Връщам се веднага
Толкова отдавна не бях гледала филм на Мария Траянова, че изтръпнах от радост, виждайки поканата за „Асен Пейков – българинът от Рим“. Завършила кинорежисура при легендарния Лев Кулешов в московския ВГИК (1973), през 70-те и 80-те тя е сред най-значимите ни документалисти. Именно Мария Траянова е автор на първия ни филм, посветен на кошмара „възродителен процес“ – травматично-катарзисният „За едното име“ (1990). След това потъна в БНТ – срещала съм името й като режисьор на поредицата „Заедно“ (за етническите и религиозни малцинства и общности у нас) и „Вяра и общество“ на Горан Благоев.
На пръв поглед е донякъде изненадващо, че именно Мария Траянова се е заела с първия документален портрет на скулптора Асен Пейков. Всъщност обаче тя има опит с нашенските следи в Рим – през 2006 със същия екип (и продуценти) е създала двусерийния филм „Българското присъствие във Вечния град“.
Асен Пейков (1908-1973) е световно име в скулптурата, почти неизвестно у нас. Роден в Севлиево, завършил Художествената академия в София при Андрей Николов, направил една изложба в ателието си през 1938 и малко след това заминал за Рим, той се превръща в изключително важна фигура за Италия – след смъртта му ларгото пред дома му се казва Асен Пейков. Всъщност за него се разшумя м.г. по случай 100-годишнината от рождението му: покрай изложбата през май в НХГ и откриването на галерията „Асен и Илия Пейкови“ в Севлиево (брат му също е световноизвестен живописец).
Филмът на Мария Траянова е фокусиран върху творчеството на Асен Пейков и отношението към него - в Италия и България. Започва, разбира се, от митичната Маргута – улицата на художниците в Рим. Там ни води скулпторът Марио Винчи – едновремешен асистент на Пейков и своеобразен екранен Вергилий из неговия живот: „Умря, докато работеше“. Камерата минава през десетки строени прашасали каменни глави. Ателието е изоставено, дори камбаната му е изтръгната изпод бръшляна.
Но само там имаме усещането за забрава – в Италия Асен Пейков е прославен автор на 16 монумента, а най-популярна е 9-метровата статуя на Леонардо да Винчи на летището Фиумичини (1960) – всъщност това е първото нещо, което виждаш от Рим. (Пейков е спечелил конкурса в съревнование с още 300 проекта.) Други негови работи са 6-метровата Минерва в университета в Бари, Йоан Кръстител в Рим... Прославил се като удивително деликатен майстор на портрета, пред Асен Пейков са позирали приятелят му Федерико Фелини, Борис Христов, София Лорен, Ава Гарднър (изваял е нейна скулптура за филма „Босоногата графиня“), Глория Суонсън... Емблематични за стила му са мраморните портрети на Джорджо де Кирико (друг негов приятел), папа Пий ХІІ, президента Кенеди, краля на Йордания, съпругата Емилия де Сантанджело е Боканегра - маркиза, станала Пейков на мястото на славната си генуезка фамилия...
Много от експонатите виждаме във филма, но може би най-възхитителен ми се стори проектът за паметник на хан Аспарух – фантастично раздвижена композиция от 36 конници в полет (над Дунав), предвождани от Аспарух. С него Асен Пейков е участвал в български конкурс, но е спечелил само ... откупка на макета, което той, разбира се, отказва в писмо до председателя на журито (чете се зад кадър). Тъжно разминаване с изключително изкуство.
Разни хора (изкуствоведи, каменоделец, майстори на рамки) разказват спомени за скулптора. Общо взето, говорят тавтологично – какъв добър и щедър човек, какъв важен автор... Сред словоизлиянията обаче само веднъж мярваме сестра му Надежда - поразително витална за своите 94. Прочее, като изключим произведенията на Пейков, най-интересното във филма е присъствието на маркизата в живота му – точно тя е отворила пред него всички врати. Били са чудна двойка – например импозантната Емилия намята визона си и сяда на мотор, за да я отведе съпругът й на опера... Черно-белите кадри и фотоси, свързани с нея, са използвани от два филма, в които е сниман Асен Пейков. Единият е „Български художници в Европа“ на Атанас Киряков.
