Руските медии за Москва 2009 и за Раци
31. ММКФ остави странно усещане. Като че ли дори наградите бяха разпределени грамотно, ако пренебрегнем повече от странното присъждане на приза за главна женска роля на Лена Костюк, момичето от ‛Мелодия за латерна“ на Кира Муратова. Голямата награда на фестивала за ‛Петя по пътя към царството небесно“ на Николай Достал, специалната награда на журито за ‛Чудо“ на Александър Прошкин, за мъжка роля на Александър Илин в ‛Палата № 6“ – всичко е справедливо. Но колкото и да повтаря председателят на журито Павел Лунгин, че киното няма националност, невъзможно е да се освободиш от смущението: защо тогава да ограждаме градината?
Радостта на нашите кинематографисти, присъстващи на собствения си триумф, се оказа силно опорочена от съзнанието за това какво се избира на ММКФ. По организация т.г. той започна да прилича на сериозните чужди фестивали. Всичко беше наред, ако пренебрегнем плашещото отсъствие на климатици в кино ‛Пушкинский“, от което лицата на гостите блестяха като след маратон. Извънконкурсната програма бе необичайно интересна. Едва ли не за първи път от много години можеше да се изкара цял ден без съжаление в мултиплекс ‛Октябрь“...
Но това е при условие, че не си губиш времето с конкурса. Защото той е основната беда на ММКФ, която опровергава всички бравурни твърдения на президента му Никита Михалков, че по нищо не сме по-зле от Кан (за отсъствието на кинопазар на фестивала говорим всяка година и, изглежда, той скоро няма да се случи). Никого не искам да обиждам, но, ей Богу, не просто сме по-зле, а катастрофално, несравнимо по-зле. Всъщност, всички конкурсни филми, заслужаващи някакъв професионален интерес, попаднаха сред наградените. Освен споменатите, хубава изненада беше мексиканският дебют на Мариана Ченильо ‛Пет дни без Нора“ – остроумен, тъжен филм за това как бивш съпруг не може да погребе бившата си жена и за техните сложни отношения и след смъртта. Тази приятна почуда се изрази в наградата за режисура и в усещането за досадна изолация – за нас.
Руското национално високомерие е неизлечимо. Колкото играта е по-лоша, толкова гримасата е по-хубава. Чудовищно ни се иска да сме като старите фестивали категория ‛А“, но това предполага, че конкурсната програма трябва да бъде подбрана от нови, непоказвани на други форуми филми. Затова и конкурсът е визитката на всеки ‛А“ фестивал. ММКФ не е познат в кинематографичния свят, няма нито тежест, нито престиж – затова и не дават филмите си в неговото състезание. Работата е ясна – който не е бил приет или не е успял да попадне за Кан през май, по-добре - през септември във Венеция. Затова националната ни гордост се подхранва с прясна некалорична храна във вид на средно чуждестранно кино, което забравяш веднага след прожекцията. Нашите режисьори, разбира се, охотно участват в конкурса – за тях това е превъзходно завъртане преди излизането на екран.
Но тогава защо и за кого се провежда ММКФ в този си вид? Ние все се стремим нещо на някого да докажем при положение, че количеството и качеството на гостите по червения преди, а сега, незнайно защо отровно зелен килим, катастрофално падат. Нима присъствието на Ейдриън Броуди и Тео Ангелопулос оправдава разходите за провеждането на ‛А“-фестивал? Ако нашите филми се оказаха наистина с цяла глава по-високо от останалите, то какъв е изобщо смисълът от конкурс, от категория ‛А“, и това детско желание да надуем бузи в опит за кой ли път да наплюем Кан? Ако цялата работа е в по-доброто финансиране на фестивала, можем смело да твърдим, че държавните пари се харчат не точно по предназначение.
Вече много години ММКФ се мята в собствените си амбиции, не желаейки да признае очевидния факт: равнището му напълно подхожда на добър кинопреглед, но не предполага конкурс. Но няма как – национална гордост...
