Български  |  English

Иран като напомняне

По-голямата част от земята за обикновения човек си остава terra incognita, нещо непознато. Какво знаем например за Оман, Лаос, Парагвай, Бирма или, ако щете, за Мароко? Спомнете си кога сте слушали последните новини от Румъния или от Словакия? Дори голямата и съвсем солидна Канада рядко привлича вниманието ни.

Но има страни, чиито названия не слизат от лентите на информационните агенции. След тях едно от челните места по право заема Иран. Оригинален режим, агресивна външна политика и атомна енергетика (само енергетика ли?) са основните визитни картички, с които ислямската република трайно се е вписала в световните информационни потоци.

Но днес главната тема на новините от Иран (а едва ли не и основният проблем на международния живот) са президентските избори, състояли се на 12 юни, и събитията, които ги последваха. Уличните безредици засенчиха втръсналите резолюции, санкции и дори заплахата от война, която непрестанно витае около приказната Персия.

Само по себе си това не учудва: в Иран почти се извършва революция. Режимът се клати и ако се вярва на експертите, никога вече няма да бъде предишният. Изглеждащият буквално до вчера непоклатим ислямски политически ред явно се пропука. Това впечатлява още по-силно поради това, че днес политическият ислям изглежда „най-пасионарната“ и „млада“ сила, способна да оспори господството на световния либерален елит с неговите проекти за глобален капитализъм. И ето че режимът на ислямската революция демонстрира пред цял свят собствената си неустойчивост и вътрешна слабост. Как да не се чудиш на такова нещо?

Учудващото е друго - как реагира на тези събития външният свят. Почти пълното мълчание на западните столици може да се обясни с това, че откритата подкрепа за опозицията може само да помогне на иранските консерватори да стоварят вината за ставащото върху коварни замисли, идващи от чужбина. Но как реагира експертната общност и, в по-широк смисъл, политически заинтересуваната част от обществото.


Привидният Иран

Оценките на събитията варират в твърде тесен диапазон. Без да отчитаме полутоновете и еклектиката, можем да разграничим две интерпретации на събитията. Е, ако вземем пред вид родната екзотика, три.

Несъкрушима свобода“. Най-примитивната версия на западния човек е основана на вярата в енергията на вечните ценности „свобода и демокрация“ (по американски), с която се хранят всички човешки същества на земята (само ако са достойни за това име). Тази свещена енергия на либералното съзнание от време на време издига в защита на собственото си достойнство и на всичко свято тълпите от жертви на тоталитаризма в различни страни от „оста на злото“. Накратко, жадуващите за западна демокрация иранци се хвърлиха да щурмуват тоталитаризма „от най-добри чувства“.

Оранжева чума“. Втората версия, за разлика от първата, е маргинална в Европа, но е популярна в Русия. Същността й е проста. Мястото на вечните ценности заемат също толкова вечните коварни замисли на специалните служби (на Запада - световните задкулисни играчи, а с оглед на иранския подтекст - и на ционизма). Получава се горе-долу така: Иран си процъфтяваше в самобитното си развитие - една такава местна разновидност на суверенна демокрация, но политтехнолозите и агентите на влияние не дремеха. Те организираха бардак и хаос в интерес на своите американски (в по-тежкия случай - израелски) стопани, изнасяйки в древна Персия либерална зараза, наркомания и порнография. Това е целият замисъл.

Сблъсъкът на цивилизациите“. Третото популярно обяснение на иранските събития е изградено върху еклектично съчетание на първите два подхода. А методологичната му база (ако може да се говори така, когато става дума за галиматия) е свързана с традициите на геополитиката (някои пишат тази дума с главна буква) от Хаусхофер до Хънтингтьн и е щедро подправена с ислямофобия. Получава се приблизително следното: борят се помежду си два враждебни шейтана (ислямският и западният), сражават се не поради някакви сложни причини, а защото сам бог така ги е орисал - да си враждуват. Обикновено те воюват в буквалния смисъл на думата, но днес по изключение битката се провежда на територията на един от противниците. Руските геополитици, което е любопитно, въпреки многогодишната практика в борбата със „западничеството“, в мнозинството си застават на страната на противниците на исляма.

Всичко това е много печално. Трите описани интерпретационни схеми, в чиито рамки (в значителна степен) се обсъждат днешните ирански събития, отразяват единствено дълбокия инфантилизъм и интелектуалната незрялост на пишещата гилдия. Хората не толкова анализират ставащото и причините за него, колкото изказват собствените си представи за живота и световната политика. А Иран е само поредният повод да се изкажат по темата.


