Радиото най-слабо документира себе си. То документира всякакви събития и интересни мигове от живота, но най-малко говори за себе си и може би това е една от неговите добродетели.

В паметта на поколения студенти във Факултета по журналистика на Софийския университет тези думи от първите часове по История на Старата медия си остават главната причина да избереш по-смелия път. Медията, лишена от образ, и - напоследък - от внушителен рейтинг, добри рекламни приходи и бърза слава за нейните журналисти, да отнеме значителна част от миговете от живота ти. Да документираш фрагменти от живота за сметка на въображението, ограниченото лично време и отказа от масова популярност. Ако не срещнеш в началото на кариерата си мъдри и завладяващи мечтатели като проф. Веселин Димитров, вероятно бързо ще се откажеш от Радиото завинаги. Затова и мнозина от най-авторитетните български журналисти дължат първите си стъпки в професията на него.

Последният ни дълъг разговор беше в края на миналата година. Имаше невероятна памет за студентите си, помнеше имената, медиите, в които работят, дори да са завършили преди десетилетия. Тези „Ела да те видя за 5 минути“ винаги се превръщаха в поне час дълги разговори, в прескачане от мимолетните медийни митове към парадоксите и следите на миналото. Затова и неговата внушителна „История на Радиото в България“ никога не е била непосилно изпитание за наизустяване на „телефонен указател“ от дати и имена, а памет за думи и истории, от които ентусиасти и мечтатели изскачат точно на време във въображението ти, за да те опомнят – не си първият свидетел на горещо медийно време; и преди теб големите илюзии и големите идеи са се разминавали.

Пушехме в кабинета му и един след друг сюжетите за актуалните радио херои, думите извън ефира, закачките из пресата и голямото Радио отместваха погледа ми от часовника. Имаше причудлив талант да мотивира събеседника си (въпреки че едва ли обича тази дума), да бъде внимателен към новинарското му битие, да му внуши, че мимолетните (нали са журналистически, а не литературни) стъпки оставят смислени следи. Стотиците медийни човеци, по-стари и по-млади от мен, които са имали късмета да гостуват в този тясна стая - на първия етаж във Факултета по журналистика, по коридора, после вляво, могат да потвърдят думите ми. После, за поредната цигара, поиска за малко запалката ми, тъй като в кибрита му бяха останали няколко клечки и беше невъзможно да му стигнат до вечерта. Толкова пъти бяхме палили клечки от този кибрит, че почти не е за вярване.