Екатерина Барабаш, Независимая газета, 30.06.2009 г.
‛От просто по-просто“, ‛Пътешествие с домашни животни“, ‛За Сара“ – говорят ли ви нещо тези заглавия? Е, всичките са победители на Московския фестивал от последните три години. И споделят съдбата на хилядите филми, излизащи на екран всеки ден по света – едва си ги спомнят на сутринта след премиерата.
Ще ми се да вярвам, че съдбата на ‛Петя по пътя на царството небесно“ на Николай Достал ще е по-друга – няма да забравят филма и дори нашата публика ще го заобича точно така, както, според критическите и зрителските анкети, на фестивала се влюбиха в ‛Мелодия за латерна“ на Кира Муратова. ‛Нашата публика“, защото филм като ‛Петя...“ би могъл да попадне в конкурс единствено в Русия. У нас все още е на мода ретростилът, старомодното кино, накъсаните сюжетни линии и общото усещане за представянето на случващото се като в стенвестник. Великолепната литературна основа (прозата на Михаил Кураев) и първокласните актьори все още не правят киното – никъде, освен у нас. А когато в добавка четеш в рецензия, че ‛Добрият ‛Петя...“, за разлика от безжалостния муратовски филм, е типично хуманистично кино“, разбираш, че не може да се измисли по-голямо оскърбление за произведение на изкуството от думата ‛типичен“. Навярно журито, начело с Павел Лунгин, не е могло да има друг избор. Както си има своя логика и фактът, че за пореден път голямата награда на фестивала подмина Кира Муратова...
Изобщо да се обсъжда разпределението на наградите е удоволствие за слабоумни – успокояващо и отклоняващо, като решаването на кръстословица. Макар че можем да се порадваме на несравнимия Владимир Илин, получил ‛Сребърен Георги“ за мъжка роля в ‛Палата № 6“. Този самовлюбен, отсъстващ поглед на Илин-Рагин придава на филма метафизично измерение, без което екранизацията на Чеховия разказ би се превърнала в смъртоносно скучен опит за експеримент. Действието е пренесено в наши дни, но е запазен езикът на първоизточника. Впечатлението за звукова архаика, толкова естествена за Чехов и толкова режеща слуха в съвременните интонации, не може да бъде разрушено нито от съвременната визия, нито от принципа на тв-репортажа, използван от режисьора Карен Шахназаров като основен метод. Има неща, които или трябва да се правят радикално, или да не се правят. Да се остави руският език на ХІХ век и да се показва руската реалност на ХХІ век, означава от самото начало да попаднеш в конфликта между вербално и визуално. От този спор не се е получило нищо смислено – с изключение на Илин, който, прочее, е способен да изнесе всеки киноопус.
[...]
От друга страна, нали изкуството не принадлежи пряко на съвременността, сюжетите му не са свързани с оковите на вестникарските новини или на колективната памет? То може просто да плаши или дори да плаши сложно, както „Антихрист“ на Ларс фон Триер. Това е образец на филм, предизвикващ онемяване. Шарлот Гинзбур, разбира се, е велика актриса, за ролята си при Триер в Кан получи награда (странно, че партньорът й Уилям Дефо - не). Но след „Антихрист“ още повече се засилва усещането, че Триер е рядко срещан мизантроп. И това чувство е валидно дори след посвещението на Тарковски, с което свършва филмът му. Жертвата се оказва истински злодей, който се бои от собствената си природа. Не е по силите на помагащия да разбере този, на когото оказва помощ, и в крайна сметка сам става жертва. Тук не спасява нито науката, нито любовта, а препратката към средновековните гравюри за вещерството изглежда важен аргумент за Триер – злото е тържествувало винаги и дори убийството на съпругата е временно спасение. Изглежда, е истина, че в дъното на душата си той се отнася иронично към всяка умствена конструкция и вероятно би възприел с разбиране тази смес от придиханията от ужас и нервен смях, която съпровождаше премиерната прожекция на „Антихрист“ в Москва...
