Европа буксува. Констатацията е очевидна. Можем да го измерим с липсата на визия у основните политически лидери и посредствеността на Комисията в Брюксел. Впрочем, има основания да се страхуваме, че нейните нови членове биха влошили нещата. Списание Commentaire се престори на простодушен журналист и се обърна към Жан-Луи Бурланж, който е един от основните сътрудници на списанието и безспорен специалист по европейски институции. Убеден поддръжник на европейската идея, той участва в нейното демитологизиране. Способен ли е неговият песимизъм да събуди нови енергии?


Разговор с Жан-Луи Бурланж

- Господин, Бурланж, от месеци насам демонстрирате твърд песимизъм по отношение на рисковете по изграждането на обединена Европа. Смятате ли, че то се провали?

- Европейската общност се изправи срещу основното предизвикателство, с което се бе сблъскала: да скъса с лошите дирижистки и протекционистки привички, за които плати много скъпо през 30-те години. В същността си изграждането на обединена Европа може да бъде анализирано като прогресивно установяване на отворена икономика, основана върху честна конкуренция, придружена с компенсации, които трябва да направят либерализма приемлив: обща политика в областта на земеделието, която е противотежест на отварянето на френските граници, регионални трансфери в полза на най-нестабилните страни, хармонизация на законодателството с цел закрила на потребителите от ексцесите на принципа „laissez faire-laissez passer“ и накрая - паричен съюз. Балансът със сигурност е положителен, но залозите му са много по-ограничени, отколкото често се твърди; той се отнася повече към придобивките, отколкото към проекта.

– Вие интерпретирате тази инициатива прекалено ограничено: както се казва, Европейският съюз не е само икономика, а и политика. Можем да дадем като пример установяването на мир и помирението между народите.

– Заздравяването на мира и развитието на Европейската общност без съмнение са свързани помежду си. Само че нека не се подвеждаме: не Европа доведе до мир, а мирът позволи Европа. А и това не беше какъв да е мир, а pax americana. Без постоянното военно присъствие на САЩ, Франция и Германия трудно щяха да се доверят една на друга, а холандците още по-трудно щяха да се доверят на французите и немците. Мирът произтича от една конкретна геополитическа ситуация, която се характеризира с изчезването на вътрешно европейските залози на конфликтите, установяването на една наложена солидарност и най-вече „оттичането“ на оръжията за масово унищожаване към двете Велики сили. Европа скрепи мира в сърцата, но някои защитници на европейската интеграция говорят глупости, когато се впускат да твърдят, че връщането към една междуправителствена Европа, в други отношения доста спорен, би бил връщане към Европа на войната от по-ранните векове.

- Но не е ли общностната институционална система също значителна политическа новост?

- Когато става дума за институционалната система, това, което се изгради на основата на декларацията „Шуман“ от 9 май 1950 г., бе едновременно революционно и забележително добре обмислено. Установената тогава система взе под внимание един съществен факт, а именно, че националните държави бяха едновременно фактор на разделение и елемент на европейската идентичност. Следователно, тя почива върху централната роля на държавите и върху учредената между тях връзка, която лесно би могла да се определи като федерална. Всъщност, става дума за онова, което се нарича „кооперативен федерализъм“, който предполага не оттегляне на държавите, а тяхното обединение около общото дело. Жак Делор употреби израза „федерация от държави“. Изразът е точен, но бе предмет на изкривени интерпретации от страна на Жак Ширак и Лионел Жоспен. Те видяха в него някаква емпирична смесица от политическа конфедерация и федерализъм в техническия смисъл на думата. Реалността на проекта е съвсем различна. В своята добре изпитана към момента първоначална чистота това е система, в която не се прави нищо без съгласието на представените в Съвета държави, но където всички решения са вземани на федерален принцип: правило на квалифицираното мнозинство, обединяване на правителствата около един транснационален парламент и първенство на общностното право.

Проблемът тук е, че ставаше дума за един институционален прототип, на който в политически план винаги са възлагани само малко на брой и относително маргинални въпроси. Всъщност, нека не забравяме, че по-голямата част от компетенциите, които има Съюзът в областта на конкуренцията и монетарната политика, например, имат технически характер. Противно на онова, което говорят, Съюзът страда не толкова от някакъв предполагаем дефицит на демократичност в своите институции, а от недостиг в полето на собствено политическите компетенции, които тези институции трябва да упражняват. Голямата европейска лъжа е свързана с твърдението, че всичко важно отсега нататък произтича от системата на Общността. Ако разположите в таблица с две колони това, което произтича от общностните компетенции, и онова, което остава в компетенциите на националната държава, ще констатирате, че 90% от политическите решения остават в ръцете на държавата.

