Случи се така, че в седмицата преди 15 септември почти едновременно медии разпространиха две новини. Едната: огласеното намерение на новата министърка на образованието и науката да увеличи часовете по български език в средните училища за сметка на тези по литература. Втората новина – за епидемия от самоубийства сред служителите в голяма френска национална компания вследствие на различните структурни преобразувания, наложили се заради кризата. Две новини, които сякаш нямат нищо общо помежду си; дали обаче наистина е така? Дали те все пак не са пасващи си късчета от пъстрия пъзел на съвременния свят, в който възникват какви ли не, дори най-разноредови констелации?

Веднага трябва да уточним, че г-жа министърката в никакъв случай не е субект на скритото питане в заглавието. Тя просто е принудена да се справя с едно налично статукво. Именно за това статукво ще ни е думата. И с оглед на това статукво, намерението на г-жа Фандъкова е по-скоро основателно: далеч по-смислено е да воюваш за една по-скромна и поради това сравнително постижима цел, отколкото да се напъваш да удържиш една неудържимо изгубена вече кауза.

Тръгнем ли да дискутираме по същество характера на въпросната кауза и още повече - на нейната изгубеност, ще ни се наложи да отидем твърде далеч. Затова директно ще се насочим към същността на проблема или по-точно - към една от неговите същности.

Работата е там, че българската литература и особено онази част от нея, която наричаме ту класика, ту Канон; и която е натоварена с функцията да я представлява под някаква форма в училище, е безкомпромисно лява, т.е. демократична в оня най-дълбинен и същевременно най-пряк смисъл, който няма нищо общо с политическата злоупотреба с тези понятия. От Паисий и Ботев през Вазов и Захарий, та до „Тютюн” и „Иван Кондарев”, българският литературен канон е доминиран от две мощни, силно сближени и често пъти припокриващи се патоса. Първият е този на националната идея, наследена от XIX столетие и конститутивна за (почти) всеки национален канон. Вторият патос е на социалната идея, наследена от демократизма на ранната Модерност и заредена с мощен морален капацитет. Принципно различни помежду си, и двете идеи днес по своему се оказват анахронични. И ако за националната идея – колкото унивeрсализираща, толкова и сепаратистка в същността си – по-лесно би се намерило историческо алиби, то доста по-сложен е въпросът със социалната идея, доколкото тя е основана на една ценностна система (и същевременно сама непрестанно я възпроизвежда), която, макар да не е изгубила на номинално равнище своята валидност, реалната й актуалност вече е силно компрометирана.

Същността на проблема е тъкмо във все по-явното разминаване между номинално и реално в аксиологията на самото статукво днес. Номинално то продължава да изповядва романтическите и хуманистични ценности от времето на собственото си младенчество (Маркс би казал: от епохата, когато буржоазията е играела революционна роля), докато реалността – особено през последните две десетилетия, когато вече не съществува сдържащият респект от опонента – работи с кардинално различен ценностен модел, все по-консервативен и все по-десен.

В социално-моралния си патос българската класическа литература (както и всяка национална класика, но сигурно в по-голяма степен от повечето от тях) отстоява отявлено леви каузи и преди всичко каузата не толкова, че бедността не е порок, колкото, че богатството е. Сребролюбието, егоизмът, алчността (за пари или земя), келепирджилъкът, службогонството са неизменно на прицел, отхвърляни, порицавани, осмивани, заклеймявани. Стандартният положителен герой е хъшът-голтак, харамията, бунтовникът, бедният селянин, пасивно съпротивляващият се на статуквото или активно борещият се срещу него. Обратно, фигурите на статуквото – богатият, чорбаджията, фабрикантът, депутатът, министърът – са винаги отрицателният персонаж в сюжета.

Всъщност това, което с целия си морален патос българската литература отхвърля, са тъкмо ценностите, не само реално ширещи се в днешното ни битие, но и идеологически конститутивни, основополагащи за капитализма. Ценности, чиято доминация в съвременния еднополюсен, монодискурсивен свят все по-малко може да бъде заобиколена чрез обичайната терминологична еквилибристика, чрез ловкото и циничното им „отместване” в зони на „политически коректното”, или чрез фундаменталната ценностна подмяна, която тази еквилибристика маскира и всъщност по най-перфиден начин представлява.

Или, просто казано, същностните, фундаменталните ценности – социални, класови и най-вече морални – които българската литературна класика проповядва, решително не са тези на днешния свят. Точно обратното – между тях зее все по-бързо разтваряща се пукнатина. В резултат на това се компрометира досегашният хуманистично и хуманитарно насочен образователен модел, чиято идеологическа основа – поне в средното училище – е тъкмо обучението по литература. Компрометира се самият статут на училището като институция – същностно инкорпорирана в системата от конститутивни институционалности, тя е принудена да работи подривно спрямо тази система. Хуманитарното образование, тъй да се каже, е змията, която капиталистическата държава храни в пазвата си.

Преведено на един по-всекидневен език и от гледната точка на самите обекти на сюжета – учениците, това означава наличие на патова ситуация, в резултат на която се взривява отвътре самата идея на училището като социална институция – да подготвя младите хора за живота, както гласи едно клише. В тази ситуация ефектът е по-скоро обратен – тъкмо добрият ученик, онзи, който най-добре е усвоил моралния урок на литературата, на хуманитаристиката изобщо – тъкмо той ще влезе най-неподготвен в онзи живот, който реално го очаква. Часовете по българска литература неминуемо произвеждат аутсайдери в едно общество, което официално основава себе си на алчността и егоизма, на материални и откровено фискални ценности, каквито и либералистки евфемизми да използва за обозначаването им.

