Български  |  English

Краят на стария ред II

 


За външния поглед властта в ГДР изглеждала най-малко уязвима от всички комунистически режими и то не само защото всички приемали, че никой съветски лидер не би позволил тя да падне. Най-ентусиазираните почитатели на ГДР се намирали във Федералната република. Привидният успех на Остполитиката в свалянето на напрежението и развиването на човешките и икономически отношения между двете половини на Германия накарал почти цялата политическа класа да заложи на нейното продължаване за неопределен период. Западногерманските политически фигури не само насърчавали илюзиите сред номенклатурата на ГДР; те заблуждавали и себе си. Като повтаряли, че Остполитиката отслабва напрежението на изток, те започвали да си вярват. Изтъкнатият социалдемократ Егон Бар обяснил през януари 1982 г. (непосредствено след обявяването на военно положение в Полша), че както германците са изоставили претенциите си за национално обединение в полза на мира, така и поляците трябвало да изоставят своите претенции за свобода в името на същия “върховен приоритет”. Хелмут Кол, канцлер на ФРГ от 1982 г., също като опонентите си държал да изгражда добри отношения с ГДР. На московското погребение на Юрий Андропов през февруари 1984 г. той се запознал и говорил с Ерих Хонекер – повтаряйки разговора на погребението на Черненко година по-късно. Между двете страни били постигнати споразумения за културен обмен и премахване на мините по общата им граница. През септември 1987 г. Ерих Хонекер станал първият източногермански лидер, посетил ФРГ. Междувременно западногерманските субсидии за ГДР продължили да текат (но без никаква подкрепа за вътрешната опозиция в комунистическа Германия).


Щедро спонсориран, уверен в подкрепата на Москва и свободен да изнася на Запад по-проблемните си дисиденти, режимът в ГДР можел да оцелее неопределено време. Той със сигурност изглеждал неподатлив на промяна: през юни 1987 г. демонстранти в Източен Берлин, протестиращи срещу Стената и скандиращи във възхвала на далечния Горбачов, били бързо разпръснати. През януари 1988 г. правителството не се поколебало да затвори и изгони над сто демонстранти, които отбелязвали годишнината от убийството през 1917 г. на Роза Люксембург и Карл Либкнехт, цитирайки самата революционерка: Свободата означава свобода и за тези, които мислят различно.


През 1989 г. обаче за пръв път източногерманците имали избор. Те вече не били длъжни да приемат статуквото, да рискуват арест или да се решат на опасно бягство на Запад. На втори май 1989 г., отслабвайки контрола върху движението в самата Унгария, властите на съседната държава свалили електрическата ограда по западната граница на страната, макар последната да оставала официално затворена.


Източногерманците започнали да се стичат в Унгария. Към първи юли 1989 г. около 25 000 от тях пристигнали “на ваканция” там. Последвали ги още хиляди, много от които търсели временно убежище в западногерманските посолства в Прага и Будапеща. Неколцина пресекли още затворената австро-унгарска граница, без да бъдат спрени от граничарите; но повечето просто останали в Унгария. До началото на септември в страната чакали 60 000 граждани на ГДР. Запитан по новинарска телевизионна програма какво би направило неговото правителство, ако част от тези хора тръгнат на Запад, унгарският външен министър Гюла Хорн отговорил: Ще ги пуснем без проблем, а предполагам, че австрийците ще ги приемат. Вратата към Запада била официално отворена: за седемдесет и два часа през нея се втурнали около 22 000 източногерманци.


Властите в ГДР протестирали бурно – унгарският ход нарушавал дългогодишно споразумение между комунистическите правителства да не позволяват страните им да бъдат използвани като канали за бягство. Но управляващите в Будапеща само заявили, че са обвързани от подписа си под финалното споразумение от Хелзинки.


