Ирина Генова: На какво се дължи успехът на Казино Люксембург през последните години? Как различните дейности в този център за съвременно изкуство се променят според художествената и културната ситуация?

Енрико Лунги: Казино Люксембург е в постоянен диалог със своя контекст. Когато започнахме през 1996, не знаехме каква точно ще бъде съдбата му. Разбира се, ние започнахме, реагирайки директно на ситуацията по това време. А ситуацията беше, че нямаше друго постоянно място за съвременно изкуство в Люксембург. Така че ние бяхме първите. Без да се опитваме да се харесаме на публиката, тъй като по-голямата част от нея не беше въобще запозната със съвременното изкуство. Така че ние бяхме тези, които създадохме тази ситуация – донесохме световното изкуство в Люксембург. А в същото време незабавно започнахме и много важна образователна програма - обиколки с екскурзовод, лекции, срещи с художници - която да позволи на публиката постепенно да придобие представа как да се отнася към съвременното изкуство. Другото важно нещо, което се случи, беше, че с Manifesta 2, която привлякохме в Люксембург през 1998, спечелихме много международни успехи. По този начин политиците разбраха, че подкрепата за Casino не е проблем, а е нещо добро за имиджа на Люксембург. От този момент нататък вече беше по-лесно да разговаряме и с градските власти, и с министерствата. И публиката започна все повече да приема съвременното изкуство. Дори и не всеки да го харесва, и не всеки да се интересува от него, то най-малкото не го отрича. И трудно ще се намерят хора днес, които да кажат, че няма нужда от Casino, че няма нужда от MUDАM (Музея за модерно изкуство – б. ред.). Затова е необходимо да ги има всички тези контакти с града, с региона, защото е много важно институцията да е вкоренена в мястото.

Ирина Генова: И така, вие днес имате второ поколение публика и може би е по-лесно да се работи с нея, защото е и по-млада.

Енрико Лунги: Точно така. Младите хора, които живеят в Люксембург, днес имат шанс и с периодично организираното към Музея училище. Когато бях дете, можех да отида в един единствен музей, където имаше само стара история, археология и естествена история. Това беше добре, но нямахме възможност да се запознаем със съвременното изкуство.

Ирина Генова: А сега сте избран за директор на тази, да кажем, нова институция MUDАM. Мислите ли, че би могло да има връзка между дейностите на Casino Luxembourg и тези на MUDАM.

Енрико Лунги: Да, вече правим много неща заедно. Дори когато MUDАM беше още идея, имахме общи проекти и дори понякога MUDАM купуваше творби, които Casino произвеждаше. Така че тази връзка е много силна. Мари Клод Бео, предишната директорка, също държеше на това сътрудничество между двете институции. Много е важно две институции в един и същ град взаимно да се подкрепят, защото и без друго има прекалено много войни.

Яна Костова: И така, музеят е фонд и хранилище за колекцията, докато Casino е място за временни проекти, временни изложби?

Ирина Генова: С други думи, каква е спецификата на музея - MUDАM има своя собствена колекция, а Casino Luxemburg няма колекция, това ли е главното?

Енрико Лунги: Да, точно така. Но другата важна разлика е, че Casino и MUDАM са две тотално различни сгради. Автоматичното следствие е, че не можеш да направиш едно и също нещо и в двете. Дори и да поканиш същите художници. Специфично е и самото разположение - Casino е в центъра на града, а MUDAM - в парка.

Ирина Генова: Защо MUDАM е наречен „Музей за модерно изкуство”? У нас има публична дискусия относно наименованието на един бъдещ музей. Художниците тук мислят, че разликата между “модерно” и “съвременно” е съществена. И отново и отново се поставя въпросът какво е модерно и какво - съвременно?

Енрико Лунги: Когато MUDАM беше задействан като проект, беше наречен Център за съвременно изкуство. По-късно, в началото на 90-те, започна полемика и името постепенно се промени в „Музей за съвременно изкуство” (Musée d’art contemporain). След това проектът беше блокиран за много години и през това време се появи Casino.

Яна Костова: А защо?

Енрико Лунги: Заради полемиката и промяната в политическата ситуация. Проектът беше налице, но беше блокиран в продължение на три години. А през това време се появи Casino. По-късно проектът за музея беше отново подновен. И тогава, заради разгорялата се полемика, се каза: “Добре, нека се нарича Музей на модерното изкуство” (Musée d’art moderne). Защото се видя, че хората ще се страхуват по-малко. Когато кажеш “Музей на съвременното изкуство”, всички започват да питат: “Добре, а какво ще сложим вътре?”. А когато кажеш “Музей на модерното изкуство”, хората казват: “А, това е модерно изкуство, ОК, ние знаем за какво става дума”. Така че това наистина беше политически ход. Музеят, разбира се, се отвори и започна да събира своята колекция, но никой днес не може да купи модерно изкуство. В Люксембург няма качествено модерно изкуство, а ако вече не си събрал такава колекция, не можеш тепърва да правиш музей. Така че той всъщност е Музей за съвременно изкуство, но все още носи името Музей за модерно изкуство.

