Български  |  English

Краят на стария ред - I

Отбелязването на двайсетгодишнината от големите промени в Източна Европа и в България неслучайно започваме с глава от историята на Европа. Всяко осмисляне, преосмисляне, спомен, дебати върху такова мащабно историческо събитие трябва да започне с припомняне на фактите. В силно съкратения си вариант (от който премахнахме и писаното за България), текстът на Тони Джуд все пак дава представа за натрупването на събитията, за безизходицата на режимите, за предпазливостта на противниците им, за заблудите на Запада – с две думи, за назряването на поврат, който никой не е очаквал да е толкова мащабен, нещо повече, който почти всички са смятали за немислим.


Но все пак – в този свят, проектиран сякаш от Метерних, който изглеждаше разделен завинаги и завинаги стабилен с противостоенето на блоковете, революцията се случи.


В имплозията на Съветския блок се срутиха много неща – достатъчно е да споменем само, че се срути мисленето за историята като целеположен процес. Демокрацията отвори различни перспективи не само пред отделния човек; ние живеем вече в общества, пред които всички пътища са възможни, пред които лежи обща отговорност за избор. Всъщност, 1989 година беше не краят на историята, а нейното начало. Не само за страните от бившия Съветски блок, а за цялото земно кълбо.


Как участваше България в този процес като обект и субект, как стигна тя до своята 1989, какво спечели и какво загуби в тези двайсет години – надяваме се този разговор да се проведе в следващите броеве.


К





 


Не можем повече да живеем така.


Михаил Горбачов (към жена си, март 1985г.)


 


Хора, вашето управление отново е ваше.


Вацлав Хавел, реч по случай приемането на президентския пост, 1 януари 1990г.


 


За скритата крехкост на Съветския съюз може да се съди по факта, че той се оказал толкова уязвим към ефекта на една - наистина колосално неуспешна - неоколониална авантюра. Но катастрофата в Афганистан, също като цената на набиращата скорост надпревара във въоръжаването от началото на 80-те, сама по себе си не би предизвикала срива на системата. Поддържана от страха, инерцията и личния интерес на управляващите я старци, брежневата "ера на застоя" можела да продължи неопределено дълго. Определено никой ответен авторитет, никое дисидентско движение - било в Съветския съюз или в сателитите му - не би могло да свали режима. Само един комунист можел да го направи. И точно комунист го направил.


От самото начало Михаил Горбачов бил "комунист-реформатор", макар и твърде необикновен: симпатизирал на нуждата от промяна и обновление, но не желаел да атакува основните постулати на системата, сред която бил израснал. Като мнозина от своето поколение в Съветския съюз и извън него, той искрено вярвал, че единственият път към подобрение на ситуацията минавал през връщането към ленинските "принципи".


Духът на ранните цели на Горбачов може да се усети по неподражаемия тон на новата официална толерантност към рокмузиката, изразена от "Правда" през октомври 1986 г.: Рокендролът има право да съществува, но само ако е мелодичен, съдържателен и добре изпълнен. Тъкмо това искал Горбачов: мелодичен, съдържателен и добре изпълнен комунизъм. Необходимите реформи щели да бъдат предприети, подходящите свободи щели да бъдат дадени, но нерегулирано своеволие нямало да има - чак до 1988 г. държавата все още здраво стягала независимите издателства и печатници.


В крайна сметка, Горбачов и неговата контролирана революция били пометени от мащаба на започнатите от тях промени. Поглеждайки назад, той отбелязал с известно съжаление: естествено е да ме притеснява фактът, че не успях да задържа целия процес на перестройката в рамките на своите намерения.


Под ръководството на Михаил Горбачов след 1985 г. СССР постепенно се оттеглил от прякото надзираване на подопечните си държави. Ала импликациите на това нарастващо отдръпване оставали неясни. Народните демокрации все още били управлявани от авторитарни партийни клики, чиято власт почивала на огромен репресивен апарат. А докато управляващите в Прага, Варшава или Източен Берлин започвали да проумяват, че вече не могат да разчитат на безрезервната подкрепа на Москва, нито те, нито техните поданици имали ясна представа какво означава това.


Ситуацията в Полша ясно демонстрирала тази несигурност. От една страна, обявяването на военно положение препотвърдило авторитарното управление на комунистическата партия. От друга страна, забраняването на “Солидарност” и заглушаването на нейните лидери по никакъв начин не облекчило фундаменталните проблеми на страната. Тъкмо напротив: Полша още тънела в дългове, но сега – благодарение на международната реакция спрямо репресиите - нейните ръководители не можели вече да се измъкнат от трудностите с по-нататъшни заеми от чужбина. На практика полските власти били изправени пред същата дилема, която се опитвали да решат през 70-те, но разполагали с още по-малко варианти.