Московският кинофестивал е практически единствената възможност за седмица да се види много качествено кино в столицата. Извън фестивала московският киноживот е удивително провинциален, според световните стандарти. Там, където в европейските столици процъфтяват малки кина, показващи дневно десетки некомерсиални филми от цял свят, у нас процъфтяват игрални зали, кафенета с космически цени и бутици със стоки, които никой не купува. Затова на ММКФ се пада особената отговорност за филмовото здраве на московчаните и гостите на столицата. Което и прави...
Съчетанието на абсурд с авангардизъм е типично руска история. Поредната му проява се оказа съдбата на списанието „Искусство кино“. Точно в дните на фестивала бе обявено, че Съюзът на кинематографистите я гони от помещенията й. Във връзка с този акт на пресконференция председателят на СК Никита Михалков цитира Столипин: „В политиката няма отмъщение, но има последствия“. Циничният коментар е свързан с факта, че главният редактор на „Искусство кино“ Даниил Дондурей, заедно с мнозина свои колеги, се осмели да се изкаже на конгреса срещу скъпия Никита Сергеевич, по време на чийто мандат Съюзът губеше собствеността си или я даваше под аренда на външни организации по занижени цени. Но вдъхновеният певец на властта, труженикът-аристократ Михалков цял живот се е чувствал силен и сега дори в сърдечен порив прегърна Николай Достал, изказал се също против него през зимата. Така традициите на социалистическия авангардизъм преминават от екрана в трудовото ни всекидневие. И там те са празник.
---
Киното се изменя пред очите ни. Фестивалът, отбелязал сега своята 50-годишнина, премина в нова ера. Вече много от филмите бяха показвани не на традиционната лента, както преди, а на Digital Betacam, HDCAM, HD SR или просто на HD. Какво ни чака след 20 години, никой не се наема да прогнозира. Но в едно можем да бъдем сигурни – човешкият материал ще си остане същият. Гърмящата смес от святост и гадост няма да измени своите пропорции.
Алексей Мокроусов, Русский журнал, 30.06.09 г.
Раци
Българското кино вече по традиция представя в конкурса сериозен претендент за награда. „Раци“ на Иван Черкелов дава на нашето кино урок по осмисляне на новата социална реалност. При това го прави не формално, а през същността на киното.
По стил това е кино на абсурда, по жанр – социална драма. Може би дори е трагедия на безпътицата, в която изпадна „постсоциалистическото“ общество.
Този филм е невъзможно да се разкаже. Двама младежи се блъскат в живота като мухи в стъкло. Единият е песимист, другият се опитва да бъде оптимист. И двамата, а и всички наоколо са свършени хора. Изгубили са себе си, целта и радостта от живота. Сякаш са им изтръгнали пружините – невъзможно е да се задействат... Може с часове да слушат една и съща плоча, механично тактувайки някога огнения танц хоро. Може лунатично да си тананикат под носа нещо невнятно. Може с часове да ругаят действителността. Може и да излязат на брега на Дунав, с риск за живота си да се освежат в мътната вода и после дълго да плюят от отвращение, натъквайки се на разлагащ се конски труп. Всичко изглежда напълно безсмислено... Основният мотив е: така наречената демокрация победи, а нищо не се измени.
Изразът „така наречената“ е ключов. Всички кризи – и социалната, и икономическата, и духовната, и психологическата – са производни от факта, че след смяната на партокрацията не дойде никакво реално народовластие. Единственият действен елемент на новите социуми е криминалният тип. В „Раци“ мрачни тарикати прокарват някаква далаверка, заради която трябва да прекарат микробус „дявол знае откъде“. Детайлите не са важни – ясно е, че те са толкова безсмислени, колкото тъпото изливане на вода върху горещия гьоз. Но в резултат от това ще загине човек и ще се окаже, че е именно онзи, който се опитва да бъде оптимист.