Иран като спомен

Случи ми се веднъж да пиша за Иран по пресни впечатления от пътуване до страната. Макар че статията се получи политизирана, това, което се нарича rеаl рolitic, в нея почти отсъстваше. Описвах разговори с иранци, общото настроение на улицата, нравствената атмосфера, религиозните забрани и реакцията, която предизвикват сред хората. За религиозни и политически дейци, партии и групировки, за избори и демонстрации не писах нищо.

Отвъд всякаква политическа конкретика, Иран ми заприлича на късния СССР, на „златната есен“ на революционния режим (плюс/ минус националното своеобразие). Навсякъде бяха налице признаците на разложение на теократичния строй. Почти никой не вярваше в официалната реторика; мнозинството се чувстваше обременено от религиозните норми, които се спазват само формално; управляващата каста беше изолирана от обществото и стремително губеше и доверието, и уважението му. Мястото на конструктивната политическа алтернатива в съзнанието на мнозинството заемаха символи по формулата „демокрацията е секс и пиене“. При това, по този начин се изразяваше само общото неприемане на официалното лицемерие, но не и позитивни ценности и идеологически постановки. Последните, въпреки незрелостта си, могат съществено да се различават (от социалистически до монархически и от ислямистки до либерални), общо си оставаше само недоволството от съществуващото положение. Най-общо, беше като у нас преди двадесет години.

Като цяло се налагаше изводът, че в Иран ще настъпят големи промени. И че тези промени са необратими не поради външен натиск (той вероятно ги задържаше) и не поради подмолните действия на вътрешните врагове, а по силата на обективните исторически закони, които направиха от ислямската република (във всеки случай, в сегашния й вид) пречка за развитието на иранския народ. Не се опитвах да разсъждавам какви ще бъдат конкретните форми на тази „перестройка“ и дали радикалната озападняване ще стане неин водещ лозунг. Това, разбира се, беше любопитно, но все пак - не главното. Много по-интересно беше да се разбере структурата на подобни промени, тяхната логика, тоест именно това, което съставлява главното съдържание на тези процеси без оглед на националния декор и етнографския колорит.

В интернет моите пътни бележки предизвикаха умерено положителна реакция, мнозина оставиха ласкави отзиви. Но имаше и критични мнения. Последните най-често бъркаха публицистичната прогноза с моята политическа позиция и подлагаха на обструкция последната. Но вън от симпатиите и антипатиите към автора, оценките на по-голямата част от коментаторите се свеждаха до познатите три схеми. Либералите кълняха тоталитаризма и приветстваха демократичните блянове на иранския народ; патриотите пишеха, че Иран цени самобитността си и току така няма да я замени за демокрация (пиянство, извращения - в съзнанието на патриотите тези неща са неотделими). Геополитиците рисуваха стрелки на картата, размишлявайки кои шейтани на нас (кои „нас“, никога не казват) ни е по-изгодно да подкрепим в случай на нужда.


Иран и действителността

Не че не разбирам характера на всички тези разсъждения. Много добре даже го разбирам. Но донякъде ме озадачава това доколко тези схеми са в състояние да извадят реалността (каквато и да е тя) извън границите на изказването. „Патриотичният дискурс“ по принцип изключва възможността за социални сътресения и промени, а когато те се случат, ги разглежда като чиста лъжа, „баламосване на политтехнолозите“, вредителство на агентите. „Либералният дискурс“ във всички явления вижда борба на доброто със злото (на прозападната демокрация с проклетия тоталитаризъм) и признава за истински само „демократичните“ промени, а всичко, което външно не прилича на такива, се третира като нищожно, погрешно или невероятно. В най-добро положение е геополитиката: за нея враждата между цивилизациите е аксиома и всякакви събития се интерпретират като демонстрация на този велик принцип.

Мисълта, че външните форми на събитията, лозунгите и стилистиките са само обвивка на определен процес, скрит по своята същност дори за собствените си участници, дори не минава през ум на наблюдателите. А съвсем доскоро, допреди две-три десетилетия, тя изглеждаше самоочевидна социологическа истина.

Проблемът, струва ми се, се заключава в това, че баналното, повърхностното съзнание представя историята въобще (и днешните ирански събития в частност) като сблъсък на абстракции, на някакви предвечни „идеи“: демокрация и тоталитаризъм; национална самобитност и озападняване; християнство и ислям. В действителност, социалният взрив назрява не поради това, че хората изведнъж осъзнават недостига на либерални ценности; и не, разбира се, в резултат от провокационната дейност на шпиони и вредители. Това изобщо не е сблъсък на „добри“ и „лоши“ идеи. Това е борба за социалните ресурси и системата на тяхното производство и разпределение. Преди 30 години иранците излязоха на улицата под ислямистки лозунги и свалиха либералния светски режим на шаха Пахлави, сега сред тълпите по улиците може да се каже, че доминират секуларни и либерални лозунги (а са възможни и ислямистки, и социалистически, и др.). Но и в двата случая социалната база са едни и същи групи - интелигенцията (особено студентството) и пазарът. При диаметрално противоположни идеологически ориентации, двете революции решават еднакви проблеми и задачи. Те са насочени към събаряне на корумпираните режими, монополизирали политическия суверенитет и икономическата мощ, спъващи социалната мобилност. Дори и утрешният ирански режим да бъде най-близък до западния модел, ако той не промени основите на икономиката и социалната структура на страната, чака го същата участ като тази на шаха и на сегашните аятоласи - всеобща омраза.