Ирина Генова: А мислите ли, че днес можем да имаме Музей за съвременно изкуство, който да се основава върху една единствена локална ситуация, например Музей за съвременно изкуство с предимно български художници за България, гръцки художници за Гърция и т. н. Защото, според мен, Музеят за съвременно изкуство трябва да бъде място, което да показва, че съвременното изкуство не може да бъде национално или центрирано върху локалната ситуация.

Енрико Лунги: Мисля, че Джаксън Полак е художникът, който казва веднъж: „Представете си, че можете да поставите математиката в музей. Тогава ще имате музей на американската математика ли?”. Така че въпросът е кой прави изкуството и как то въздейства. Аз мисля, че това зависи донякъде и от големината на институцията. Ако институцията е съвсем малка и може да покаже, да кажем, двайсет или трийсет художници, тогава е ясно, че могат да бъдат български художници. Защото има достатъчно добри артисти, които могат да запълнят един малък музей. Но ако институцията е голяма, тогава, мисля си, ще е далеч по-интересно да се покаже световното изкуство, но заедно със специфичните връзки, които това изкуство има със страната, с локалната ситуация. И тогава няма да показваме българските художници, а българските художници в тяхната връзка със изкуството по света, влиянията или по-скоро контактите, които българското изкуство има с изкуството по света. Това прави нещата много по-интересни. Мисля, че най-важното е да бъдат показани връзките, да имаш собствен специфичен музей, а не музей, който да копира други музеи. Не е необходимо да се копира, а да се покаже кое е най-важното в изкуството от перспективата на това място – не изкуството, предназначено “за” това място, а “откъм” това място.

Ирина Генова: Знаете вероятно, че в София има Галерия за чуждестранно изкуство, основана през 80-те години. Наименованието “Галерия за чуждестранно изкуство” днес звучи много странно, защото в нея се представят и съвременни творби, съвременни изложби и художествени акции. Сякаш съвременното изкуство, което е „чуждестранно”, не може да бъде и “наше”.

Енрико Лунги: Да, все едно сме на някакъв остров и от него наблюдаваме чуждата екзотика.

Ирина Генова: Такава беше ситуацията тогава, през 1980-те, но и днес никой не говори за промяна на името.

Енрико Лунги: Разбира се, това е част от историята. Но в същото време е много трудно да го приемем, защото светът и специално светът на изкуството не са вече същите. Просто светът не е разделен от границите. Защо трябва да поставяме граници около музея?

Ирина Генова: Бихте ли ни казали нещо за IKT (International association of curators of contemporary art), асоциацията на кураторите, на която сте президент? В нея има членове и от България – Яра Бубнова, Мария Василева.

Енрико Лунги: Така е. Но и други куратори са добре дошли. Има две условия: едното е да не бъдеш комерсиално включен в художествения обмен, да не работиш в комерсиална галерия. Другото условие е да не си куратор в институция, да не си включен в администрацията, а да бъдеш човек, който прави наистина съвременни изложби.

Ирина Генова: Имате предвид куратори на свободна практика?

Енрико Лунги: Във всички случаи куратори на свободна практика. И куратори в институции могат да кандидатстват, но трябва наистина да правят съвременни изложби в тях. Това е важното. Имаме по една среща всяка година. Имаме и бюлетин в интернет. Това е добра мрежа, защото е важно да знаеш, че съществуват колеги по света, които имат подобни на твоите идеи, подобни проблеми и т.н. Мисля си, че тази асоциация е нещо много хубаво и важно. И е лесно да кандидатстваш. Има информация в интернет. Мисля, че би било хубаво, ако се включат още хора от България, особено млади куратори. Тази асоциация съществува от 40 години. Основана е през 1969 и Харалд Зееман (1933–2005) е бил неин вицепрезидент.

Ирина Генова: Навярно през тази мрежа някои изложби могат да пътуват.

Енрико Лунги: Да, възможно е. Защото винаги има членове, които предлагат изложби, които да пътуват, и всеки може да решава дали това е интересно или не за него.

Ирина Генова: Разкажете историята на вашия проект за Венецианското биенале. В началото той няма късмет, но днес е вече добре известен.