Обаче този филм съвсем не е „черен“. Да, горчив е, понякога – нетърпимо. Несъмнено предизвиква сума ти асоциации с нашия руски живот. Но е удивително нежен към героите и към хората изобщо... И в това е коренното различие на „Раци“ от многото руски филми, също активно, но с тъпа упоритост развиващи новата жестока реалност. Иван Черкелов е не само отличен режисьор, но и класен сценарист. Той не се занимава с магнитофонно възпроизвеждане на уличната реч – нещо, което у нас възприемат за житейска истина. Той е наследник на най-добрите традиции в световната драматургия, предлагайки не словесен боклук, а интелектуален и емоционален концентрат...
Валерий Кичин, Российская газета, 24.06.2009 г.
... След украсилия миналогодишния конкурс ноар „Дзифт“, донесъл на дебютанта Явор Гърдев награда за режисура, сега е приятно да се види, че по-възрастното поколение български режисьори, към което принадлежи Иван Черкелов, също са далеч от творческата импотентност. Режисьор, който в динамичен филм за опасността от лесните пари оставя няколко минути за съсредоточено наблюдение на капки вода, подскачащи на горещ гьоз, явно е наясно със същността на киното – да изразява най-трудно уловимите емоции с най-прости образи...
Лидия Маслова, Коммерсантъ, 24.06.2009 г.
„Раци“ на българина Иван Черкелов е първият конкурсен филм, на чиято прожекция от трийстата минута започваш да мислиш: „И защо е всичко това?“. Както обикновено, отговор няма. Можем да поздравим фестивала – най-сетне в конкурса бе показан откровено среден филм. По принцип е ясно защо „Раци“ е изобщо там. Първо, трябва да се поддържа българският тренд, зададен м. г. с прекрасния „Дзифт“. Второ – в рамките на фестивала организираха цяла програма „Съвременното кино на България“. Така че би било глупаво на този фон конкурсът да мине без български филм. Друг е въпросът, че можеха да намерят нещо по-прилично.
Сюжетът на „Раци“ е прост до неправдоподобност (затова подсъзнателно чакаш „нещо“, но то така и не се случва): двамата приятели Дока и Бонзо изкарват пари оттук-оттам и си говорят за живота. В един момент ги наемат две враждуващи групировки и възниква вероятността единият да убие другия. Сега си припомних сюжета и разбрах, че той изглежда далеч по-интригуващ, отколкото ни е предложен от Черкелов.
Станислав Никулин, kinomania.ru, 22.06.2009 г..
От руски със съкращения Геновева Димитрова
Радостта на нашите кинематографисти, присъстващи на собствения си триумф, се оказа силно опорочена от съзнанието за това какво се избира на ММКФ. По организация т.г. той започна да прилича на сериозните чужди фестивали. Всичко беше наред, ако пренебрегнем плашещото отсъствие на климатици в кино ‛Пушкинский“, от което лицата на гостите блестяха като след маратон. Извънконкурсната програма бе необичайно интересна. Едва ли не за първи път от много години можеше да се изкара цял ден без съжаление в мултиплекс ‛Октябрь“...
Но това е при условие, че не си губиш времето с конкурса. Защото той е основната беда на ММКФ, която опровергава всички бравурни твърдения на президента му Никита Михалков, че по нищо не сме по-зле от Кан (за отсъствието на кинопазар на фестивала говорим всяка година и, изглежда, той скоро няма да се случи). Никого не искам да обиждам, но, ей Богу, не просто сме по-зле, а катастрофално, несравнимо по-зле. Всъщност, всички конкурсни филми, заслужаващи някакъв професионален интерес, попаднаха сред наградените. Освен споменатите, хубава изненада беше мексиканският дебют на Мариана Ченильо ‛Пет дни без Нора“ – остроумен, тъжен филм за това как бивш съпруг не може да погребе бившата си жена и за техните сложни отношения и след смъртта. Тази приятна почуда се изрази в наградата за режисура и в усещането за досадна изолация – за нас.
