Генералският гамбит
През 2001 г. гамбитът беше царски, осем години по-късно отново сме в ситуация, но този път на генералски гамбит. Бойко Борисов, бивш охранител на известни личности, бивш главен секретар на МВР, кмет на София, спечели доверието на почти 1,7 милиона избиратели. Той умело пожертва останалите от десницата, като отказа предизборни споразумения, за да спечели сам почти всички мажоритарни кандидати и едно доближаващо абсолютното мнозинство в новоизбраното Народно събрание. На пръв поглед той само повтаря случилото се с движението на Симеон Сакскобургготски преди осем години, но различията са всъщност много по-съществени.
ГЕРБ – новата десница
Неочаквано високото равнище на участие на изборите (почти 4,2 милиона) доближава резултата от 2001 г., но мотивацията на тази избирателна мобилизация е различна. През 2001 г. публиката очакваше промяна, която да сложи край на продължилия повече от десет години конфликт между „червените‛ и „сините‛, между бившите комунисти и антикомунистите. Тогава вотът можеше да бъде квалифициран и като наказателен по отношение на елитите на прехода, на партиите на прехода. През 2009 г. очакванията са съвсем различни и мотивацията на тази свръхмобилизация е от друго естество. Само на повърхността може да се каже, че публиката отново е запленена от поредния „спасител‛ с харизма, готов да въведе порядък бързо и решително.
Наистина е удивителна динамиката на подкрепата за партията на Бойко Борисов през последните две години: 420 001 гласа на европейските избори от май 2007, 596 631 избиратели на местните избори през октомври 2007 г., 627 693 поддръжници на европейските избори през юни 2009 г. и над 1 670 000 сега. Тази динамика предхожда влизането на ГЕРБ в Народното събрание, докато при НДСВ динамиката беше обратна. През 2001 г. новосъздаденото „царско‛ движение спечели 1 952 513 гласа на парламентарните избори и състави правителството, през 2005 г. „слезе‛ на 725 314 гласа, но сега остана извън парламента с почти 127 000 избиратели.
През 2001 г. мнозина избиратели виждаха в НДСВ нещо като „новите сини‛, едно обновление на „синята идея‛ или на десницата, ако искате, което да заличи негативите от предишното време. Тогавашните десни от СДС категорично се противопоставиха на приемането на НДСВ в Европейската народна партия (коалицията на европейски християндемократи и консерватори). Тук има още една разлика с ГЕРБ – малко след появата си на политическия хоризонт, именно виждана като новата дясна партия, израснала върху пепелищата на старата десница, ГЕРБ е приета в ЕНП, вече без съпротива от страна на СДС и ДСБ. Така ГЕРБ се превърна в новия „десен проект‛, непрекъснато критикуван, че не е „автентичен‛ от „сините‛, но безусловно приет от европейските им партньори в ЕНП заради потенциала си да печели избори.
Идеологически ГЕРБ е дясна партия най-вече в икономически смисъл – достатъчен е бърз поглед върху програмните й документи. Новото е, че, за разлика от старите десни, ГЕРБ не формулира основния си политически профил на основата на антикомунизма. Въпреки изявлението на Бойко Борисов в нощта на изборите, с което той посвети победата си на своя дядо, убит от комунистите през 1944 г., антикомунизмът всъщност присъства съвсем маргинално в политическата идеология на партията. Причината е, наред с останалото, и във факта, че ГЕРБ се опира на нови, по-млади поколения, за които епичният сблъсък между бившите комунисти и антикомунистите е вече далечна история, която малко ги вълнува. За тях по-важни са проблемите на настоящето, от които комунизмът просто отсъства.
Парадоксално, но победата на ГЕРБ съвсем не се изрази в победа и на „Синята коалиция‛. Наистина, нейните лидери с основания посочиха, че постигнатият резултат от над 280 000 гласа е по-висок от постигнатия месец по-рано резултат на европейските избори (204 784 гласа). Но през 2009 г. двете съставки на коалицията СДС и ДСБ получиха заедно почти два пъти по-малко гласове, отколкото през 2005 г., когато имаха съвкупно 515 111 гласа. „Синята вълна‛ не се състоя, а профилът на десницата в България се определя вече основно от ГЕРБ, а не от „сините‛. В някакъв смисъл това се случи в няколко европейски страни като Италия и Франция. Партията на Силвио Берлускони, както и партията на Никола Саркози трансформираха старите десници в двете страни: италианските християндемократи и френските неоголисти. Тази трансформация вървеше по линията на популизма – новите десни партии изоставиха много от идеологическия профил на старата десница, дори изобщо се отказаха да имат идеологически профил, а заговориха на езика на „обикновените хора‛, на мнозинството. Същото направи и ГЕРБ в България.
