти по същото време – само няколко дена преди 13 декември 2008 г., Михаил Константинов почти дословно преповтаря пред bTV онези няколко “ключа” от новата ни история, характеризиращи и според него българския преход след 1989 г.!

5. Книгата на Илия Троянов “Кучешки времена – революцията менте 1989 г.” обаче е най-красноречивият пример за това как се “оправя” оная ми ти уруспия Историята! Това, че гъмжи от всевъзможни фактологични грешки, очевидно ни най-малко не безпокои автора. Писана е на немски език, впоследствие е преведена за българи и ако никой от немскоезичната публика не знае, че на митинга на СДС на 18 ноември 1989 г. в София няма как да е говорил Петър Младенов, на българите това се пробутва без никакво притеснение. Германците не знаят, българите не помнят! – пък и майната им!

За първата демонстрация на “Екогласност” във времето на комунистическия режим четем следното:

Петър Слабаков бил един от последните, които говорили на този пръв демократичен митинг. Не, той не говорил, той декламирал. Слабаков, в чието име е залегнала “слабостта”, бил член на БКП и това му носело най-добрите роли. Сега пред повече от 100 000 души той се оплаквал от екологичния срив на родината.

Още преди падането на Живков, той бил съорганизатор на Екогласност, организацията на екологично осъзнатите партийци. Режимът позволил на него, както и на неколкостотин останали, да организират 300 метра дълга процесия от градинката срещу Военния клуб до Народното Събрание, за да връчат там една петиция. Милицията била направила плътен кордон, през който демонстрантите трябвало да се промъкват един зад друг, мълчаливо като при църковна процесия. Съпротивата на Екогласност се изчерпала с това унижение.

В този примитивен текст, който не се нуждае от коментар, все пак има нещо вярно. И то е онова, което се подразбира индиректно: Слабаков, мир на праха му, наистина беше артист.

Прави впечатление и глаголното време. Едни от най-перфидните и гнуснярски доноси в досиетата на Държавна Сигурност, които можете да прочетете на “Врабча” 1, са написани точно в това хлъзгаво наклонение: Бе, аз – не че съм бил там, ама ми казаха, че Той говорил, всъщност “не, той не говорил, той декламирал...”

Разбира се, човекът нито е говорил, нито е декламирал. (Същото се отнася и за Слабаков както на 3 ноември, така и на 18 ноември 1989 г. – бай Петър нито е говорил тогава, нито е декламирал). За авторите на подобни доноси това, разбира се, няма никакво значение. За народната власт обаче то е абсолютно достатъчно, щото десетки и стотици невинни хора да прекарат остатъка от живота си в Белене...

Трудно могат да бъдат съчинени по-блестящи страници от онези в книгата на Илия Троянов за бъдещата история на Българската Комунистическа/Социалистическа Партия по времето на предателя Горбачов!

---

Това са само малка част от авторитетите на дясното говорене, които охотно и уверено развиват горните “аксиоматични” мъдрини пред всеядната публика. Наистина, с много редки изключения, почти няма активист, появил се в СДС след 90-а година, който да не се е пробвал по същата тема.

Когато слушаш такива приказки, дълго време мълчиш от неудобство пред невежеството и наглостта на интерпретаторите им. Невежеството, си казваш, трябва да бъде извинявано.

Глупавите и умните са еднакво безвредни. Вредни са полу глупавите и полу умните. Сигурно казаното от Гьоте важи и за страхливите и смелите...

Дълго време смятах за обидно и унизително да се оборват такива всенародни “изводи”. Вярвах, че тяхната нелепост е очевидна. Че користната мотивация за публичното артикулиране на такива тези е прозрачна и отдавна втръснала на всеки – дори само свидетел! – на онези събития.

Изглежда, не съм бил единственият, тъй като май повечето други участници и свидетели на граничното време с аристократично високомерие продължават да мълчат.

И може би имат основания – дълбоката нравствена профанация и “КЕН Л-И-Й” културата, завладяла и отровила тотално публичността и мрежата, заслужава само и единствено презрение.

Когато обаче подобни профански тълкувания биват артикулирани и от хора, които професионално се занимават с науката „история”, това вече става твърде обезпокоително дори и само заради респекта към Историята.