Руското национално високомерие е неизлечимо. Колкото играта е по-лоша, толкова гримасата е по-хубава. Чудовищно ни се иска да сме като старите фестивали категория ‛А“, но това предполага, че конкурсната програма трябва да бъде подбрана от нови, непоказвани на други форуми филми. Затова и конкурсът е визитката на всеки ‛А“ фестивал. ММКФ не е познат в кинематографичния свят, няма нито тежест, нито престиж – затова и не дават филмите си в неговото състезание. Работата е ясна – който не е бил приет или не е успял да попадне за Кан през май, по-добре - през септември във Венеция. Затова националната ни гордост се подхранва с прясна некалорична храна във вид на средно чуждестранно кино, което забравяш веднага след прожекцията. Нашите режисьори, разбира се, охотно участват в конкурса – за тях това е превъзходно завъртане преди излизането на екран.
Но тогава защо и за кого се провежда ММКФ в този си вид? Ние все се стремим нещо на някого да докажем при положение, че количеството и качеството на гостите по червения преди, а сега, незнайно защо отровно зелен килим, катастрофално падат. Нима присъствието на Ейдриън Броуди и Тео Ангелопулос оправдава разходите за провеждането на ‛А“-фестивал? Ако нашите филми се оказаха наистина с цяла глава по-високо от останалите, то какъв е изобщо смисълът от конкурс, от категория ‛А“, и това детско желание да надуем бузи в опит за кой ли път да наплюем Кан? Ако цялата работа е в по-доброто финансиране на фестивала, можем смело да твърдим, че държавните пари се харчат не точно по предназначение.
Вече много години ММКФ се мята в собствените си амбиции, не желаейки да признае очевидния факт: равнището му напълно подхожда на добър кинопреглед, но не предполага конкурс. Но няма как – национална гордост...
Екатерина Барабаш, Независимая газета, 30.06.2009 г.
‛От просто по-просто“, ‛Пътешествие с домашни животни“, ‛За Сара“ – говорят ли ви нещо тези заглавия? Е, всичките са победители на Московския фестивал от последните три години. И споделят съдбата на хилядите филми, излизащи на екран всеки ден по света – едва си ги спомнят на сутринта след премиерата.
Ще ми се да вярвам, че съдбата на ‛Петя по пътя на царството небесно“ на Николай Достал ще е по-друга – няма да забравят филма и дори нашата публика ще го заобича точно така, както, според критическите и зрителските анкети, на фестивала се влюбиха в ‛Мелодия за латерна“ на Кира Муратова. ‛Нашата публика“, защото филм като ‛Петя...“ би могъл да попадне в конкурс единствено в Русия. У нас все още е на мода ретростилът, старомодното кино, накъсаните сюжетни линии и общото усещане за представянето на случващото се като в стенвестник. Великолепната литературна основа (прозата на Михаил Кураев) и първокласните актьори все още не правят киното – никъде, освен у нас. А когато в добавка четеш в рецензия, че ‛Добрият ‛Петя...“, за разлика от безжалостния муратовски филм, е типично хуманистично кино“, разбираш, че не може да се измисли по-голямо оскърбление за произведение на изкуството от думата ‛типичен“. Навярно журито, начело с Павел Лунгин, не е могло да има друг избор. Както си има своя логика и фактът, че за пореден път голямата награда на фестивала подмина Кира Муратова...
Изобщо да се обсъжда разпределението на наградите е удоволствие за слабоумни – успокояващо и отклоняващо, като решаването на кръстословица. Макар че можем да се порадваме на несравнимия Владимир Илин, получил ‛Сребърен Георги“ за мъжка роля в ‛Палата № 6“. Този самовлюбен, отсъстващ поглед на Илин-Рагин придава на филма метафизично измерение, без което екранизацията на Чеховия разказ би се превърнала в смъртоносно скучен опит за експеримент. Действието е пренесено в наши дни, но е запазен езикът на първоизточника. Впечатлението за звукова архаика, толкова естествена за Чехов и толкова режеща слуха в съвременните интонации, не може да бъде разрушено нито от съвременната визия, нито от принципа на тв-репортажа, използван от режисьора Карен Шахназаров като основен метод. Има неща, които или трябва да се правят радикално, или да не се правят. Да се остави руският език на ХІХ век и да се показва руската реалност на ХХІ век, означава от самото начало да попаднеш в конфликта между вербално и визуално. От този спор не се е получило нищо смислено – с изключение на Илин, който, прочее, е способен да изнесе всеки киноопус.