Кризата на левицата
Изборите показаха дълбоката криза на левицата в България. Разбира се, това също донякъде е и европейски феномен – на европейските избори левите партии навсякъде отбелязаха значителен спад на подкрепата, както в Западна, така и в Източна Европа. Полската левица рухна, френската левица загуби катастрофално, британската левица е на път да отстъпи властта, както и унгарската след година. Общото в този процес е, че навсякъде левите през последните двадесет години направиха усилие да се впишат в неолибералния консенсус, т.е., да заемат позиции по-надясно в икономическата си политика. И когато световната икономическа криза постави под съмнение именно неолибералния икономически модел на капитализма, левите се оказаха в най-голяма степен излъгани.
България не прави изключение в това отношение, макар и да има своите особености. Първата особеност е, че тройната коалиция на БСП, НДСВ и ДПС по същество беше от типа на „голямата коалиция‛ – относителният победител през 2005 г., БСП, направи коалиция с партиите, излизащи от властта (НДСВ и ДПС). Тогава тази формула в навечерието на приемането на България в ЕС изглеждаше не само единствено възможната, но и най-приемливата, за да не се отложи членството. Основните губещи от коалицията през 2009 г. се оказаха БСП и НДСВ, но по различни причини. НДСВ не прескочи бариерата поради характера на своите избиратели – в масовия случай това са мобилни избиратели, склонни да гласуват рационално и стратегически. Вероятно мнозина са подкрепили ГЕРБ, за да се избегне опасността от повторни, предсрочни избори през есента.
Загубата на БСП е от друг порядък. Все пак за социалистите са гласували над 740 000 избиратели, значително повече от европейските избори (476 618), както и повече от гласувалите за партията на местните избори през 2007 г. (514 949). Този резултат, обаче, е най-ниският, постиган от БСП на парламентарни избори (дори по-нисък от 2001 г., когато след победата на НДСВ партията остана трета със 783 372 гласа). Причините за това са комплексни и донякъде са резултат от продължаващия процес на програмно-идеологическа трансформация на БСП. Сближавайки се все повече с Партията на европейските социалисти и възприемайки много от гледните й точки, БСП беше напусната първо от по-консервативни и чувствителни към национализма привърженици, които подкрепиха „Атака‛, после от чувствителните към „силната ръка‛ и „реда‛ привърженици, които подкрепиха ГЕРБ. Това обаче е по-дългосрочна причина. По-непосредствените причини са вътрешни: трудното балансиране на Сергей Станишев между различните „партийни кланове‛, вътрешният конфликт след европейските избори по повод на номинациите в листите, но не на последно място и твърде закъснялото обръщане на правителството към социалния въпрос в практическата си политика, неефикасната реформа в здравеопазването, показаното безсилие по отношение на корупцията.
Има и структурна причина за слабостта на левицата в България днес, двадесет години след падането на комунизма. Тя е в разпространението и интериоризирането на пазарните ценности – едно ново поколение е изцяло потопено в консуматорския етос, разбира света през призмата на придобиването, на богатството. В посткомунистическа България ценности, като „солидарност‛, „равенство‛, „социална справедливост‛, са изгубили своята привлекателност, особено сред младите. Те се отнасят с подозрение към тях, защото им се струват архаични, твърде напомнящи представата им за комунизма – една представа, основана не толкова на личния опит, колкото на разказа на по-възрастните поколения. Удивително е например до каква степен млади образовани хора или студенти възприемат безкритично тези като „гъвкавост на пазара на труда‛, зад които се крие премахването на всякакви ограничения пред освобождаването на работна сила (уволненията). В това отношение полето на левите ценности в България (но и в повечето посткомунистически държави) е сега силно стеснено, особено сред по-младите.
Фактическият политически монопол на БСП в лявото пространство, рядко поставян под въпрос от партии като БСДП, Евролевицата или други, се оказа нож с две остриета. От една страна, позволи на БСП да запази структурни позиции в българското общество, от друга страна й създаде политически комфорт, който я направи мудна в политическата й имплантация сред по-младите поколения. По същество в България след 1989 г. никога не се структурира една истинска либертистка, ако щете анархистка, крайна левица. Онова, което назоваваха като крайна левица, бяха няколко малки комунистически партии, повечето от които носталгични по сталинизма. Също така в посткомунистическа България не се структурира и една екологична левица, защото еколозите, макар и малцина, се въздържаха да се афишират като леви, опасявайки се от монопола на БСП в лявото пространство.
