След съвременните варианти и идеи из музиката на ХХ век, показани на фестивала „Софийски музикални седмици“, в столичното концертно пространство отново зазвуча в класическа хармония. Най-напред в Концертното студио на Българското национално радио се състоя събитието, наречено съвместен концерт на четирите певици от Ева квартет и техния диригент Милен Иванов и петимата вокалисти от Амаркорд. Бе действително събитие, което се дължи на огромна организационна работа от Гьоте институт и от БНР. Ева квартет пеят народни песни, авторски или аранжирани за тях, с емисията на един универсален, не специфично народен камерен ансамбъл; към тях често се добавя и разнообразява темброво формацията и ръководителят им. Наистина е страхотно да чуеш една формация без-греш-на! И безпогрешно разпознаваема, толкова са оригинални и интересни в звученето си. Пеят като народни певици, музицират като камерни вокалистки. Свободни и волни в подреждането на пластовете, та до днешния. И там, мисля, им е изумителната сила, не в църковнославянското, което все пак е обвързано и с църковната догма и изисква определена звуково послушание. Това превъплъщение все в сферата на класическото нямаше как да не се съчетае в пространството с една различна вокална практика, дошла от църковната, но по същия начин излязла оттам, откъдето е тръгнала – пеенето на Амаркорд. Да, името на ансамбъла е свързано и с Фелини, и с разни други етимологични наноси на думата – като „да обичаш благозвучието“. А защо не и „да си любимец на благозвучието“.

Във всеки случай, след като си чул „Баба лук посела“ от Стефан Драгостинов или „Бално ли ти е сино льо“ от Иван Спасов, изпълнените с хумор творби на Орландо, Веласкес, Ханс Лео Хаслер дойдоха като приятен, допълващ контраст. От репертоара на Ева квартет само шоплукът отговаря по настроение на мадригалните „волнодумства“, изпълнени с хубави жени, вино и живот! Накрая „Полегнала е Тудора“ на Филип Кутев и немската народна песен „Не ми танцувай“ обединиха, макар и малко формално, тези два прекрасни ансамбъла. Добрата новина е, че те са работили вече заедно и ще продължат да го правят. А за „Амаркорд“ (за самостоятелния им софийски концерт) продължава композиторът Георги Арнаудов

18-годишният пианист Иван Керековски, още ученик в софийското Музикално училище, изнесе рецитал, който за мнозина негови връстници остава в сферата на въображаемото. Скарлати и Бах, Бетовен, Шопен, Шуман и Брамс –автори, които изискват винаги повече, отколкото може да им се даде. За първи път чувам така цялостно младия музикант, досега все се разминавам с негови концерти, повечето като солист с оркестър. Керековски е привличащ музикант; у него има едно качество, което би могло да се определи като харизма на ставането, харизма на процеса. Той по съвсем негов, специфичен начин въвежда слушателя в интимния свой процес на ставането. Не знам как го прави, но през цялото време имах чувството, че ме е хванал за съучастник – така те държи това момче. То е рядко качество, което не се учи. Вижда се, че още не му достига сценичен опит, но пък неговото лично притеснение е така естествено и чаровно, че би липсвало, ако го няма. Керековски има много видове техника, която силно впечатлява – пасажна, акордова, педална, системата му „работи“ чудесно и ще се развива, ясно е! Но това, което най-силно хваща слуха, е отново звукът. Предполагам, че е и резултат от една целенасочена работа, но ако ухото не изисква, не търси, не чува тези великолепни нюанси, метаморфози (примерно между Скарлати и Брамс, между Бетовен и Шопен), ако няма културата да тръгне в тази посока, не би могло да се чуе това многообразие, дори ме е страх да кажа богатство, заради критическото клише. Младият пианист си е поел пътя, оттук нататък са му необходими още много работа и много късмет!

Атанас Кръстев и Люба Куртева, виолончело и пиано, са връстници, които вероятно ще продължат и занапред да концертират съвместно. И би било много хубаво, защото двамата имат обща стилова и звукова естетика, очевидно вкусът им „шари“ навсякъде, но паралелно, съвместно. Имаха интересна програма, отново в сферата на класическото – от Фрескобалди през Касадо, Бетовен, Пиацола, че и Ростропович. И двамата са студенти в Националната музикална академия, и двамата музицират активно – и като солисти, и в най-различни конфигурации. И тук класическият звук метаморфозира красиво и с много въображение, с много фантазия. В Сонатата за соло виолончело на Касадо младият Кръстев наблегна на импровизационното, на спонтанното – фразата сякаш се свиваше и разпускаше, пулсираше между кантилената, испанския орнамент, подвижността на ритмичното. Дишаше. Никакво прекаляване с танцовото, с „екзотичното“, формата се изля цялостна, органична, с култура. Строга стилистика и обем във взаимното колориране доминираха в толкова натоварената с традиция 200-годишна Соната в ла мажор за пиано и виолончело на Бетовен. Лекотата, с която Куртева артикулираше различните фази на музикалния текст в една твърде трудна фактура, не може да не бъде подчертана. Както и съзнанието на дуото за ролята на тази музика като предтеча на романтичния изказ. Богат инструментален опит имат и двамата, въпреки младостта си. Голямото танго от Пиацола малко в повече наклони динамичните везни към пианото, но пък Хумореската от Ростропович, която чувам за първи път, бе шеметно удоволствие.