Точно това прави професор Андрей Пантев в изказването си на 11 май 2009 г. в НДК по повод представянето на сборника статии “Парламент и преход”! Той също развива публично – наистина съвсем тезисно, темата за “изкуствения героизъм” на тогавашните случайни лица, появили се отникъде в българската карнавална площадност.

Това – иди-дойди! – ще го пишем в графата “човещинка” по шопски... Може би защото току-що преди него се е изказал, както винаги патетично и разхвърляно, Петър Берон...

Втората, “подхвърлена” мимоходом от професора историк теза, е далеч по-сериозна и опасна. Всичко, случило се по време на събитията през 1989 г., било подготвено и предрешено – видите ли! – там някъде, извън България... Разбирай – в Москва!, къде другаде...

Дълбоко се съмнявам, че някога някъде ще срещна научна разработка на проф. Пантев по тази тема – доразвита и аргументирана. Ще ми се да вярвам, че той самият вероятно е пределно наясно със спекулативния характер на подобни твърдения. Но това, очевидно, не му пречи да употребява мътната обществена реактивност за други, свои си цели... Както винаги, сладкодумно, разбира се...

Историята като Епифания на Бога/Лидера/Партията не е ново явление. Още първите библейски пророци са налучкали, че ако предпоставят минали събития по волята на Господ, ще придобият несъкрушими аргументи било за сакралността на учението, било за собствената си правота.

Човешката цивилизация впоследствие многократно ще се “възползва” от тази изпитана техника, така чудесно закалена в матрицата на “Осанна” и “Разпни го”!

Такава ли е истината за случилото се в България преди 20 години?

Ако да! – откъде идва разминаването с обществения консенсус в другите бивши социалистически страни, преживели много подобен граничен период от собствената си история? Има ли това някаква връзка, произтичат ли от това “странични ефекти” върху начина и пътя, по който се развиват различните страни?

Ако ли пък не, тогава откъде се взе чак пък такова всенародно единодушие! Такъв ли ще остане историческият “прочит” на времето за следващите поколения българи? Това ли било “да се пише история”?

Qui bene? – кой има интерес?

Кои са губещите?

Опозицията

Съвсем в началото, веднага след 1989-а и за много кратко, една съвсем малка група хора носеше в себе си идеала и стремежа да извърши Промяната в България без БКП/БСП. За съжаление, малко по-късно тази цел ще бъде лекомислено проиграна и неусетно подменена от революционния лозунг: “Борба срещу БКП/БСП за Промяна на системата. Оттам вече оставаше само една крачка до пълното тържество на битови клишета от рода на “Борбата на Нашата Партия срещу БКП/БСП за промяна на системата”.

Промяната вече е с малка буква...

Аналитичната оценка за организационната, финансовата, репресивната мощ, с която БКП излиза сляпо от тоталитарния и влиза глухо в “демократичния” си период, не е трудна задача.

С две думи – тя е огромна.

Един милион организирани партийни членове! Партийни структури на всяко работно място. Почти целият състав на Министерството на вътрешните работи, на отбраната – преобладаващо, са членове на БКП. Навсякъде и по всяко време на територията на страната ръководна, първостепенна роля играе партийният апарат, който контролира цялата територия на страната. Многоброен резерв от всевъзможни казионни структури и фактори, десетки местни организации на казионния съюзник на БКП, винаги верните на Партията сдружени земеделци.

Таргетирането на БКП/БСП като основен носител на силите срещу Промяната е логистично верен извод. С фатално грешно продължение, обаче...

Засега все още нямаме историческо потвърждение на марксовите думи, че гробокопач на капитализма ще бъде пролетариатът. Имаме обаче цифрови доказателства, щото да се досетим, че именно пролетариатът загроби комунизма. И за да се уверим в това, няма защо да ходим чак до корабостроителниците в Гданск...

По време на първите демократични избори за Велико Народно Събрание през 1990 г. опозицията печели в основните големи градски центрове. Аз самият съм мажоритарен кандидат в тогавашния софийски кремиковски избирателен район, включващ една традиционно консервативна територия около “Чавдарските крепости” – селата Яна, Сеславци, Богров, Бухово.

