Оказва се, че първият „исторически” филм на Тарантино оглавява боксофис класациите по света, а у нас почти никой не го гледа в мултиплексите. Това, прочее, не е прецедент – и „Бибрутално: Разходка смърт” (2007) тук мина доста вяло.

„Гадни копелета” е свръхамбициозен проект – Тарантино се разправя с нацизма в копродукция с немци. Филмът е разделен на четири части, има задкадров четец (Самюъл Джаксън) и разказва за еврейската мъст през киното. То е въведено като: сакрален сегмент от националната митология (френска и немска), парижки културен топос, антихитлеристка акция на съюзниците, филм на Гьобелсовата пропаганда, документален хепънинг-експлозив...

Всичко започва през 1941 в далечна френска ферма, където „ловецът на евреи” Ханс Ланда (Кристоф Валц) се проявява като полиглот и пие мляко, а девойката Шошана Драйфус (Мелани Лоран) е единствената от укриваща се и предадена еврейска фамилия, успяла да избяга от немските куршуми.

Междувременно се въвеждат „гадните копелета” – американският лейтенант Алдо Рейн (Брад Пит) събира из Европа осем евреи като корпус за бързо реагиране, т. е. скалпиране на нацисти. Хитлер (Мартин Вутке) се вихри срещу тях, Чърчил (Род Тейлър) в далечен ъгъл пие уиски с пура в ръка, мобилизиран английски филмов критик коментира историята на немското кино, а млад войник на Вермахта (Дани Брюл), превърнал се национален герой, защото сам избил за четири дни 300 руснака, играе главната роля във филм за себе си („Гордостта на нацията”) и се влюбва в същата онази Шошана, успяла да се добере до Париж, да си смени името и да стане собственица на кино. Неговите чувства я водят до Гьобелс (Силвестър Грот) и Ланда – настоява премиерата на филма да не е в „Риц”, а в нейното кино. И се започва екшънът. В заветната кауза на Рейн се включва и немската звезда Бриджит фон Хамерсмарк (Даян Крюгер), в паралелния план на Шошана – приятелят й, чернокожият Марсел (Джаки Айдо). И така – до краха на Третия райх...

На финала Брад Пит изрича: „Мисля, че този път направих шедьовър”. Гледайте филма и ще разберете за какво става дума. Но Тарантино със сигурност не е направил шедьовър. Колкото и остроумно да е замислен и мащабно да е реализиран, „Гадни копелета” е дълъг и доста не смешен филм. Макар че и тук, както обикновено при Тарантино, е налице целият арсенал на постмодерната естетика: от цитатите (още от заглавието), бруталността (скалпиране в кадър), ироничното пренареждане на знаците, раздвояването на екрана, указателите (цифрови и буквени) до симулациите. С едно важно допълнение – „Гадни копелета” пренаписва абсурда на историята. Ала нито култът към киното, нито транснационалният дух, нито пукотевицата, нито антинацисткият патос, нито виртуозната камера на Робърт Ричардсън, нито забавният саундтрак, нито прекрасният австрийски актьор Кристоф Уолц, нито звездният Брад Пит спасяват филма. Триадата „остроумие, насилие, мъдрост”, превърнала се в запазена марка на транжиращото киноклишетата творчество на Тарантино, тук се разпада. Дори профанно-цитатният „Бибрутално: Разходка смърт” изглежда по-новаторски от новия филм. Ако „Убий Бил” бе виртуозна експанзия на стила „Тарантино”, започнал от „Глутница кучета” и „Криминале”, „Гадни копелета”, с целия си патос и демонизъм, не надскача буфонадната разправа със злото.