Български  |  English

Световните интелектуални елити и иранската революция

За всичко добро и против всичко лошо

Консолидацията на западната културна и преди всичко академична общност около подкрепата на ‛иранската революция“ (или на иранските протести - в самата дефиниция вече се съдържа проблем) говори далеч не само за стандартна хабитусна ‛либералност“ на професурата, писателите и изобщо на хората със ‛свободни професии“. Доколкото същата тази среда сътворява концепти, оформящи политическата действителност, полезно е да се разбере как именно се осъществява това оформяне.

Първо, разбира се, слуховете за кончината на неолибералната догма, както винаги, са силно преувеличени. ‛Писмото на Жижек“, което предизвика бурни обсъждания във връзка с неговата автентичност (много коментатори се усъмниха, че е написано от Жижек, а някои предположиха, че е само ‛лошо копие на Жижек“), е интересно не само с това, че щампата ‛ислямофашист“ се използва в него без рефлексии, като нещо саморазбиращо се, но и поради това, че на мястото на отрицателните герои Ахмадинеджад и Берлускони може да бъде сложен всеки. Критикувайки интерпретаторите за това, че гледат на иранските събития от своята политизирана камбанария (т.е. от опозицията ‛западняци - фундаменталисти“), Жижек сам прокарва напълно универсалистки подход, който по забележителен начин ‛скачва“ в едно демократичния либерализъм с комунистическите идеи. Комунизмът, в крайна сметка, се оказва само изискване за истинска демокрация и като следствие – за отмяна на неправилни избори. Няма значение какво именно става в Иран, няма значение дали и доколко добре го познаваш. Главното е самият ‛предмет“, самото революционно събитие. Наличието или отсъствието му. С други думи, революцията има напълно определено вътрешно ядро, не зависещо от никакви ‛локални особености“ или пък от някаква „собствена история“.

Второ, главното събитие, тоест единственото събитие изобщо, което отсега нататък ще отличава политиката от не-политиката, е революцията. Мисълта не е нова и на времето си беше активно обсъждана в западната политология, когато аналитиците решиха да пратят в архива постперестроечните теории за „демократичния преход“. Само че „революцията днес“ радикално се отличава от исторически известните революции, макар и да се намира в определена връзка с тях. Съвременното „предписание за революцията“ предполага именно либерално-демократична система (тя в някаква форма присъства и в Иран), която, обаче, предварително се приема за „неработеща“, „корумпирана“ и пр. Тоест, революцията е невъзможна в условия, където либерално-демократична система на избори изобщо няма - в такава ситуация ние не бихме могли да идентифицираме нещо като „революция“ или това обозначение би било само метафора. Революцията днес се свежда най-вече до изискване за преброяване на гласовете на поредните избори, обаче, както всички априори знаят, резултатите от изборите винаги са фалшиви и подправени. Революцията не изисква някаква друга социална система, няма някакъв свой дискурс (за разлика от Октомврийската революция), тя изхожда от структурния факт, че всяко вълнение в съвременна демократична държава говори, че либералната демокрация трябва да бъде преинсталирана. И при това изобщо не се предполага по-нататък да се появи нещо принципно различно. „Завръщането към корените“ на революцията на Хомейни днес може да унищожи самия Хомейни. Но това е именно „завръщане“, тоест всяка революция става „консервативна“ революция. В този смисъл е безсмислено събитията в Иран да бъдат сравнявани с „оранжевите революции“, въпреки че има признаци на подобие. Трябва да се гледа по-далече, за да се разбере следното: революция не е това, което открива нова страница в историята; революция е това, което вече е включено в системата на съвременната буржоазна демокрация, тя е елемент от консервативния диспозитив, благодарение на който се крепи универсалното и неотменно поле на основните демократични структури, смятани за несъвършени и дори за порочни. С други думи, съвременните революции утвърдиха революцията като буржоазно изобретение, „затвориха“ революцията в структурите на съвременното разбиране за „политическо“ така, че за никакъв собствен дискурс на революцията не може и дума да става. Революцията е слугиня на формалната буржоазна демокрация дори ако слугуването й се свежда до бунт. Макар и наречена „ислямска революция“ – този допълнителен епитет няма никакво принципно значение. Либералната демокрация винаги е щастливо корумпирана и затова се нуждае от рефлексивна приставка, доказваща факта на тази корумпираност; тоест, революцията като несистемно движение на „отказ“, възпиране на действието на „нормалния“ механизъм на властта. Интересно, макар и косвено следствие, е фактът, че самото засилено участие на гражданите в политиката е равно на „революционна ситуация“ (която няма никакъв „обективен“ характер); това участие в някакъв смисъл означава принципно несъгласие с ключовия акт на либералната система - изборите, тъй като в „обичайна“ ситуация гражданите не участват кой знае колко в политиката, оставяйки я на корумпираната система. С други думи, демокрацията сама по себе си се е разпаднала на система без дискурс – на чист механизъм, корумпиран от своите агенти, и на „нечленоразделно“ въстание на масите, което само задейства отново системата. Получава се нещо като тритактов двигател - корупция, рестартиране, връщане назад.