Никакъв ефект от повече от двадесетгодишния екогеноцид, стелещ се от комините на Кремиковци точно върху тези китни селца. Смазващо множество от червени бюлетини в тамошните избирателни секции!

Най-изненадващо, решителната заслуга за обрата в изборния резултат идва от другата част на избирателния район – градските зони около днешните квартали Левски, Слатина и стадион Герена. Основната част от живеещите там са работници и служители в мега-комплексите Кремиковци и Бухово.

Тези, последните, са изградени преди тридесетина години – далече от производствените суровини, на логистично напълно непонятни и неефективни точки. Без никакво зачитане на екологичните норми, тези гиганти на българо-съветската дружба са „спуснати” в недопустима близост до интензивно населени места, включително до столицата София.

Тази индустриална стратегия, разбира се, не е новост. Примерът с металургичния комбинат в Рустави, Грузия, е много подобен на Кремиковския! И рудата, и коксуващите въглища за тамошния производствен цикъл се доставят от далечни разстояния, но заводът въпреки това е построен там, само и само да се утвърди и укрепи работническата класа в онази дребнобуржоазна република Грузия.

Пролетариатът – в тази категория влизат всички категории работещи в производствените предприятия, включително инженерните кадри, категорично отхвърлят своя политически авангард. Претендиращата за тази роля БСП, наследила „на тъмно” БКП, претърпява съкрушително поражение и повече никога няма да отвори дума за тази своя идеологическа роля. До ден днешен!

Лошо...

Опозицията СДС, обаче, така и не успява да разчете тези очевадни знаци, дадени от негово величество избирателя. Вместо да се държи като исторически победител и истински водач на хората за промени, независимо че е загубила първите избори, опозицията ще хленчи и ще подсмърча след исторически отхвърлените от живота. „Величавата битка” срещу вечно завръщащите се комунисти ще измести за десетилетие далеч по-важния дебат за реформите и пътищата за промяна на системата.

Всъщност, през всичките безкрайни години на прехода опозицията не воюва с БКП/БСП! Тя воюва предимно със себе си, със собствените си комплекси и фобии, мании и претенции.

Димитрина Петрова, активистка на Екогласност отпреди 10 ноември, нервно ще репликира Стефан Савов на едно от поредните, по правило бурни заседания на парламентарната група на СДС във Великото Народно Събрание – “Къде бяхте вие, когато ние протестирахме на улицата срещу Живков, а!”

За тези свои думи Димитрина ще бъде единодушно и мигновено остракирана от всички присъствуващи депутати. Това ще бъде единственият (пръв и последен) случай, когато в политическото тяло на опозицията ще се правят опити за прокарване на разделителни линии по “биографичен” признак. Което съвсем не значи, че те не съществуваха.

Един е безспорният критерий, който универсално дефинира разделението. И това е достъпът, владеенето и упражняването на властовия ресурс – в политическата организация, в Парламента, в Правителството и Президентството.

Първата вълна на опозицията – т.е. онези „групи граждани”, както тогава ги титулува официозът в. “Работническо дело”, които преди 10 ноември са заявили категорично, т.е. писмено, своето участие в неформалните организации, са не повече от 250-300 човека.

Част от тях – по-голямата, ще останат в политическите структури на СДС след 10 ноември (много малко от тях обаче ще присъстват в ръководните органи). Друга ще се върне в редиците на БСП. Трета част просто ще се оттегли от активен политически живот.

Първото ръководство на СДС, както и първото ръководство на Парламентарната група, е почти изцяло съставено от хора от условно наречената Първа вълна на опозицията. Желю Желев е председател на Съюза (а след 10 юни 1990 и председател на парламентарната група на СДС), Петко Симеонов е зам.-председател. Георги Спасов е говорител, а Стефан Гайтанджиев е секретар. Те до един са активни участници в организираната съпротива срещу режима до 10 ноември 1989 г. Четиримата имат различаващи се политически разбирания и идеали, но в началото общият стремеж към промяна ги обединява. Тежкият политически астигматизъм на правоверните сини размива образите им и ги запокитва колективно в кюпа на предателите и негодниците, точно както и правоверните червени постъпват с “превратаджийте” Луканов, Джуров, Йотов, Младенов...