Междувременно опозицията била криминализирана, но не се била изпарила. Нелегалните публикации продължили, както и лекциите, дискусиите, театралните представления и т.н. Самата “Солидарност”, макар и забранена, поддържала виртуално съществуване, особено след като най-известният й говорител Лех Валенса бил освободен от затвора през ноември 1982 г. (и на следващата година получил задочно Нобелова награда за мир). Режимът не можел да си позволи риска да забрани повторното посещение на папата през юни 1983 г., след което Църквата се ангажирала още по-силно с нелегални и полулегални дейности.


Естественият инстинкт на партийното ръководство (и във Варшава, както и в Москва) бил да предложи “реформи”. През 1986 г. Ярузелски, вече президент на държавата, освободил от затвора Адам Михник и други лидери на “Солидарност” и чрез новосформираното “Министерство на икономическата реформа” предложил скромен набор от икономически промени, отчасти с цел да привлече наново чуждестранно финансиране за националния дълг на страната, който вече наближавал 40 милиарда долара.


Към 1987 г. най-поразителният аспект от полската ситуация била чистата безпомощност на Партията и нейните органи. Без реално да се сблъска с каквато и да било видима заплаха към своя монопол върху властта, Полската обединена работническа партия ставала все по-маловажна. “Контра-обществото”, за което Михник и останалите говорели десетилетие по-рано, се превръщало във фактически източник на авторитет и инициатива. След 1986 г. дебатът сред полската опозиция бил не толкова как да научим обществото да бъде свободно, колкото доколко и с каква цел опозицията трябва да се съгласи да работи с режима.


Повод за окончателния залез на Партията съвсем уместно станал друг опит за “реформиране” на икономиката – или, по-скромно казано, за намаляване на непосилния дълг на страната. През 1987 г. потребителските цени били вдигнати с около 25%; през 1988 г. – с още 60%. Случило се същото като през 1970, 1976 и 1980 г.; рязкото увеличение на цените предизвикало взрив от стачки, кулминиращи през пролетта и лятото на 1988 г. в масови блокажи и окупации. В миналото, не разполагайки с никакво влияние сред трудещите се, властите или изоставяли опитите да вдигнат цените, или прибягвали към сила – или и двете. В този случай имали трети вариант – да апелират за помощ към самите водачи на работниците. През август 1988 г. генерал Чеслав Кишчак, министър на вътрешните работи, призовал Лех Валенса – на теория частен гражданин, непризнат лидер на непризнавана организация – да се срещне с него за договаряне на край на трудовите проблеми в страната. Валенса отначало реагирал неохотно, но в крайна сметка приел.


За него било лесно да апелира пред стачниците – моралният авторитет на “Солидарност” само бил нараснал през годините след 1981 г., - но основните проблеми си оставали: инфлацията в страната наближавала 1000% годишно. Последвали четири месеца спорадични неофициални контакти между “Солидарност” и правителството, предизвикали още повече публични призиви за “реформи”. Носейки се безпомощно по течението, властите се лутали между жестове и заплахи: сменяли министри, отричали всякакви планове за преговори, обещавали икономически промени, заплашвали да затворят корабостроителния завод в Гданск. Общественото доверие в държавата, доколкото изобщо съществувало, се сринало напълно.


На 18 декември 1988 г. “Гражданският комитет” на “Солидарност” бил сформиран във Варшава, за да състави план за широкомащабни преговори с правителството. Ярузелски, явно изчерпал вариантите си, най-сетне приел очевидното. На 6 февруари 1989 г. комунистите официално признали “Солидарност” като партньор в преговорите и открили “кръгла маса” за дискусии с нейните представители. Разговорите продължили до 5 април, когато всички страни се съгласили за легализацията на независимите профсъюзи, за важни икономически закони и преди всичко за един новоизбран парламент.


В ретроспекция изходът от кръглата маса бил договаряне на края на комунизма в Полша и това било ясно поне за част от участниците. Никой обаче не очаквал бързината, с която се развили събитията. Насрочените за четвърти юни избори, макар да позволявали безпрецедентен елемент на действително различни опции, били предрешени, за да осигурят комунистическо мнозинство: гласуването за националния Сенат било наистина открито, но в това за Сейма (парламентарното събрание) половината места били запазени за официални (т.е. комунистически) кандидати. А насрочвайки толкова скорошна дата, правителството се надявало да се възползва от неорганизираността и неопитността на своите опоненти.


Резултатите шокирали всички. Подкрепяна от импровизирания нов всекидневник на Адам Михник “Изборен вестник” (“Gazeta Wyborcza”), “Солидарност” спечелила 99 от 100 места в Сената и всички места в Сейма, за които имала право да се съревновава. Междувременно само двама от комунистическите кандидати спечелили необходимите 50% от вота, за да заемат местата си. Изправени пред абсолютен разгром и безпрецедентно публично унижение, комунистическите ръководители на Полша били пред избора: да игнорират вота, да обявят за пореден път военно положение или да приемат загубата и да сдадат властта.