[...]
От друга страна, нали изкуството не принадлежи пряко на съвременността, сюжетите му не са свързани с оковите на вестникарските новини или на колективната памет? То може просто да плаши или дори да плаши сложно, както „Антихрист“ на Ларс фон Триер. Това е образец на филм, предизвикващ онемяване. Шарлот Гинзбур, разбира се, е велика актриса, за ролята си при Триер в Кан получи награда (странно, че партньорът й Уилям Дефо - не). Но след „Антихрист“ още повече се засилва усещането, че Триер е рядко срещан мизантроп. И това чувство е валидно дори след посвещението на Тарковски, с което свършва филмът му. Жертвата се оказва истински злодей, който се бои от собствената си природа. Не е по силите на помагащия да разбере този, на когото оказва помощ, и в крайна сметка сам става жертва. Тук не спасява нито науката, нито любовта, а препратката към средновековните гравюри за вещерството изглежда важен аргумент за Триер – злото е тържествувало винаги и дори убийството на съпругата е временно спасение. Изглежда, е истина, че в дъното на душата си той се отнася иронично към всяка умствена конструкция и вероятно би възприел с разбиране тази смес от придиханията от ужас и нервен смях, която съпровождаше премиерната прожекция на „Антихрист“ в Москва...
Московският кинофестивал е практически единствената възможност за седмица да се види много качествено кино в столицата. Извън фестивала московският киноживот е удивително провинциален, според световните стандарти. Там, където в европейските столици процъфтяват малки кина, показващи дневно десетки некомерсиални филми от цял свят, у нас процъфтяват игрални зали, кафенета с космически цени и бутици със стоки, които никой не купува. Затова на ММКФ се пада особената отговорност за филмовото здраве на московчаните и гостите на столицата. Което и прави...
Съчетанието на абсурд с авангардизъм е типично руска история. Поредната му проява се оказа съдбата на списанието „Искусство кино“. Точно в дните на фестивала бе обявено, че Съюзът на кинематографистите я гони от помещенията й. Във връзка с този акт на пресконференция председателят на СК Никита Михалков цитира Столипин: „В политиката няма отмъщение, но има последствия“. Циничният коментар е свързан с факта, че главният редактор на „Искусство кино“ Даниил Дондурей, заедно с мнозина свои колеги, се осмели да се изкаже на конгреса срещу скъпия Никита Сергеевич, по време на чийто мандат Съюзът губеше собствеността си или я даваше под аренда на външни организации по занижени цени. Но вдъхновеният певец на властта, труженикът-аристократ Михалков цял живот се е чувствал силен и сега дори в сърдечен порив прегърна Николай Достал, изказал се също против него през зимата. Така традициите на социалистическия авангардизъм преминават от екрана в трудовото ни всекидневие. И там те са празник.
---
Киното се изменя пред очите ни. Фестивалът, отбелязал сега своята 50-годишнина, премина в нова ера. Вече много от филмите бяха показвани не на традиционната лента, както преди, а на Digital Betacam, HDCAM, HD SR или просто на HD. Какво ни чака след 20 години, никой не се наема да прогнозира. Но в едно можем да бъдем сигурни – човешкият материал ще си остане същият. Гърмящата смес от святост и гадост няма да измени своите пропорции.
Алексей Мокроусов, Русский журнал, 30.06.09 г.
Раци
Българското кино вече по традиция представя в конкурса сериозен претендент за награда. „Раци“ на Иван Черкелов дава на нашето кино урок по осмисляне на новата социална реалност. При това го прави не формално, а през същността на киното.
По стил това е кино на абсурда, по жанр – социална драма. Може би дори е трагедия на безпътицата, в която изпадна „постсоциалистическото“ общество.