По естествен начин към първата вълна ще се причислят и двете големи стари партии – БЗНС и БСДП, макар и да са се заявили организационно в последните дни на ноември 1989 г. Д-р Петър Дертлиев и Атанас Москов, Милан Дренчев и Никодим Попов са автентични политически лидери на антикомунистическата опозиция още от първите години след 9 септември 1944 г.

Втората вълна – хората, които доминират на властови позиции след началото на 1991 и особено след изборите на 13 октомври 1991 г., почти до един са се присъединили към СДС след 10 ноември. Филип Димитров вече е председател на СДС и впоследствие министър-председател. Стефан Савов е председател на Народното Събрание. Сред министрите в кабинета няма нито един от активистите на първата вълна. (Изключение прави зам.министър-председателят Николай Василев, но за това – по-късно...) И все пак, носителите на моралните основания и острието на втората вълна са Едвин Сугарев, Йордан Василев и Христофор Събев – и тримата участници и активисти в събитията преди 10 ноември.

Nota bene: Втората вълна ще елиминира силово и кресливо представителите на първата вълна. Целта е проста и ясна – овладяване на властовия ресурс. “Аргументите” – изпитани и особено популярни от времето на сталинската съдебна манифактура.

Втората вълна ще строи своята основна идеологема върху захаросаното клише, че българското общество е дълбоко демократично, то е дълбоко антикомунистическо в идеологическите си разбирания, то е узряло и мълчаливо подготвено, но репресивният режим го държи в подчинение. То обожава своите нови лидери заради тяхната почтеност и честност и ще спечели изборите за тях, но комунистите ще скрият 500 000 гласа, ще фалшифицират резултатите и предателите като Желев и Петко Симеонов ще ги признаят.

(За фракционни, пропагандни цели това върши работа. Лошото е, че “захарчето” дотолкова се услажда на масовата публика, че оттам насетне многократно ще бъде преоткривано от бъкащите като гъби все по-истински и най-истински антикомунисти. Доказало е, че работи срещу Желев и Дертлиев. След няма и година, ще проработи ефикасно и срещу Стоян Ганев и Тренчев! И т.н. – до Костов...)

Антикомунизмът вече е бизнес. И тук-таме – по периферията, социална placebo-терапия...

Лавинообразно, по спомени, ще се надува митологемата за предателството на 14 декември – протестите пред Парламента за отмяна на член първи от Живковската Конституция.

Следват:

·                    предателството на подписалите Конституцията начело с лидера на БСДП д-р Петър Дертлиев;

·                    предателството на Желю Желев на Боянските ливади;

·                    предателството на сините мравки и ДПС.

Споменавам ги специално, защото те са важна съставна част от хранителната среда, всред която виреят репликите като “В България просто нищо не се е случило!”. За всяко от тези “предателства” може да се изпише по цяла книга. И трябва. Тук ще се задоволим с по няколко изречения.

Политическото унищожение на БСДП и лично на д-р Петър Дертлиев, заедно с подпалването на Партийния дом и истерията около досиетата, са трите брилянтни политически провокации на БСП през първите петнадесет месеца след 10 ноември!

БСДП е най-популярната и активно развиваща се политическа партия в България през 1990 г. Нейният лидер е един от най-харизматичните и авторитетни лидери в СДС. Лидерът с най-голям политически опит! С безспорен ораторски талант и организационни умения! Комунистическата партия е в тежък нокдаун. Огромното мнозинство от българите все още не вярват на случващото се, колебаят се, все още се страхуват... Затова на неговия политически файтон, където демокрацията и социализмът май са заедно, те се чувстват най-спокойни. Уютно и познато им е. Само с негова помощ ще могат да вземат сложния завой, пред който ги е изправила съдбата. Затова, заедно с БЗНС “Никола Петков”, парламентарната група на БСДП ще бъде и най-многочислената измежду организациите на СДС във Великото Народно Събрание. Политическата перспектива пред БСДП, включително и заради психологически лесната смилаемост на “продукта” от комунизмутиралите маси, е повече от обещаваща.

Малката беда е, че това не се харесва на т.нар. малки партии в СДС. А голямата беда е, че това пък никак, ама съвсем никак не се нрави и на БСП. От христоматиите на “Научния комунизъм” знаем, че комунистите не можеш ги уплаши с десните партии –