В опит да си върнат контрола върху събитията, източногерманските власти предложили на бежанците от посолствата в Прага и Варшава безопасно преминаване обратно през собствената им страна към Западна Германия в запечатан влак. Това обаче само изострило растящото унижение на режима: докато влакът преминавал през ГДР, той бил приветстван от десетки хиляди аплодиращи и завиждащи местни жители. Около пет хиляди души се опитали да се покатерят на него при краткото му спиране в Дрезден; когато полицията ги нападнала, последвал бунт – всичко това пред погледа на световните медии.


Несгодите на режима одързостили критиците му. В деня след отварянето на унгарската граница група източногермански дисиденти сформирали в столицата Neues Forum (Нов форум), последван няколко дена по-късно от ново гражданско движение, “Демокрация сега”; и двете групи настоявали за демократично “преструктуриране” на ГДР. На втори октомври, понеделник, тълпа от 10 000 демонстранти протестирали в Лайпциг срещу отказа на режима на Хонекер да се реформира – най-голямото публично събрание в страната сред злополучното берлинско въстание от 1953 г.


Демонстрантите в Лайпциг и други градове започнали да организират редовни митинги и “бдения” за промяна. Сбирките в Лайпциг, които вече се провеждали всеки понеделник, били нараснали до 90 000 души в седмицата след речта на Горбачов, а стеклите се тълпи скандирали “Ние сме народът!” и призовавали “Горби” да им помогне. Седмица по-късно цифрите отново нараснали: все по-разтревоженият Хонекер сега предлагал да използва сила, за да потуши всяка по-нататъшна опозиционна проява.


Перспективата за явен сблъсък сякаш най-сетне накарал вътрешнопартийните му критици да се мобилизират. На 18 октомври някои от неговите колеги, водени от Егон Кренц, осъществили преврат и свалили стареца от властта, която заемал осемнайсет години. Първото действие на Кренц било да отлети за Москва, да подкрепи (и да потърси подкрепата на) Михаил Горбачов и да се върне в Берлин, за да подготви предпазливата източногерманска перестройка. Но било твърде късно.


На пети ноември правителството на ГДР колебливо предложило леко либерализиран закон за придвижването, който обаче бил отхвърлен от критиците като жалък и неадекватен. Тогава източногерманският кабинет драматично подал оставка, последван от Политбюро. На следващата вечер – девети ноември, годишнина както от абдикацията на Кайзера, така и от Kristallnacht – Кренц и неговите колеги предложили още един закон за придвижването, за да спрат масовото преселение. На пресконференция, предавана на живо по немските радио и телевизия, Гюнтер Шабовски обяснил, че влизащите незабавно в сила нови постановления разрешават задграничните пътувания без предварително предупреждение и позволяват преминаването през граничните пунктове към Западна Германия. С други думи, Стената била вече отворена.


И в Чехословакия, както и в Унгария, комунистическото управление се базирало върху мълчаливия спомен за едно откраднато минало. Но докато в унгарския случай Янош Кадар полу успешно бил дистанцирал себе си и своята партия от сталинисткото наследство, лидерите в Прага не успели да направят подобен преход. Не че се били опитвали. Събитията от 1968 г. и последвалата “нормализация” продължавали да се отразяват в очите на Густав Хусак, на власт от 1969 г. Дори когато през 1987 г., на 75 години, Хусак подал оставка като Генерален секретар на Партията (оставайки президент на страната), той бил заместен от Милош Якеш – наистина по-млад, но затова пък известен най-вече с активната си роля в чистките през 70-те.


Благодарение на бруталното и ефикасно управление на чистките, по-голямата част от интелигенцията в Чехословакия - от драматурзи през историци до реформатори-комунисти - от ерата на 60-те били изхвърлени не само от работа, но и от сферата на публичната видимост. До 1989 г. някои от най-гласовитите вътрешни критици на комунизма, начело със самия Вацлав Хавел, били по-добре познати в чужбина, отколкото в собствената си страна.