Парадоксът на Ислямската революция се състоеше в това, че тя, при всичките си амбиции и заплашителни декларации (обещаваха ни повече, ни по-малко ислямски ред в планетарен мащаб), се оказа революция на етикетите. Тя надяна на жените фереджета и забрани търговията с алкохол, но остави непроменен този перифериен тип капитализъм, който се беше установил в страната още по времето на шаха. И това стана залог за случващото се днес - извън зависимостта от идеологическото самоназоваване на фрондата. Това очаква всички режими и всички реформатори, които мислят, че могат да хипнотизират реалността с помощта на символи и ритуални заклинания - патриотични, религиозни, демократични и всякакви други. Единственото, което е в състояние да промени реда, е преобразуването на материалната основа на обществото, на неговия начин на самовъзпроизводство. И само силите, готови да поемат отговорността за такива, а не илюзорни промени, ще успеят да се измъкнат от проклетия кръг на политическата кабалистика.

Същото може да се каже и за нашите пишещи братя. Докато личните възгледи на автора се поднасят като съдържание на историческия процес, ще бъдем свидетели на разговор между слепи и глухи. Единственият шанс тази полифония да се превърне в конструктивна дискусия, способна на адекватно социално прогнозиране, е връщането към научните традиции на социалната история, разглеждаща събитията като резултат от борбата на обществените сили, класи и интереси, а не като метафизичен сблъсък между абстрактни идеи, в който хората изпълняват единствено ролята на роби на свръхчувствени същности, без значение дали това е демокрация или егрегор* на националното битие.



Превод от руски Виржиния Томова

* Егрегор (астрологично) - сбор от мислите и чувствата на двама или повече души, които те са имали един към друг в момента на възникването на общността им. Програмата на егрегора се задава от мислите, а енергията му се подхранва от чувствата и емоциите на създалите го. Егрегорът се явява своеобразна "банка", която акумулира в себе си тази част от енергията на чувствата, която не може да бъде усвоена. Тази енергия ще се използва от егрегора, за да помогне за реализацията на първоначалните желания и стремежи.

Действието на егрегора може да се наблюдава и в по-големи групи, например в религиозните общества. В момента, в който се кръстиш, попадаш под влияние на егрегора на църквата, който е в състояние да те защити от отрицателни влияния. Но тази защита продължава при условие, че спазваш правилата и ритуалите, които са установени в църквата.

Егрегорът се захранва с енергия чрез ритуалите. Колкото повече ритуали има в едно общество или семейство, толкова повече енергия се отделя към егрегора и той става по-мощен, по-силен.

Егрегорът продължава да функционира, докато има енергия. Когато тя се изчерпи, егрегорът изпада в състояние на летаргичен сън. Подобно е положението на егрегорите на някои древни религии (като тази на друидите). Ако в днешно време този егрегор бъде изваден от забравата и бъде захранен с енергия (чрез ритуали), то неговата програма се активизира наново и той набира сили.

Има два начина, по-които човек може да се откъсне от влиянието на един егрегор:

1. Да спре да го захранва с енергия;
2. Да премине под опеката на друг, по-мощен.
още от автора


20 души са загинали от началото на протестите в Иран, според официалната статистика. Лидерите на опозицията обаче твърдят, че броят им е чувствително по-голям. Според правозащитните организации броят на арестуваните е близо 2000. След убийството на студентката по философия Неда Солтани, превърнала се в икона на съпротивата срещу вота и за чиято смърт Ахмадинеджад разпореди разследване, за да не се използва от чуждите медии за пропагандни цели, последваха около 11 по-спокойни дни. След това обаче, на първата демонстрация, отбелязваща десет години от нападението на милицията над студентско общежитие в Техеран, събралите се 250 души бяха разгонени със сълзотворен газ. Представителите на органите на реда стреляха във въздуха и арестуваха десетки. Въпреки че кулминацията на протестите премина, а и случващото се в Иран вече не е във фокуса на вниманието на международните медии, си струва да се погледне по-подробно на обстоятелствата и причините, предизвикали общественото недоволство след изборите на 12 юни. Това се опитваме да направим с тук публикуваните текстове. К
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”