Енрико Лунги: Това е невероятната история на проекта на Жак Шарлие. Трябваше да има официално участие на Биеналето, но Венеция отказа (и Венецианското биенале, и градът Венеция). И то по морални съображения. Трябваше да бъдат показани 100 постера в публичното пространство на Венеция. Всеки от тях представлява рисунка на сексуален орган на даден художник. Жак Шарлие представя в рисунки известните художници на XX век, но много карикатурно. Това е различен начин да се погледне с хумор на историята на изкуството. В някакъв смисъл то има също и образователна страна. За да реагираме на това цензуриране, намерихме седем града, които да изложат тези постери. Искахме да покажем колко смехотворно е решението на Венеция. А сега и други градове се включиха – например Брюксел, също и София. По време на трите дни в София, в Борисовата градина (акцията беше организирана от списание „Вайс”), хората си правеха снимки пред постерите и това показва, че им харесва. Беше много забавно. Вчера научих, че списание „Вайс” ще предприеме и друга акция - през септември, за да представи проекта, и това е възможно, тъй като Венецианското биенале е до ноември.

За да реагираме срещу решението на Венецианското биенале, писахме на всички художници и много от тях отговориха. Показахме във Венеция цялата документация към този проект и отговорите на художниците, защото е абсолютно неприемливо президентът на биеналето да говори от тяхно име и да решава дали ще се почувстват обидени или не. Един единствен художник заяви, че ще се почувства обиден, но това е негов проблем. Проектът, както разбирате, за малко щеше да се провали поради това, че не получихме никаква гласност и видимост. Но за няколко седмици успяхме да променим ситуацията. А сега, благодарение на подкрепата на други градове и на художниците, които отговориха, нещата се променят. Много е важно да продължим да бъдем свободни в изкуството, защото какво ще се случи, ако започнем да му поставяме морални оценки? Те са навсякъде другаде, така че нека поне в изкуството да е различно.

Ирина Генова: За студентите беше много важно да чуят тази история. След лекцията дълго дискутираха проблема за цензурата. Защото, ако се каже, че дори и днес в изкуството може да има цензура, това изглежда донякъде странно. Но когато има конкретен пример...

Енрико Лунги: Наистина, важното в този случай е, че имаме документация. Но трябва да обърнем внимание, че не бива да говорим за “цензура” във всеки случай, в който един художествен продукт е отхвърлен. Не винаги става дума за “цензура”. Причината може и да е друга. Или пък може и да е цензура, но не по същия начин.

Ирина Генова: И ето че цялата тази работа по случая с Жак Шарлие, която сте извършили с писмата, се превръща в част от проекта.

Енрико Лунги: Да, така се получи друг проект. Форумите – в началото не им обърнахме внимание. Но после си казахме: „Добре, нека да направим форуми сега, така че хората да могат да участват”. Направихме също фото-играта “Освободете Венеция”. Разбира се, тя е донякъде хумористична, но, от друга страна, човек може да си каже: “Добре, нека всеки да помогне да освободим Венеция и венецианците.”

Ирина Генова: И вие решихте да отидете докрай, за да можете да разкриете истинската ситуация, да я изявите.

Енрико Лунги: Беше много важно за нас също така да запазим чувството за хумор докрай. Ако сега отидете в блога на Жак Шарлие, също ще се смеете, защото той е във Венеция. Реши да остане във Венеция, защото изложбата му не е там. Така че сега той дава интервюта и т.н. И реши да направи нещо като Евровизия за павилионите - дава им точки.

Ирина Генова: Наистина е смешно... И последният въпрос...Иска ми се да е свързан с нашия общ проект с Яна за организиране в дългосрочен план на лятно училище за куратори. Знам, че това изисква продължителна работа, но ако успеем, да кажем през есента на 2010 и през 2011, това би било изключително важно за нашите магистри и докторанти, а и за художествената сцена като цяло. Защото едно младо поколение би получило възможност да се подготвя в конкретна ситуация. Ние нямаме много студенти и само част от тях истински се интересуват от съвременно изкуство. Досега не можехме да им предложим такъв вид специализация, затова нашата идея с Яна е да организираме някакъв вид лятно училище. Семинарът тази есен ще бъде само началото. Мислите ли, че този проект би бил възможен с международна подкрепа, с помощта на международни куратори, които имат опит? 

Енрико Лунги: Струва ми се, че е възможен. Мисля, че има достатъчно добри куратори, които биха помогнали и биха участвали. Мисля, че ще можете да избирате, а и вече познавате някои от хората. Освен това имате Ярослава Бубнова и Мария Василева, които имат опит. Според мен, вие просто трябва да измислите своя модел, да прецените ситуацията - какво в момента е възможно, и да опитате. И не е важно, ако първият път не всичко е перфектно. Можете да обмените и опит. Обменът е важен.