По същество реконструкцията на левицата предстои – ако БСП бъде в състояние да разшири диалога си с младите, с еколозите, с всички онези либертарни (но не либертариански) среди, които оспорват консервативните ценности и установения икономически ред на господството на логиката на печалбата.
Новият конфликт между ДПС и националистите
Изборите очертаха силата на политическия конфликт между ДПС и националистите. Неочаквано високата мобилизация на ДПС, която надмина 600 000 избиратели (рекорд в електоралната история на движението от 1990 г. насам), е по-скоро резултат, отколкото фактор на националистическото говорене, което характеризираше кампанията на тези избори. Разбира се, често това говорене беше предизвикано от непремерени думи на лидера на ДПС Ахмед Доган, които изостряха до крайност реакцията на политическите му опоненти, както сред „Атака‛ (която достигна до почти 400 000 гласа), така и сред другите партии отдясно, като „Ред, законност, справедливост‛, „Синята коалиция‛, ГЕРБ и множеството по-малки националистически партии.
Структурната причина за това крайно негативно отношение към ДПС е другаде. От една страна, тя е свързана с обвиненията към партията за преобладаващо клиентелистки практики в секторите, които управлява. От друга страна, това е парадоксалното развитие на движението от една предимно етническа партия в електорален смисъл към една отваряща се към другите етнически групи и призната от Либералния интернационал центристка партия. Това, че етническите турци в България масово подкрепят ДПС, е резултат на дълга история, защото другите партии не направиха нищо, за да създадат своя електорална база в тази етническа група. Но по-същественото е, че днес електоратът на ДПС не е съставен само от етнически турци, а в нарастваща степен привлича и гласове от другите етнически групи, включително на мнозина етнически българи. Парадоксално, но за тези двадесет години на прехода не националните български партии се отвориха към турския етнос, а една първоначално етническа партия се отвори към българския етнос.
Опасността от превръщането на анти-ДПС говоренето в откровено антитурско говорене е очевидна. Не че има опасност от нов „възродителен процес‛, невъзможен при днешната политическа ситуация в България, а защото това говорене се изразява в предлагането на ограничителни мерки по отношение на гласуването, които са в разрез с всякакви демократични стандарти. Чухме да се предлага забрана на двойното гражданство. Беше предложена и забрана за гласуване на живеещите извън страната български граждани, но, за да се ограничи това до българските турци в Турция, ставаше дума за забрана да гласуват живеещите извън ЕС (което ще удари по българите в Канада и САЩ, например). Или беше предложено въвеждането на избирателен образователен ценз (който не е съществувал конституционно никога в България, дори през ХІХ век).
---
Свръхмобилизацията в полза на ГЕРБ, обаче, не беше в никакъв случай протестен вот (както донякъде през 2001 беше вотът за НДСВ), а по същество „полезен вот‛ (или „стратегически вот‛). Мнозина избиратели решиха да гласуват за ГЕРБ през последните две седмици не защото изведнъж повярваха в каузата на партията, а защото искаха да предотвратят очертаващата се политическа нестабилност и опасността от повторни избори през есента. В някакъв смисъл това е една рационална реакция на общественото мнение в условия, когато политическата класа се оказва не в състояние да предложи добра развръзка. Макар трудното да предстои, тази реакция на публиката изглежда по-скоро оптимистична.
ГЕРБ – новата десница
Неочаквано високото равнище на участие на изборите (почти 4,2 милиона) доближава резултата от 2001 г., но мотивацията на тази избирателна мобилизация е различна. През 2001 г. публиката очакваше промяна, която да сложи край на продължилия повече от десет години конфликт между „червените‛ и „сините‛, между бившите комунисти и антикомунистите. Тогава вотът можеше да бъде квалифициран и като наказателен по отношение на елитите на прехода, на партиите на прехода. През 2009 г. очакванията са съвсем различни и мотивацията на тази свръхмобилизация е от друго естество. Само на повърхността може да се каже, че публиката отново е запленена от поредния „спасител‛ с харизма, готов да въведе порядък бързо и решително.
Наистина е удивителна динамиката на подкрепата за партията на Бойко Борисов през последните две години: 420 001 гласа на европейските избори от май 2007, 596 631 избиратели на местните избори през октомври 2007 г., 627 693 поддръжници на европейските избори през юни 2009 г. и над 1 670 000 сега. Тази динамика предхожда влизането на ГЕРБ в Народното събрание, докато при НДСВ динамиката беше обратна. През 2001 г. новосъздаденото „царско‛ движение спечели 1 952 513 гласа на парламентарните избори и състави правителството, през 2005 г. „слезе‛ на 725 314 гласа, но сега остана извън парламента с почти 127 000 избиратели.