Трето, „прогресивното“ освобождаване на революционната политика от политикономията (отдавна наблюдавано в текстовете на отделни теоретици на революцията) и, съответно, презрителната критика на „социалистите“ и социалдемокрацията като цяло разчупват самото схващане за революцията на две части - на „народна мечта“ и на „реално връщане назад“. С други думи, революцията се разпознава най-вече по собствената си забрава, по собственото си заличаване. Но щом е така, концептът й не може да бъде идеалистически - в него вече е заложен провалът, обусловен от чисто „материални“, „исторически“ и „социални“ причини. Да, разбира се, революционното събитие и утопията стават „инстанции“ в конкретни обстоятелства, но същите тези обстоятелства заличават утопията. Тоест, революцията е следа от революцията, деконструирана революция. А следата от революцията – това е обикновената корумпирана парламентарно-демократична система, предаваща властта в ръцете на поредните новобогаташи, силови структури и др. И това не е въпрос на политически усилия, това е въпрос на „диспозитива“, който е затворен сам в себе си. Тоест там, където има революционно усилие, „реално“ се осъществява нещо, което не попада в аналитичната мрежа и което, в крайна сметка, се оказва работещо за нечий интерес, а не за универсализираната политика. Такава е цената на революцията без класи, без собствена програма; на революцията, представяща всяка политикономия като „локални особености“. В крайна сметка, утопията затова е измислена, за да не се осъществи никога. И, разбира се, никой не си задава въпроса - а добре ли е била измислена? Качествена ли е?

В резултат, въпросът за дистанционната политическа подкрепа („вие за кого сте - за Ахмадинеджад или за Мусави?“) до голяма степен се обезсмисля. В зоната на посочения диспозитив на революцията-демокрация има само „корумпирано управление“ и „народен гняв“. Всичко, което е между, по средата, - се отнася към „корумпираното управление“ и прочее емпирични процеси. С други думи, комунистите от ХХІ век вече приеха, че никаква реална алтернатива на либералната буржоазна демокрация не може да има, макар че е възможен неконтролируем uprising. Поради това политически разум вече не съществува, съществува - по тази логика - само политически възвишеното. В такава структура не може да не се поддържа априорно доброто срещу априорно лошото. Но в действителност в случая действа известна „морална автоматика“ на самата система, изтръгваща съгласие и одобрение от членовете на обществото без оглед на тяхното участие в каквито и да било събития. Професионалистите ще свържат утопията с реалността така, че утопията да се провали, а реалността успешно да се корумпира. Всичко добро ще победи, а всичко лошо ще се провали.

Превод от руски Виржиния Томова
още от автора


20 души са загинали от началото на протестите в Иран, според официалната статистика. Лидерите на опозицията обаче твърдят, че броят им е чувствително по-голям. Според правозащитните организации броят на арестуваните е близо 2000. След убийството на студентката по философия Неда Солтани, превърнала се в икона на съпротивата срещу вота и за чиято смърт Ахмадинеджад разпореди разследване, за да не се използва от чуждите медии за пропагандни цели, последваха около 11 по-спокойни дни. След това обаче, на първата демонстрация, отбелязваща десет години от нападението на милицията над студентско общежитие в Техеран, събралите се 250 души бяха разгонени със сълзотворен газ. Представителите на органите на реда стреляха във въздуха и арестуваха десетки. Въпреки че кулминацията на протестите премина, а и случващото се в Иран вече не е във фокуса на вниманието на международните медии, си струва да се погледне по-подробно на обстоятелствата и причините, предизвикали общественото недоволство след изборите на 12 юни. Това се опитваме да направим с тук публикуваните текстове. К
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”