Разбира се, хората се боели да поемат риска от открито критикуване на режима; трябва да кажем обаче, че повечето чехи и словаци не били чак толкова недоволни от съдбата си. Чехословашката икономика, като повечето други източноевропейски икономики от началото на 70-те, била специално ориентирана към доставянето на основни потребителски стоки, а в чешкия случай - и на нещо повече. Всъщност, комунистическа Чехословакия съзнателно имитирала някои аспекти на западното консуматорско общество – особено телевизионните програми и популярните развлечения – макар и в по-посредствен регистър.


Забележително експедитивният и мирен край на комунизма в Чехословакия - така наречената "кадифена революция" - станал възможен благодарение на няколко обстоятелства. Също като в Полша, интелектуалната опозиция била обединена преди всичко от спомена за минали поражения и от решимостта да избягва пряка конфронтация - не случайно водещата гражданска организация в Словакия се наричала "Общество срещу насилието". Също като в ГДР, пълният банкрут на управляващата партия станал ясен толкова бързо, че възможността за организирани ариегардни действия била изключена почти от самото начало.


Но ролята на Хавел била също толкова ключова - в никоя друга комунистическа страна не се появил човек с подобен обществен престиж. И макар повечето от практическите идеи и дори политическите тактики на Граждански форум да били оформени в негово отсъствие, тъкмо Хавел уловил и канализирал общественото настроение, като тласкал съидейниците си напред и същевременно задържал очакванията на хората в контролируеми граници.


Само Хавел - известен със скепсиса си към изкушенията на капитализма (за разлика от финансовия си министър Клаус) - можел да хвърли мост между фалшивата, но изкусителна уравниловка при покойния комунизъм и неудобните реалности на свободния пазар. За Чехословакия подобен мост бил важен. При все че в много отношения била най-западната от европейските комунистически страни, тя била и единствената с подчертано егалитарна и ляво ориентирана политическа култура .


Румънският случай бил съвсем друг. Там няма изненади, че през декември 1989 фракция на управляващата Румънска работническа партия решила, че шансът й да оцелее се крие в насилственото премахване на господстващата кохорта около Николае Чаушеску. Разбира се, Румъния не била типична комунистическа държава. Ако Чехословакия била най-западната от сателитните комунистически страни, то Румъния била най-"ориенталската". При Чаушеску комунизмът дегенерирал от национален ленинизъм до нещо като неосталинистка сатрапия, където византийските нива на шуробаджанащина и неефикасност се поддържали от пипалата на тайната полиция.


Нещо повече, Чаушеску можел да разчита не само на сплашеното си население, но и на забележителна липса на чуждестранни критики към вътрешната си политика: осем месеца, след като хвърлил в затвора по-изявените стачници от долината Жиу (и избил лидерите им), румънският диктатор посетил САЩ като гост на президента Джими Картър. Тъй като румънският лидер с удоволствие критикувал руснаците (и изпратил гимнастиците си на Олимпийските игри в Лос Анджелис), американците и още много други си затваряли очите пред вътрешнополитическите му престъпления.


Един кратък списък на официално одобрените от Чаушеску епитети за описание на постиженията му: "Архитектът", "Ваятелят на вярата", "Мъдрият кормчия", "Най-високата мачта", "Ореолът на победата", "Визионерът", "Титанът", "Синът на слънцето", "Дунавът на мисълта" и "Геният на Карпатите".


Докато имал подкрепата на тайната полиция, Секуритате, Чаушеску изглеждал недосегаем. И както подобавало, тъкмо Секуритате предизвикала падането на режима, когато през декември 1989 г. се опитала да премахне популярен унгарски протестантски пастор Ласло Тьокеш в Тимишоара. Унгарското малцинство - специален обект на предразсъдъци и репресии при управлението на Чаушеску - било насърчено от събитията оттатък границата в Унгария и още по-силно негодувало срещу несекващите неправди, на които било подложено у дома си.