През 2001 г. мнозина избиратели виждаха в НДСВ нещо като „новите сини‛, едно обновление на „синята идея‛ или на десницата, ако искате, което да заличи негативите от предишното време. Тогавашните десни от СДС категорично се противопоставиха на приемането на НДСВ в Европейската народна партия (коалицията на европейски християндемократи и консерватори). Тук има още една разлика с ГЕРБ – малко след появата си на политическия хоризонт, именно виждана като новата дясна партия, израснала върху пепелищата на старата десница, ГЕРБ е приета в ЕНП, вече без съпротива от страна на СДС и ДСБ. Така ГЕРБ се превърна в новия „десен проект‛, непрекъснато критикуван, че не е „автентичен‛ от „сините‛, но безусловно приет от европейските им партньори в ЕНП заради потенциала си да печели избори.
Идеологически ГЕРБ е дясна партия най-вече в икономически смисъл – достатъчен е бърз поглед върху програмните й документи. Новото е, че, за разлика от старите десни, ГЕРБ не формулира основния си политически профил на основата на антикомунизма. Въпреки изявлението на Бойко Борисов в нощта на изборите, с което той посвети победата си на своя дядо, убит от комунистите през 1944 г., антикомунизмът всъщност присъства съвсем маргинално в политическата идеология на партията. Причината е, наред с останалото, и във факта, че ГЕРБ се опира на нови, по-млади поколения, за които епичният сблъсък между бившите комунисти и антикомунистите е вече далечна история, която малко ги вълнува. За тях по-важни са проблемите на настоящето, от които комунизмът просто отсъства.
Парадоксално, но победата на ГЕРБ съвсем не се изрази в победа и на „Синята коалиция‛. Наистина, нейните лидери с основания посочиха, че постигнатият резултат от над 280 000 гласа е по-висок от постигнатия месец по-рано резултат на европейските избори (204 784 гласа). Но през 2009 г. двете съставки на коалицията СДС и ДСБ получиха заедно почти два пъти по-малко гласове, отколкото през 2005 г., когато имаха съвкупно 515 111 гласа. „Синята вълна‛ не се състоя, а профилът на десницата в България се определя вече основно от ГЕРБ, а не от „сините‛. В някакъв смисъл това се случи в няколко европейски страни като Италия и Франция. Партията на Силвио Берлускони, както и партията на Никола Саркози трансформираха старите десници в двете страни: италианските християндемократи и френските неоголисти. Тази трансформация вървеше по линията на популизма – новите десни партии изоставиха много от идеологическия профил на старата десница, дори изобщо се отказаха да имат идеологически профил, а заговориха на езика на „обикновените хора‛, на мнозинството. Същото направи и ГЕРБ в България.
Кризата на левицата
Изборите показаха дълбоката криза на левицата в България. Разбира се, това също донякъде е и европейски феномен – на европейските избори левите партии навсякъде отбелязаха значителен спад на подкрепата, както в Западна, така и в Източна Европа. Полската левица рухна, френската левица загуби катастрофално, британската левица е на път да отстъпи властта, както и унгарската след година. Общото в този процес е, че навсякъде левите през последните двадесет години направиха усилие да се впишат в неолибералния консенсус, т.е., да заемат позиции по-надясно в икономическата си политика. И когато световната икономическа криза постави под съмнение именно неолибералния икономически модел на капитализма, левите се оказаха в най-голяма степен излъгани.
България не прави изключение в това отношение, макар и да има своите особености. Първата особеност е, че тройната коалиция на БСП, НДСВ и ДПС по същество беше от типа на „голямата коалиция‛ – относителният победител през 2005 г., БСП, направи коалиция с партиите, излизащи от властта (НДСВ и ДПС). Тогава тази формула в навечерието на приемането на България в ЕС изглеждаше не само единствено възможната, но и най-приемливата, за да не се отложи членството. Основните губещи от коалицията през 2009 г. се оказаха БСП и НДСВ, но по различни причини. НДСВ не прескочи бариерата поради характера на своите избиратели – в масовия случай това са мобилни избиратели, склонни да гласуват рационално и стратегически. Вероятно мнозина са подкрепили ГЕРБ, за да се избегне опасността от повторни, предсрочни избори през есента.
