Български  |  English

Когато болката става кино...

 


Преди да гледам документалния филм на Неда Станимирова-Крънзова Към Калин”, не си бях задала въпроса възможна ли е художествена корелация между най-съкровено личното на отделен човек и киното, което е предназначено не за семеен или приятелски, а за публичен показ. Но очевидно седмото изкуство отново и отново е готово да ни изненадва с недоразкритите си възможности в отговор на провокации, идващи от живота.


Някой ще възрази, че точно в природата на документалното кино е да реагира на провокации от живота, като представя реални съдби и реални житейски казуси. Само че в общоприетата форма на това кино между обекта на разказа и субекта на създаващия го негов автор винаги има някаква опознавателна дистанция, някакво отстранение или наблюдение „отвън”. А личното по отношение на предмета – интерес, вълнение, осмисляне и т. н. – не прекрачва границата, зад която е бездната на съкровено несподелимото.


Впрочем, Неда Станимирова като сценарист и режисьор на този филм за нейния собствен син Калин Тодоров, загинал нелепо в катастрофа само на тридесет и няколко години, със сетивата си на професионален ценител на изкуството също не прекрачва тази граница напълно, а само я отмества по-навътре. Дотам, докъдето документалното кино още като че ли не беше стигало – майка/автор на филм да използва екрана за диалог със сина си. Но не в името на житейски трагичното, а в името единствено на духовните измерения на жестоко краткия живот на Калин. На неговата впечатляваща творческа страст към фотографията, разпростряла се едва ли не върху цялата ни планета, както и на не по-малко впечатляващата негова отдаденост на информатиката и компютърното програмиране, получила международно признание, за което разбираме от най-топли писма и свидетелства на негови колеги и приятели у нас и в чужбина.


Точно това фокусиране на филма единствено върху ценностните измерения на прекъснатия живот на сина доказва, че въпросната художествена корелация между съкровеното и киното, предназначено не за семеен, а за публичен показ, е не само възможна и постижима, но и нов щрих към природата на документалното кино.


Именно по този начин личната болка става кино. Става истински документален портрет на самостойна, неповторима човешка личност. Калин Тодоров е успял да впише фотографското си творчество преди името си в човешката ни култура. Същото може да се каже и за постиженията му в информатиката. А чрез този портрет болката става и художествено съобщение. И то за единствено възможния смисъл на всеки живот – духовните му измерения.


Мисля си какво голямо основание има изразената от Неда Станимирова благодарност към Дигиталния мултимедиен център към НАТФИЗ и към инженер Димитър Стойчев за възможността фотоалбумът „Пътуване с Калин и към него” със снимките на Калин Тодоров да се превърне в кино. Впрочем, също нещо не съвсем обичайно за документалното кино. Защото тук камерата (или компютърната техника) така поднася фотографските пътешествия на Калин, сякаш несъществуващ оператор го е съпровождал и снимал през всичките тези години. Явно особена е заслугата за това и на режисьорката по монтажа Валерия Ушева.


А това, че документалистката Константина Гуляшка е открила Калин Тодоров още като ученик и го е заснела в своя телевизионен документален филм „Изследване” като един от първите у нас, ориентирали се към чудото на компютрите, е като дар от неведомото.


С всичко това документалният филм „Към Калин” на Неда Станимирова пък дарява живот във вечността на духа на Калин Тодоров. По майчински. Откривайки заедно с това недоразкрити възможности в природата на киното…

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”