---


Защо комунизмът се сринал толкова главоломно през 1989 г.? Не трябва да залитаме по сирените на ретроспективния детерминизъм, колкото и съблазнителни да са те. Макар комунизмът да бил обречен от вътрешноприсъщите си абсурди, малцина предричали времето и начина на неговата кончина. Наистина по лекотата, с която се пръснала илюзията на комунистическата власт, може да се съди колко по-слаби от очакваното се оказали тези режими – и това показва в нова светлина по-ранната им история. Но илюзорен или не, комунизмът продължил дълго време. Защо не оцелял по-дълго?


Един възможен отговор е теорията на “доминото”. Щом комунистическите лидери започнали да падат на едно място, тяхната легитимност била фатално накърнена навсякъде. Авторитетът на комунизма почивал отчасти върху претенциите му да бъде необходимост, логичен продукт на историческия прогрес, факт на политическия живот, неизбежно присъствие в модерния пейзаж. Щом това се оказало осезаема неистина – например в Полша, където “Солидарност” сякаш върнала хода на Историята - то защо да вярват в него в Унгария или Чехословакия? Вече видяхме, че чуждият пример недвусмислено натежавал.


Въпреки това, смайващото в краха на комунизма в Европа не била неговата заразност: всички революции са се разпространявали по този начин, подривайки легитимността на установената власт чрез натрупване на прецеденти. Точно това се случило през 1848 г., 1919 г. и в по-скромни мащаби - през 1968 г. Новото през 1989 г. била самата скорост на процеса. Чак до октомври същата година Имре Пожгай в Унгария или Егон Кренц в Източна Германия хранели надежди, че ще могат да контролират и управляват своята версия на перестройката. Повечето от опонентите им били склонни да се съгласят и продължавали да търсят някакъв временен компромис. През 1980 г. Адам Михник писал, че можем да си представим едно хибридно общество, където тоталитарната организация на държавата да съществува редом с демократичните институции на обществото; чак до лятото на 1989 г. той нямал причини да очаква нещо друго.


Един нов фактор била ролята на средствата за масова комуникация. Унгарците, чехите и германците в най-голяма степен успели да гледат собствената си революция по телевизионните новини всяка вечер. За населението на Прага постоянните телевизионни повторения на събитията от 17 ноември представлявало нещо като експресно политическо образование с два лайтмотива: “Те са безпомощни” и “Ние успяхме”. Вследствие на това се изгубило ключовото предимство на комунизма – контролът и монополът върху информацията. Страхът да се окажеш сам – невъзможността да узнаеш дали чувствата ти се споделят от други – бил разпръснат завинаги. Дори в Румъния превземането на националните телевизионни студиа било определящият момент на бунта. Неслучайно мрачната съдба на семейство Чаушеску била заснета за излъчване в националния ефир. Това не било нов модел, разбира се – през целия XX век радиостанциите и пощите били първите цели на революционните тълпи от Дъблин до Барселона. Но телевизията била бърза.


Втората отличителна черта на революциите от 1989 г. бил техният мирен характер. Румъния правела изключение, разбира се; но това можело да се очаква предвид естеството на режима там. Истинска изненада било, че дори в Тимишоара и Букурещ мащабът на кръвопролитията бил далеч по-малък, отколкото всички се опасявали. Това също отчасти било функция на телевизията. Когато цялото население – да не говорим за останалия свят – гледало всеки техен ход, комунистическите режими били с вързани ръце. Този тип наблюдение сам по себе си означавал загуба на власт и силно ограничавало техните опции.


Подобни съображения определено не възпрели комунистическите власти в Китай, които застреляли стотици мирни демонстранти на площад Тянанмън на 4 юни същата година. Николае Чаушеску не би се поколебал да последва примера на Пекин, стига да можеше. Както видяхме, и Ерих Хонекер е обмислял нещо подобно. Но за повечето от колегите им това вече не било вариант. В някакъв ключов момент всички отмиращи авторитарни режими се люшкат между репресиите и компромиса. В случая увереността на комунистите в собствената им способност да управляват се изпарявала толкова бързо, че шансовете да задържат властта насила започнали да изглеждат малки – а ползата от подобен ход доста съмнителна. Пресмятайки личната си изгода, комунистическите бюрократи и партийни апаратчици бързо започнали да откриват, че имат сметка да плуват по течението, вместо да бъдат отнесени от приливната вълна на промяната.