Мария Траянова си е избрала познавателния ключ към Асен Пейков. И е права – колко още българи очакват своето „завръщане“ през киното. Само че, макар и елегантно заснет и конструиран, филмът ми изглежда вял и демоде. Липсва му енергията на обекта.
Но пък завършва незабравимо: пред ателието виждаме летва с надпис „Връщам се веднага“.
На пръв поглед е донякъде изненадващо, че именно Мария Траянова се е заела с първия документален портрет на скулптора Асен Пейков. Всъщност обаче тя има опит с нашенските следи в Рим – през 2006 със същия екип (и продуценти) е създала двусерийния филм „Българското присъствие във Вечния град“.
Асен Пейков (1908-1973) е световно име в скулптурата, почти неизвестно у нас. Роден в Севлиево, завършил Художествената академия в София при Андрей Николов, направил една изложба в ателието си през 1938 и малко след това заминал за Рим, той се превръща в изключително важна фигура за Италия – след смъртта му ларгото пред дома му се казва Асен Пейков. Всъщност за него се разшумя м.г. по случай 100-годишнината от рождението му: покрай изложбата през май в НХГ и откриването на галерията „Асен и Илия Пейкови“ в Севлиево (брат му също е световноизвестен живописец).
Филмът на Мария Траянова е фокусиран върху творчеството на Асен Пейков и отношението към него - в Италия и България. Започва, разбира се, от митичната Маргута – улицата на художниците в Рим. Там ни води скулпторът Марио Винчи – едновремешен асистент на Пейков и своеобразен екранен Вергилий из неговия живот: „Умря, докато работеше“. Камерата минава през десетки строени прашасали каменни глави. Ателието е изоставено, дори камбаната му е изтръгната изпод бръшляна.
Но само там имаме усещането за забрава – в Италия Асен Пейков е прославен автор на 16 монумента, а най-популярна е 9-метровата статуя на Леонардо да Винчи на летището Фиумичини (1960) – всъщност това е първото нещо, което виждаш от Рим. (Пейков е спечелил конкурса в съревнование с още 300 проекта.) Други негови работи са 6-метровата Минерва в университета в Бари, Йоан Кръстител в Рим... Прославил се като удивително деликатен майстор на портрета, пред Асен Пейков са позирали приятелят му Федерико Фелини, Борис Христов, София Лорен, Ава Гарднър (изваял е нейна скулптура за филма „Босоногата графиня“), Глория Суонсън... Емблематични за стила му са мраморните портрети на Джорджо де Кирико (друг негов приятел), папа Пий ХІІ, президента Кенеди, краля на Йордания, съпругата Емилия де Сантанджело е Боканегра - маркиза, станала Пейков на мястото на славната си генуезка фамилия...
Много от експонатите виждаме във филма, но може би най-възхитителен ми се стори проектът за паметник на хан Аспарух – фантастично раздвижена композиция от 36 конници в полет (над Дунав), предвождани от Аспарух. С него Асен Пейков е участвал в български конкурс, но е спечелил само ... откупка на макета, което той, разбира се, отказва в писмо до председателя на журито (чете се зад кадър). Тъжно разминаване с изключително изкуство.
Разни хора (изкуствоведи, каменоделец, майстори на рамки) разказват спомени за скулптора. Общо взето, говорят тавтологично – какъв добър и щедър човек, какъв важен автор... Сред словоизлиянията обаче само веднъж мярваме сестра му Надежда - поразително витална за своите 94. Прочее, като изключим произведенията на Пейков, най-интересното във филма е присъствието на маркизата в живота му – точно тя е отворила пред него всички врати. Били са чудна двойка – например импозантната Емилия намята визона си и сяда на мотор, за да я отведе съпругът й на опера... Черно-белите кадри и фотоси, свързани с нея, са използвани от два филма, в които е сниман Асен Пейков. Единият е „Български художници в Европа“ на Атанас Киряков.
Мария Траянова си е избрала познавателния ключ към Асен Пейков. И е права – колко още българи очакват своето „завръщане“ през киното. Само че, макар и елегантно заснет и конструиран, филмът ми изглежда вял и демоде. Липсва му енергията на обекта.
Но пък завършва незабравимо: пред ателието виждаме летва с надпис „Връщам се веднага“.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
