Наскоро ми се случи да водя почти абстрактен и безсмислен спор за това кое е фикция и кое реалност в живота ни. Единственият извод, който произлезе от спора, беше, че на теория тези понятия са взаимозаменяеми и при достатъчно въображение могат да се манипулират по най-неочакван начин. Изкуството, разбира се, дава хиляди благодатни възможности за това.

В духа на тези разсъждения и тази година секция „Живопис“ към Съюза на българските художници отново ползва формула, която да развърже максимално ръцете на всички търсещи изява. Вече по традиция годишните изложби на секцията се провеждат с идеята за някакво тематично обобщение на тенденции, но все - пак верни на принципа на общата изложба. Ако трябва експозицията сега да се коментира от гледна точка на поставената тема или мото, то излиза, че за българския художник реалността е чиста фикция (наклонената черта в заглавието на изложбата е излишна). Затова той предпочита да я загърби и да се концентрира най-вече върху пластическите си проблеми. Реализмът също е фикция, която се употребява в новата ни живопис като средство, но, както се оказва, вече не толкова популярно, както преди една или две години. Мисля си, че може би истинският рефлекс върху ‛фикция“ и ‛реалност“ е възможен по-скоро при една пределно реалистична тема, като например ‛Човекът и трудът“. Тя би отключила, според мен, много повече живец, отколкото философската съпоставка на антиподите.

Цялата поредица от артистични фикции за реалността, която се е получила, е потискащо вяла, архаична и еднообразна, въпреки че се движи свободно през жанрове и стилове. Редом до трогателно наивни портрети попадат дежурните във всяка подобна изложба пейзажи, отдавна отживели вариации върху монохромния квадрат, стилизирани упражнения по комбинаторика и композиция, някакви опити за абстракция или нещо подобно и т.н. Не знам дали има смисъл да повдигам за пореден път въпроса за формата на общата изложба и за това, че се е изчерпал вече докрай и до пълната невъзможност да мотивира някого за нещо смислено. Тази тема в родната критика е досадно нескончаема. Затова предпочитам да не я започвам с нова сила. Вероятно част от картините, представени сега, могат да се покажат в друг контекст с много по-позитивна енергия. Двоумя се дали за пореден път да изброявам имената на личните си фаворити, но като че ли е по-добре да ги оставя така, потънали в общата неопределеност и безличие.

Честно казано, подобен тип изложби вече не допринасят с нищо не само за развитието на сцената ни, а и за удовлетворението на самите художници, участващи в тях. Очевидно е назрял моментът все пак някой до погледне през рамо към реалността и да отпише поне за малко фикцията като алтернатива за развитие. Въпреки рехавия интерес, в тези изяви би трябвало да се прочете и някаква отговорност за критерия - какво точно се поощрява по този начин и защо. В противен случай посредничеството на журито се обезсмисля, а всички общи изложби могат спокойно да се редуцират до максимум един национален салон веднъж годишно.