Тези сметки биха изглеждали различно, ако тълпите биха били гневни, а лидерите им – войнствено решени да отмъщават на стария ред. По ред причини обаче мъжете и жените от 1989 г. съзнателно избягвали насилието. Не просто защото полската революция била “самоограничаваща се”. Опетнени от десетилетия насилие, разполагащи с “огнестрелни” съюзници, комунистическите режими недвусмислено показали на своите поданици колко неуместно и неблагоразумно е да прибягваш до сила.


Отвращението към кръвопролитията било единствената обща черта между революционерите от 1989 г. Те били необичайно пъстра група дори по стандартите на повечето предишни брожения. Комбинациите варирали, но обичайно “народът” включвал смесица от комунисти-реформатори, социалдемократи, либерални интелектуалци, пазарни икономисти, католически активисти, профсъюзни лидери, пацифисти, неколцина непокаяли се троцкисти и какви ли не още. Самото им разнообразие допринасяло за силата им: то представлявало де факто тъкмо този неформален комплекс от граждански и политически организации, който бил антитезата на еднопартийната държава.


Поне една съществена линия на разлома – тази, която отделяла либералните демократи от националистическите популисти – вече започвала да се усеща; тя разделяла, да речем, Мазовецки от Валенса или ляво ориентираните Свободни демократи в Унгария (начело с Янош Киш и други дисиденти-интелектуалци) от стария тип националисти в Демократичния форум. Новите поколения също били фактор в демонстрациите от 1989 г. Много от опитните лидери на интелектуалната опозиция споделяли обща история с вътрешнопартийните критици на режима. За студентите и останалите младежи обаче те изглеждали отлети по същия калъп: част от едно минало, което не можело и не бивало да се връща. По образ и подобие на двайсет и шест годишния си лидер Виктор Орбан, унгарската “Фидеш” първоначално била определена като политическа партия изключително за хора под трийсет години.


Спомените и илюзиите на “поколението Дубчек” не се споделяли от техните деца, които явно не държали особено да си спомнят 1968 г. или да запазят “добрите” аспекти на ГДР. Новото поколение искало не толкова да въвлича властта в дебат или да предлага радикални алтернативи на нейното управление, колкото просто да се измъкне от нея. Това допринесло за карнавалния характер на 1989 г., забелязан от някои наблюдатели в Полша и Чехословакия; а също и за равнодушието към идеята за ответно насилие. Комунизмът не бил вече толкова пречка, колкото отживелица.


Това си личи най-силно в езика, чрез който обичайно били изразявани целите от 1989 г. Темата за “връщане в Европа” не била нова. Дълго преди комунизма източната половина на континента била онази Европа, която дирела признание и уважение; западната била тази, която “познавала” себе си и чийто поглед бил тъй ревностно търсен. С образуването на съветския блок, чувството за откъснатост от Европа станало лайтмотив на интелектуалното дисидентство и на опозицията в целия регион.


Но жалбата по изгубената европейска идентичност придобила особено значение, когато на Запад възникнало нещо ново – “Европейска общност”, “Европейски съюз”, построено около съзнателно “европейски” ценности, с които тези хора лесно можели да се идентифицират: индивидуални права, граждански задължения, свобода на словото и придвижването. Говоренето за “Европа” станало по-малко абстрактно и следователно – освен всичко останало – по-интересно за младите. То вече не било само вопъл по изгубената култура на стара Прага или Будапеща, а представлявало конкретен и постижим набор от политически цели. Обратното на комунизма вече не бил “капитализмът”, а “Европа”.


