Български  |  English

Клокочене между стандартите

 


И тъй, вече втора година Международният джазов фестивал Варненско лято преминава с орязан наполовина бюджет. Спонсорите не са особено склонни да развързват кесиите (криза е), но все пак се намират 4-5 фирми, подкрепили финансово проекта. Но фестивалът продължава да си бъде уникален в България и околността. На почит е оригиналният европейски джаз в целия му пъстър спектър от течения и поточета. От 2-3 години, обаче, забелязвам някакво объркване, нещо се готви, нещо ври и в скоро време ще трябва да се избистри, но какво ще бъде, не знам дали и (готвачът) Анатолий Вапиров може да ни каже.


Всъщност, всичко би могло да мине под знака на постмодернизма - "няма табута, няма свещени крави". Най-постмодерна този път беше последната от трите фестивални вечери. Едно чехо-словашко трио и един френски квартет. Коренно различни. Триото на Ото Хейниц всъщност беше за мен откритието на този фестивал. С едно изключение (Blues (!) от пианиста Ондрей Крайняк), всички пиеси в програмата им бяха стандарти - от Footprints на Уейн Шортър през Les feuilles mortes (Жозеф Козма) до Cantaloupe Island (Хърби Хенкок) и биса Besame mucho (Консуело Веласкес). Ами то само от заглавията става ясно, че са постмодернисти. По-нестандартно изпълнение на стандарти рядко се среща. Всъщност, какво друго можеш да направиш с един стандарт? Ако си истински артист, разбира се. Най-ярък от тримата беше пианистът Крайняк, както може да се очаква в такова трио, ако и лидер да му е барабанистът. За басиста Щефан Бартуш казват, че свирел в черен стил (black feeling), което за мен се изразяваше в енергията, изливаща се на потоци, изглеждаща безкрайна. Ото Хейниц, разбира се, беше спойката на всичко в свръхчовешка координация с другите двама.


След тях французите от "Пулчинела", които завършиха фестивала, прозвучаха твърде елементарно и плоско, като не ги спаси и театралният елемент в програмата им. С други думи, поведението им на играещи музиканти не успя да компенсира недостига на инвенция, фантазия и дори някаква импровизационна рутина. Разбира се, тийнейджърската публика беше в див възторг от тях, но мен лично повторенията в крешендо винаги са ме отегчавали.


Към постмодерната нишка в тазгодишното издание на фестивала мога да причисля и първата вечер, също с две коренно различни програми.


Саксофонистът Димитър Льолев и неговият квинтет "Канопус" се забавляват със съчетаването на джаза и балканската традиция, нещо твърде разпространено, но успяват да намерят своя глас в това течение. От една страна, не дълбаят в дълбоки фолклорни пластове, стига им сватбарският, но от друга, резултатът не е механично съчетание, а органична музикална сплав, при това звучаща свежо, което не е лесно, като се има предвид, че въвличането на сватбарската музика в джаза в България не е от вчера.


И познато, и изненадващо прозвуча концертът на квартета Анатолий Вапиров - Антони Дончев - Стоян Янкулов - Росен Захариев. Познато, защото не минава Варненско лято без участието на първите трима. Изненадата не дойде от появата на Роко (той е от същата порода музиканти), а от това, че всеки път разказват едни и същи приказки, а успяват да бъдат интересни. За висшия пилотаж във взаимното усещане и дори надушване, в единния дъх и мисъл на четиримата, не говоря, но може би трябва, защото в България едва ли има други четирима музиканти като тях.


От фестивалната програма може да се изведат много паралели - съвременното трио "пиано-бас-барабани"; младите пианисти; кой как се заиграва с народната музика, за постмодерна вече стана дума. Завършвам обзора си с втората вечер, когато можехме да сравняваме двама пианисти, въпреки че съставите бяха различни. Можехме да сравняваме между американската и европейската пътека. Как двама български пианисти, поставени в различна среда, намират собствения си глас. Всъщност, паралелът не е съвсем точен, понеже триото на Асен Дойкин (с брат му Мартин на бас и американеца Колин Странахан на барабани) представяше авторския диск на Дойкин Meandering Road, докато Димитър Бодуров представи втория албум на комерсиалния си проект с холандската певица Маргрийт Шурдсма. И оттук започват съществените разлики. Дойкин, съсредоточен, целенасочен, представя собствената си музика, безкомпромисна и нефлиртуваща с публиката, дори по американски назидателна и дидактична на моменти. Бодуров сякаш прави компромис с творческото си кредо след Stamps from Bulgaria I & II, в които се заравя в архаични пластове, разговаря с фолклора и изважда неподозирани негови черти. Този път - пълен контраст. Поп-джаз програма, вярно - от оригинални композиции на Бодуров и Шурдсма, но в стил, необходим за привличане на повече публика. Състав - джазов и струнен квартет. На баса и барабаните са Мишо Иванов и Димитър Семов. Тримата с Бодуров са пример за това, че каквото и да свирят, винаги ще бъде интересно. Струнният квартет добави свежи цветове към картината, въпреки че и това далеч не е непознат похват. Най-свежият момент беше, когато, след традиционните фонове и тук-там акценти, струнният квартет засвири в минималистична фактура и картината изведнъж блесна в нова светлина. За Маргрийт Шурдсма мога да кажа, че е професионално научена певица, но въпреки наградите, спечелени по конкурси, гласовите й качества са скромни. Всъщност, тя това си го знае и прави онова, което може, нещо, на което би било добре да се научат повече български певици.


В заключение бих могъл да изведа няколко тенденции. Повечето всъщност са константи. Преди години джазовото Варненско лято винаги се откриваше с концерт на млади български музиканти. Сега изгряващите български звезди като че ли предпочитат да изгряват в чужбина и фестивалът продължава да следи развитието на онези, които изгряваха тогава. Продължава и да поддържа своя кръг музиканти-съмишленици. Продължава да ни запознава с нови интересни музиканти от чужбина. Гърнето - и то продължава да клокочи и каква отвара ще излезе, не се знае. Всъщност, няма значение. Промяната е движение. Движението - живот.

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”