Този филм е невъзможно да се разкаже. Двама младежи се блъскат в живота като мухи в стъкло. Единият е песимист, другият се опитва да бъде оптимист. И двамата, а и всички наоколо са свършени хора. Изгубили са себе си, целта и радостта от живота. Сякаш са им изтръгнали пружините – невъзможно е да се задействат... Може с часове да слушат една и съща плоча, механично тактувайки някога огнения танц хоро. Може лунатично да си тананикат под носа нещо невнятно. Може с часове да ругаят действителността. Може и да излязат на брега на Дунав, с риск за живота си да се освежат в мътната вода и после дълго да плюят от отвращение, натъквайки се на разлагащ се конски труп. Всичко изглежда напълно безсмислено... Основният мотив е: така наречената демокрация победи, а нищо не се измени.
Изразът „така наречената“ е ключов. Всички кризи – и социалната, и икономическата, и духовната, и психологическата – са производни от факта, че след смяната на партокрацията не дойде никакво реално народовластие. Единственият действен елемент на новите социуми е криминалният тип. В „Раци“ мрачни тарикати прокарват някаква далаверка, заради която трябва да прекарат микробус „дявол знае откъде“. Детайлите не са важни – ясно е, че те са толкова безсмислени, колкото тъпото изливане на вода върху горещия гьоз. Но в резултат от това ще загине човек и ще се окаже, че е именно онзи, който се опитва да бъде оптимист.
Обаче този филм съвсем не е „черен“. Да, горчив е, понякога – нетърпимо. Несъмнено предизвиква сума ти асоциации с нашия руски живот. Но е удивително нежен към героите и към хората изобщо... И в това е коренното различие на „Раци“ от многото руски филми, също активно, но с тъпа упоритост развиващи новата жестока реалност. Иван Черкелов е не само отличен режисьор, но и класен сценарист. Той не се занимава с магнитофонно възпроизвеждане на уличната реч – нещо, което у нас възприемат за житейска истина. Той е наследник на най-добрите традиции в световната драматургия, предлагайки не словесен боклук, а интелектуален и емоционален концентрат...
Валерий Кичин, Российская газета, 24.06.2009 г.
... След украсилия миналогодишния конкурс ноар „Дзифт“, донесъл на дебютанта Явор Гърдев награда за режисура, сега е приятно да се види, че по-възрастното поколение български режисьори, към което принадлежи Иван Черкелов, също са далеч от творческата импотентност. Режисьор, който в динамичен филм за опасността от лесните пари оставя няколко минути за съсредоточено наблюдение на капки вода, подскачащи на горещ гьоз, явно е наясно със същността на киното – да изразява най-трудно уловимите емоции с най-прости образи...
Лидия Маслова, Коммерсантъ, 24.06.2009 г.
„Раци“ на българина Иван Черкелов е първият конкурсен филм, на чиято прожекция от трийстата минута започваш да мислиш: „И защо е всичко това?“. Както обикновено, отговор няма. Можем да поздравим фестивала – най-сетне в конкурса бе показан откровено среден филм. По принцип е ясно защо „Раци“ е изобщо там. Първо, трябва да се поддържа българският тренд, зададен м. г. с прекрасния „Дзифт“. Второ – в рамките на фестивала организираха цяла програма „Съвременното кино на България“. Така че би било глупаво на този фон конкурсът да мине без български филм. Друг е въпросът, че можеха да намерят нещо по-прилично.
Сюжетът на „Раци“ е прост до неправдоподобност (затова подсъзнателно чакаш „нещо“, но то така и не се случва): двамата приятели Дока и Бонзо изкарват пари оттук-оттам и си говорят за живота. В един момент ги наемат две враждуващи групировки и възниква вероятността единият да убие другия. Сега си припомних сюжета и разбрах, че той изглежда далеч по-интригуващ, отколкото ни е предложен от Черкелов.
Станислав Никулин, kinomania.ru, 22.06.2009 г..
От руски със съкращения Геновева Димитрова
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