Това било нещо повече от реторика. Докато старите комунистически кадри можели убедително (и дори убедено) да сочат разрушителното действие на абстрактно дефинирания “капитализъм”, те нямали какво да предложат на мястото на “Европа” – защото тя представлявала не идеологическа алтернатива, а просто политическата норма. Понякога идеята била формулирана като “пазарна икономика”, друг път като “гражданско общество”; но и в двата случая “Европа” означавала чисто и просто нормалност и съвременен начин на живот. Комунизмът вече не представлявал бъдещето – неговият коз в продължение на шест десетилетия - а миналото.


Естествено, имало вариации. Националистите и дори някои политически и религиозни консерватори – много от които били активни и влиятелни през 1989 г. – не били склонни да мислят толкова за Европа, колкото за “Полша” или “Унгария”. А някои от тях вероятно се интересували по-малко от свобода и индивидуални права от своите колеги. Първостепенните приоритети на масите също варирали – идеята за някакъв вид връщане към Европа звучала по-вдъхновяващо в Чехословакия, отколкото в Румъния, където трябвало преди всичко да се сваля диктатор и да се осигурява прехраната. А докато някои от лидерите на 1989 г. от самото начало се заели да градят пазарна икономика (при сформирането на първото си правителство през септември 1989 г. Тадеуш Мазовецки направил прочутото си изявление, че търси “своя Лудвиг Ерхард”!), други – най-вече Хавел – предпочитали да се фокусират върху гражданските основи на обществото.


Значението на тези нюанси щяло да се прояви едва по-късно. Тук обаче може би е моментът за едно наблюдение относно мястото на Съединените щати в тази история. Източноевропейците и особено жителите на Източен Берлин прекрасно съзнавали възпиращата роля на САЩ спрямо Съветския съюз. Те разбирали и тънката разлика между западноевропейските политици – които като цяло били готови да съжителстват с комунизма, стига той да ги остави на мира – и американските политици като Роналд Рейгън, който открито го описвал като “Империя на злото”. “Солидарност” била финансирана предимно от Америка и тъкмо САЩ давали най-настоятелна официална подкрепа на протестиращите в Берлин и другите градове – след като се разбрало, че вероятно ще спечелят.


От това обаче не трябва да заключаваме – както се прави понякога, - че несвободните източноевропейски народи копнеели да станат... американци; още по-малко да твърдим, че американската поддръжка и подкрепа предизвикали или подпомогнали тяхното освобождение. Съединените щати изиграли удивително малка роля в драмите от 1989 г., поне преди тяхната развръзка. А самият американски социален модел – “свободният пазар” – рядко бил предлаган от масите или техните водачи като модел за възхищение или подражание. За повечето от живелите при комунизма освобождението по никакъв начин не предполагало копнеж по необуздана икономическа конкуренция, а още по-малко загуба на безплатните социални услуги, гарантираната заетост, ниските наеми или други съпътстващи комунизма облаги. В крайна сметка едно от предимствата на “Европа” – такава, каквато си я представяли на Изток, било обещанието за богатство и сигурност. Хем да бъдеш свободен като вълк, хем агнето на социализма да си остане цяло.


Подобни евромечти били предвестници на бъдещи разочарования. Навремето обаче малцина виждали това. На пазара на алтернативни модели американският начин на живот все още се харесвал на малцина, а при цялото си глобално влияние Америка била доста далеч. Другата суперсила обаче се намирала в непосредствена близост. Сателитните държави от Източна Европа до една били колонии на базираната в Москва комунистическа империя. Затова толкова малко от промените през 1989 г. се дължали на местни обществени или политически сили – независимо дали ставало въпрос за нелегални католически организации в Словакия, рокгрупи в Полша или свободомислещи интелектуалци в другите страни. В последна сметка, важната била винаги Москва.