При това положение на фундаментална идеологическа несъвместимост няма много опции за изход. И понеже националната литература не е нито зарзават, нито ядрен реактор, че да си я внесем от другаде (а и не би имало откъде: всички национални литератури отстояват същите ценности, във всички тях положителни герои са все „клетниците”, „унижените и оскърбените”, все бунтарите, не банкерите; рушителите на статуквото, не охранителите му), то това, което то – господстващото статукво – може да направи с литературата, е да я пенсионира поради непригодност. Новото статукво на тотален капитализъм (а да не забравяме, че всяка тоталност по природа е бременна с тоталитарност) просто вече не се нуждае от услугите на литературата и от ценностите, които тя формира.

Ценности, които дори в колективните си идентификации – национални или класово-социални – отстояват преди всичко свободата на индивида, на личността. Неговата „външна”, но още повече неговата вътрешна свобода. Ценности на надиндивидуалната свобода, чиято ускорена редукция в днешния свят – на всички равнища – е съизмерима единствено с легитимиращата я инфлация на либералистка реторика.

Или, направо казано, капитализмът, несръчно маскиран в сапунено-розовите одеяния на „либерализма” и „демокрацията”, не питае особена нужда от свободни и саморефериращи се индивиди, от личности. Както всяка подобна социална практика, и той се нуждае преди всичко от ефективен механизъм за собственото си възпроизвеждане, т.е. от обилно задоволени, нахранени и добре забавляващи се „служители”, които нямат нито време, нито особено желание да си задават екзистенциални въпроси, нито пък имат необходимия интелектуален капацитет за това. Нужда от лесно заменими детайли в механизма на собственото му самовъзпроизвеждане, сиреч – от „гласоподаватели” и „потребители на стоки и услуги”, по възможност по-платежоспособни и по-лесно манипулируеми. Нужда от „служители”, които просто да са в състояние да напишат СV-то си на някакъв сносен български език. Които, веднъж допуснати в Замъка (нещо, което политически коректният метаезик неизменно представя с ореола на благодеянието), т.е. във фирмата, в компанията, в Системата, макар и в ролята на най-миниатюрното винтче в механизма, да са готови да се отдадат изцяло, телом и духом, да изличат и последния остатък от самоличност извън стандартното СV, от автономно саморефлексивно битие извън.

И тук стигаме до втората медийна новина – за епидемията от самоубийства сред служителите на френската компания. Склонен съм да подозирам, че в случая едва ли става дума толкова за банални грижи от битов характер (сред жертвите са и не уволнени, а само преместени на по-ниска длъжност). Случаят е по-скоро перфектно свидетелство за криза на идентичността (психолозите сигурно биха употребили по-прецизна формулировка); но какъвто и термин да употребим, ясно е, че става дума за пълна – и дълбоко трагична – криза тъкмо на Аза, на онзи свободен човешки индивид, който Просвещението някак прибързано обяви за такъв.

Свобода ли? Реликтово понятие от речника на XIX век, чийто смисъл днес единствено хуманитаристиката помни. А това я прави не само опасна, но и просто непотребна.

---

Впрочем, същата седмица, ако не се лъжа, „излъчи” и една друга новина: думите на културния министър Вежди Рашидов, че медиите са длъжници на културата. При което, побърза да уточни г-н министърът, не става дума просто да показват по-често по телевизията този или онзи, а за цялостния духовен и ценностен климат в обществото (цитирам по памет). Климат, за чието формиране медиите – това е нерадостен факт – днес са далеч по-значим фактор от училището, неудържимо губещо социалния си престиж. В своята обикновеност думите на г-н Рашидов са пореден повод да се удивим как тъкмо най-простите и очевидни неща най-трудно постигат публичната, „официалната” си артикулация (древната вяра в магическата сила на думите: премълчим ли проблема, той не съществува).

В ситуация на почти пълно и ускоряващо се девалвиране не просто на „високата” култура, а на самата култура като такава – ситуация, в която институцията на образованието все повече се маргинализира за сметка на пищния разцвет на масовата култура – тъкмо медиите са институцията, която може, при добро желание, реално да поеме неговите функции. Разбира се, националните, относително некомерсиални медии и в един относителен, палиативен план, под различни присъщи тям форми, достатъчно забавни и ненатрапливи, за да бъдат все пак ефективни. И ако вече е абсолютно невъзможно за кумир на днешния тийнейджър да се лансират фигурите на Христо Ботев, Христо Смирненски или Димчо Дебелянов, то поне нека това не бъде за сметка на ценностни каузи от рода на „първата българка, съблякла се пред Плейбой”; това комай е най-многото, за което поне на този етап можем да си мечтаем. Пък след време – кой знае...

Все пак, би било много тъжно, ако сведем националния си образователен проект само до равнището на елементарната грамотност. Банално е, но не е излишно да го повторим: грамотността е преди всичко средство, само носител на култура; същинският й смисъл започва оттук нататък, отвъд самата нея.

Бел.ред. Вестник „Култура” е готов да публикува и други мнения по повдигнатите от Пламен Антов въпрос за образователния канон.