- Обаче не забелязваме ли към момента един мощен обрат към политическото в европейския дневен ред?

- Със сигурност. Краят на Студената война и развитието на глобализацията направиха неизбежно навлизането в европейската проблематика на големите политически въпроси, които допреди това бяха запазена територия на държавите. И то в двете измерения на политическото – секторното и функционалното: Съюзът се задължаваше едновременно да се заеме с нови територии, като външна политика и отбрана, и да излезе от всичко техническо и юридическо в действията си в икономическата, финансовата и социалната област. Само че, въпреки привидностите и обещанията, европейските управници отказаха да сторят това. Разбира се, на първо време те склониха да демократизират общностните институции – ключ към тяхната политическа легитимност – подчинявайки Комисията на засилен контрол от страна на Парламента и развивайки съвместното вземане на решения в протичащото между Парламента и Съвета на Европа законодателство. Но добре се пазеха да не събудят звяра или, ако използваме друга метафора, да не наливат вода в мелницата на тази обновена система.

Европейските управници проведоха стратегията си в два плана. Първо се погрижиха да държат извън общностната система същността на онова, което не беше част от нея: данъците, бюджетната хармонизация, външните работи, отбраната и т.н. Не че си мълчаха по тези важни въпроси, тъкмо напротив – проглушиха ни ушите с тях, но ги поставиха в тясна междуправителствена рамка, способна да запази изцяло суверенитета на държавите. От друга страна, европейските управляващи се заеха – договор след договор – изтънко да разстроят общностната система с цел да я подчинят на междуправителствения арбитраж. Независимо дали става дума за състава на Комисията или на Парламента, за усложняването на правилата за квалифицирано мнозинство в Съвета, за разпадането на изпълнителната функция, за проведеното тихомълком завземане на бюджетната власт или пък за избора на крайно покорни личности за председателство на Комисията или за върховни представители – всичко бе обмислено и организирано, за да осигури властта и царуването на държавните глави и на правителствата в рамките на един Европейски съвет посредством правилото за „общото съгласие“.

- Следователно, според вас, кризата, избухнала с френско-холандското „не“ по време на референдумите, има много по-отдавнашен произход?

- Завесата на храма се разкъса след 2000 г.: Ница и нейните конституционни и референдумни метастази отслабиха и делегитимираха общностните институции, войната в Ирак унищожи мечтите за европейската мощ, а днес финансовата и икономическа криза захвърли Европа в инертност и разединение. Но нашите неприятности са от по-отдавна. Всичко се разигра в средата на 90-те години, точно след Маастрихт, когато моторът на реформата заяде. Кризата обаче бе замаскирана от позитивните ефекти на success story от предходните години: изградихме вътрешния пазар с неговите стотици директиви, създадохме монетарния съюз и въведохме еврото, усетихме дивидентите от победата над Изтока и подготвихме обединението на Европа и разширяването на Съюза и накрая, както казах, демократизирахме институциите, основно под немско влияние – това бяха последните проблясъци на Хелмут Кол. Всичко това ни мобилизира и дори екзалтира някои от нас, но повечето не пожелахме да видим, че светлината, която ни озарява, идваше от вече мъртва звезда, звездата на общностната амбиция.

- Защо се случи този обрат?

- В сравнение с техните предшественици, новото поколение европейски управници от 90-те години, като Герхард Шрьодер, Хосе Мария Аснар, Жак Ширак, Силвио Берлускони, със сигурност бяха много по-малко предразположени към доброволно преотстъпване на компетенциите, с което правомощията им да се ограничат. Трябва обаче да признаем, че жертвите, които се изискваха от тях, бяха несравнимо по-големи. Исканото от политическото обединение преотстъпване на компетенции беше удар в сърцето на националния суверенитет: вече не ставаше дума за периферно уреждане на свободната икономическа активност, а за съвместно правене на тежки административни, финансови и политически избори. И това се случваше тъкмо в момента, когато изчезнаха мобилизиращите ефекти на съветската заплаха. Европейските управници объркано пристъпиха към анализ на преимуществата от преотстъпването на компетенциите и тяхната цена. Те прецениха, че това ще струва скъпо на собствената им власт и след като вече бяха понесли въвеждането на еврото, избраха да зарежат останалото.

- Следователно изглежда, че аварията на Европа, която вие описвате, до голяма степен се дължи на тежка еволюция. Не ви ли се струва, че разширяването изигра значителна роля в това отношение?