В упоителната отмала на освобождението много източноевропейци омаловажавали значението на Русия, за да изтъкнат по-ярко собствените си постижения. През януари 1992 г. Йозеф Антал от “Демократически форум”, вече министър-председател на Унгария, се жалвал пред сънародниците си как Западът не оценявал героичната роля на централноевропейците в падането на комунизма: Трябва да се сложи край на тази несподелена любов, защото ние останахме на поста си, водихме битките си без нито един изстрел и спечелихме за тях третата световна война. Колкото и да бил ласкателен за слушателите си, горчивият разказ на Антал пропуска централната истина за 1989 г.: ако народите, интелектуалците и профсъюзните водачи на Източна Европа “спечелили третата световна война”, това се случило просто защото Михаил Горбачов им го позволил.


На 6 юли 1989 г. Горбачов се обърнал към Съвета на Европа в Страсбург и уведомил публиката си, че Съветският съюз няма да застане на пътя на реформите в страните от Източна Европа; че това било “изцяло тяхно решение”. На конференция на лидерите на източния блок на 7 юли 1989 г. в Букурещ съветският ръководител потвърдил правото на всяка държава да следва собствената си траектория без външна намеса. Пет месеца по-късно, на борда на кораба “Максим Горки” до бреговете на Малта, той уверил президента Буш, че няма да използва сила, за да задържи на власт източноевропейските режими. Позицията му била еднозначна. Както отбелязал Михник през 1988 г., Горбачов бил заложник на външнополитическите си успехи. След като един имперски център публично оповестил, че не може и не възнамерява да задържа колониалната си периферия – и бил акламиран от всички за това си твърдение, колониите му били изгубени, а с тях и местните му съучастници. Оставало само да се определи начинът и посоката на тяхното падение.


Самите те определено разбирали какво се случва: между юли 1988 г. и юли 1989 г. Карой Грос и Миклош Немет, водещите реформатори в Унгарската комунистическа партия, направили четири отделни визити в Москва, за да се срещнат с Михаил Горбачов. Техният колега Режо Ниерс говорил с него и в Букурещ на 7 юли 1989 г., в деня след смъртта на Кадар; вече било ясно, че каузата им е изгубена. Горбачов не предприел нищо, за да предизвика или насърчи революциите от 1989 г.: той просто стоял настрана. През 1849 г. руската интервенция решила съдбата на унгарската и други революции от същата година; през 1989 г. руската ненамеса подпомогнала успеха им.


Горбачов не просто оставил колониите да си отидат. Като показал, че няма да се намесва, той решително подкопал единствения реален източник на политическа легитимност, с който разполагали ръководителите на сателитните държави: обещанието (или заплахата) за военна интервенция от Москва. Без тази заплаха местните режими били политически голи. Икономически можели да изкретат още няколко години, но и тук логиката на съветското отдръпване била безупречна: когато Москва почнела да иска световни цени за износа си от страните на СИВ (както станало през 1990 г.), последните – силно зависими от имперските субсидии – щели да се сринат така или иначе.


 


Както показва последният пример, Горбачов оставял комунизма да рухне в Източна Европа, за да го запази в самата Русия – точно както Сталин изградил сателитните режими не заради самите тях, а за да подсигури западната си граница. Тактически Горбачов направил сериозна грешка – след по-малко от две години уроците на Източна Европа щели да бъдат използвани срещу освободителя на собствената му територия. Стратегически обаче неговото постижение било огромно и безпрецедентно. Никоя друга териториална империя от незапомнени времена не била изоставяла владенията си толкова бързо и с толкова малко кръвопролития. Не можем буквално да припишем на Горбачов заслугите за случилото се през 1989 г. – той не го бил планирал и само смътно разбирал дългосрочното му значение. Но той бил силата, която го предизвикала и позволила. Това било революцията на г-н Горбачов.


 


Превод от английски Зорница Христова


Бел.ред. Публикуваният тук текст на Тони Джуд представлява фрагменти от едноименната 19-а глава на неговата монография „След войната: история на Европа след 1945 г.”, която ще се появи на българския книжен пазар в навечерието на Коледа тази година.


 

още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”