Така поставен, изходът бил ясен – както казал недвусмислено Горбачов в частен разговор на Ярузелски, изборите трябвало да се признаят. Първата реакция на комунистическия лидер била да се помъчи да запази репутацията си, канейки “Солидарност” за съставяне на коалиционно правителство, но предложението му било отхвърлено. Вместо това, след няколко седмични преговори и неуспешни усилия на комунистите да номинират свой министър-председател, партийното ръководство приело неизбежното и на 12 септември 1989 г. Тадеуш Мазовецки бил одобрен като първия следвоенен некомунистически премиер (макар комунистите да си запазили контрола върху няколко ключови министерства).


Междувременно (хитър политически ход) парламентарната група на “Солидарност” гласувала за Ярузелски като държавен глава, така на практика асимилирала “умерените” комунисти в последвалия преход и смекчила срама им. Месец по-късно правителството на Мазовецки обявило планове за създаване на “пазарна икономика”, представени в стабилизационна програма – така нареченият “план Балцерович”, одобрен от Сейма на 28 декември. Ден по-късно “водещата роля на комунистическата партия” била формално премахната от конституцията на страната. След четири седмици, на 27 януари 1990 г., самата партия била разпусната.


В Полша военното положение и неговите последици разкрили ограниченията и неадекватността на Партията; но макар репресиите да втвърдили опозицията, те от друга страна я направили предпазлива. В Унгария подобна предпазливост била продиктувана от съвсем различен опит. Две десетилетия неясна толерантност размили точните граници на официално допустимото инакомислие. Все пак Унгария била комунистическата страна, в която Хилтън открил първия си хотел зад Желязната завеса през декември 1976 г.; където през 80-те Били Греъм предприел не една, а три обиколки; и която през същото това десетилетие била посетена (и негласно фаворизирана) от двама американски държавни секретари и от вицепрезидента Джордж Буш. През 1988 г. комунистическа Унгария определено имала “добър” имидж.


Отчасти по тази причина опозицията срещу Партията се проявила доста бавно. Прикриването и маневрите изглеждали по-оправдани от смелостта, особено за всеки, който помнел 1956; а животът в Унгария на Янош Кадар бил поносим, макар и безцветен. В действителност официалната икономика не била по-добре от тази на Полша въпреки различни реформи и “нови икономически механизми”. Със сигурност черната или “паралелната” икономика позволявали на много хора да поддържат малко по-висок жизнен стандарт от този в съседните страни. Но както вече разкривали изследванията на унгарските статистици, страната страдала от значително неравенство в приходите, здравеопазването и жилищното благоустройство; социалната мобилност и социалните услуги на практика изоставали от Запада, а дългото работно време (много хора работели на две и дори три места), високите нива на алкохолизма и умствените разстройства, заедно с най-високия процент самоубийства в Източна Европа, оставяли своя отпечатък върху населението.


С други думи, съществували предостатъчно основания за недоволство. Нямало обаче организирана политическа опозиция. Макар в хода на 80-те да се появили някои независими организации, те предимно се ограничавали до екологичните въпроси или протестирали срещу малтретирането на унгарското малцинство в Румъния. Инакомислието и критиката били ограничени в рамките на управляващата Партия, макар на изборите през 1985 г. за пръв път да били допуснати множество кандидати и да били избрани шепа официално одобрени независими депутати. Но сериозните промени започнали едва през 1988 г.


Техен катализатор била фрустрацията на по-младите, “реформаторски” настроени комунисти – открито възхитени от въведените от Горбачов трансформации в КПСС - от липсата на гъвкавост у тяхното собствено застаряващо партийно ръководство. През май 1988 г. на специално свикана за целта комунистическа конференция те най-сетне успели да свалят седемдесет и шест годишния Кадар от поста му и да сложат на негово място министър-председателя Карой Грос. Практическите последствия от този вътрешнопартиен преврат се ограничавали до програма за икономическа строгост, целяща да укрепи “пазарните сили”; но той имал голяма символическа мощ.


През първите месеци на 1989 г. комунистическите законодателни органи приели серия мерки, признаващи правото на свободно събиране; официално санкционирали “прехода” към многопартийна система, а през април формално зачеркнали “демократичния централизъм” в самата Партия. Имре Пожгай и други реформатори от унгарското Политбюро убедили колегите си да създадат комисия за разследване на събитията от 1956 г. и официално да ги предефинират: те вече не били “контрареволюция”, а “народно въстание срещу унизителното за страната олигархическо управление”.


Една от особеностите на унгарското сбогуване с комунизма се състояла във факта, че то било извършено от самите комунисти – едва през юни била проведена кръгла маса с опозиционните партии в съзнателна имитация на полския прецедент. Това вдъхнало известен скептицизъм сред антикомунистически настроените унгарци.


Унгарската революция имала две отличителни черти - представлявала единственият преход от комунистически режим към истинска многопартийна система, проведен изцяло отвътре, и унгарският преход изиграл ключова роля за сриването на друго комунистическо управление - това на Източна Германия.


 



Превод от английски


Зорница Христова


Бел.ред. Публикуваният тук текст на Тони Джуд представлява фрагменти от едноименната 19-а глава на неговата монография „След войната: история на Европа след 1945 г.”, която ще се появи на българския книжен пазар в навечерието на Коледа тази година.

още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”