- Факт е, че след победата над Съветския съюз и отдалечаването на спомена за Втората световна война не можеше да се очаква, че поколението политици от средата на 90-те ще взима решения със същия плам, както техните бащи. Противно на едно широко разпространено мнение обаче, аз не смятам, че разширяването бе причина за „стопяването“ на европейската амбиция. Това беше най-вече негово алиби. Новите членове проявиха способност за адаптация, която контрастира с неподвижността на старите. Няколко добре съгласувани адаптации на институционалната система щяха да бъдат достатъчни, за да може Съюзът да отговори на специфичните нужди на новоприсъединилите се. Това, което днес не върви, не е Европа на двайсет и седемте, нито Европа на дванайсетте, а Европа на шестте, дори Европа на двете – на Франция и Германия. Става дума за отказа на държавите основателки да продължат да изграждат Европа отвъд общата парична единица, върху твърда почва, т.е., върху реално преотстъпени компетенции, върху юридически ограничения, приемани без душевни кризи, върху автентични общностни бюджетни мерки.

- Не придавате ли във вашия анализ прекалено голяма важност на институциите? Нима френското председателство не беше радостно посрещнато на много места - като знак за ново начало за Съюза?

- Френското председателство бе успех. Поне в рамките на институционалните и политическите принуди, които тегнеха над него. Никола Саркози не би могъл да се справи много по-добре от начина, по който действаше. И тъкмо тук е драмата. Отстъпихме на руснаците онова, което не можеше да им бъде оспорено, и дадохме на банките онова, което не можеше да им бъде отказано. Точка. Колкото до останалото, Европа е обезоръжена, разделена, безсилна и опасно инертна. Примерът е категоричен: най-добрият от всички възможни президенти, както би казал доктор Панглос, до момента няма на разположение друга власт, освен властта да направи две-три престижни обиколки и да си отиде така, както е дошъл.

Погледнете отблизо онова, което днес наричаме европейска политика: свръх медиатизирана върхушка, тъпоумни предложения, меки резолюции, някакъв съмнителен „метод на отворено сътрудничество“ – цяла една вселена от привидности и думи, зад които се крият ревността и безволието на управляващите.

- Как виждате европейските избори в краткосрочен план?

- От 1979 г. насам европейските избори са знак на почит, която междуправителственият порок се чувства длъжен да отдаде на добродетелите на интеграцията. Без съмнение, слабостта на политическите компетенции, които се упражняват в рамките на Общността, голямата роля в процеса на вземане на решения, отредена на държавите, които не се влияят от какъвто и да било съвет, и палиативните ефекти от една демокрация, изградена повече върху компромиса, отколкото върху конфликта, винаги са лишавали тези избори от силно политическо значение. Това, което въпреки всичко спасяваше начинанието, бе, че Парламентът виждаше в него зараждане на една интегрирана политическа общност и че кампанията сблъскваше поддръжници и противници на този проект.

Обаче, след като общностната динамика се разнебити и порокът надделя над добродетелта, почитта стана особено лицемерна. Никога не е имало такава пропаст между носталгията по една интегрирана и демократична политическа общност, чийто главен символ бе Парламентът, и един дипломатически концерт, който е сложил ръка върху всичко, най-вече за да не върши нищо. Механизмът е особено извратен: никога Парламентът не е бил до такава степен признаван, задвижван и изтъкван на преден план от държавните глави и правителствата, както сега, при положение, че те започнаха да маргинализират интегрираната система, която той символизира. Хиперболичните изказвания, с които Никола Саркози ласкаеше евродепутатите по време на своето председателство, перфектно илюстрират тази нова версия на баснята за лисицата и гарвана. Така или иначе, общественото мнение смутено усеща суетата на спектакъла, който му се предлага, и разбира, че вотът няма много да повлияе на европейската власт, която се разиграва на други нива. Безразличието, въздържанието, изкривяването на залога са неизбежната обратна страна на това безличие. Отсега нататък сянката на европейските избори, надвиснала над социалната сигурност, надвисва и над европейското съвместно вземане на решения.

- Струва ли ви се възможен нов подем?

– След шейсет години усилия – а шейсет години са си много време – равносметката е отчайващо тънка. Достатъчно очевидно е, струва ми се, че ако европейските държави не успеят бързо да завържат силни връзки помежду си - за да развият не само на хартия реални общностни икономически, социални, политически и военни стратегии - те сериозно рискуват да бъдат погълнати от историята. Причина ли е това да смятаме, че те ще направят необходимото, за да избегнат превръщането си във втора Атлантида? Не мисля. Спомнете си за 30-те години: сигурността по отношение на бедствения край не бе достатъчна, за да изтръгне народите и държавите от една смъртоносна инерция. Не ще и дума, Дарвин е бил оптимист: не винаги нуждата създава орган.

Разговорът води екип на списание Комантер

Commentaire, №125, пролет 2009

Превод от френски Момчил Христов