Загубата на БСП е от друг порядък. Все пак за социалистите са гласували над 740 000 избиратели, значително повече от европейските избори (476 618), както и повече от гласувалите за партията на местните избори през 2007 г. (514 949). Този резултат, обаче, е най-ниският, постиган от БСП на парламентарни избори (дори по-нисък от 2001 г., когато след победата на НДСВ партията остана трета със 783 372 гласа). Причините за това са комплексни и донякъде са резултат от продължаващия процес на програмно-идеологическа трансформация на БСП. Сближавайки се все повече с Партията на европейските социалисти и възприемайки много от гледните й точки, БСП беше напусната първо от по-консервативни и чувствителни към национализма привърженици, които подкрепиха „Атака‛, после от чувствителните към „силната ръка‛ и „реда‛ привърженици, които подкрепиха ГЕРБ. Това обаче е по-дългосрочна причина. По-непосредствените причини са вътрешни: трудното балансиране на Сергей Станишев между различните „партийни кланове‛, вътрешният конфликт след европейските избори по повод на номинациите в листите, но не на последно място и твърде закъснялото обръщане на правителството към социалния въпрос в практическата си политика, неефикасната реформа в здравеопазването, показаното безсилие по отношение на корупцията.
Има и структурна причина за слабостта на левицата в България днес, двадесет години след падането на комунизма. Тя е в разпространението и интериоризирането на пазарните ценности – едно ново поколение е изцяло потопено в консуматорския етос, разбира света през призмата на придобиването, на богатството. В посткомунистическа България ценности, като „солидарност‛, „равенство‛, „социална справедливост‛, са изгубили своята привлекателност, особено сред младите. Те се отнасят с подозрение към тях, защото им се струват архаични, твърде напомнящи представата им за комунизма – една представа, основана не толкова на личния опит, колкото на разказа на по-възрастните поколения. Удивително е например до каква степен млади образовани хора или студенти възприемат безкритично тези като „гъвкавост на пазара на труда‛, зад които се крие премахването на всякакви ограничения пред освобождаването на работна сила (уволненията). В това отношение полето на левите ценности в България (но и в повечето посткомунистически държави) е сега силно стеснено, особено сред по-младите.
Фактическият политически монопол на БСП в лявото пространство, рядко поставян под въпрос от партии като БСДП, Евролевицата или други, се оказа нож с две остриета. От една страна, позволи на БСП да запази структурни позиции в българското общество, от друга страна й създаде политически комфорт, който я направи мудна в политическата й имплантация сред по-младите поколения. По същество в България след 1989 г. никога не се структурира една истинска либертистка, ако щете анархистка, крайна левица. Онова, което назоваваха като крайна левица, бяха няколко малки комунистически партии, повечето от които носталгични по сталинизма. Също така в посткомунистическа България не се структурира и една екологична левица, защото еколозите, макар и малцина, се въздържаха да се афишират като леви, опасявайки се от монопола на БСП в лявото пространство.
По същество реконструкцията на левицата предстои – ако БСП бъде в състояние да разшири диалога си с младите, с еколозите, с всички онези либертарни (но не либертариански) среди, които оспорват консервативните ценности и установения икономически ред на господството на логиката на печалбата.
Новият конфликт между ДПС и националистите
Изборите очертаха силата на политическия конфликт между ДПС и националистите. Неочаквано високата мобилизация на ДПС, която надмина 600 000 избиратели (рекорд в електоралната история на движението от 1990 г. насам), е по-скоро резултат, отколкото фактор на националистическото говорене, което характеризираше кампанията на тези избори. Разбира се, често това говорене беше предизвикано от непремерени думи на лидера на ДПС Ахмед Доган, които изостряха до крайност реакцията на политическите му опоненти, както сред „Атака‛ (която достигна до почти 400 000 гласа), така и сред другите партии отдясно, като „Ред, законност, справедливост‛, „Синята коалиция‛, ГЕРБ и множеството по-малки националистически партии.
Структурната причина за това крайно негативно отношение към ДПС е другаде. От една страна, тя е свързана с обвиненията към партията за преобладаващо клиентелистки практики в секторите, които управлява. От друга страна, това е парадоксалното развитие на движението от една предимно етническа партия в електорален смисъл към една отваряща се към другите етнически групи и призната от Либералния интернационал центристка партия. Това, че етническите турци в България масово подкрепят ДПС, е резултат на дълга история, защото другите партии не направиха нищо, за да създадат своя електорална база в тази етническа група. Но по-същественото е, че днес електоратът на ДПС не е съставен само от етнически турци, а в нарастваща степен привлича и гласове от другите етнически групи, включително на мнозина етнически българи. Парадоксално, но за тези двадесет години на прехода не националните български партии се отвориха към турския етнос, а една първоначално етническа партия се отвори към българския етнос.
Опасността от превръщането на анти-ДПС говоренето в откровено антитурско говорене е очевидна. Не че има опасност от нов „възродителен процес‛, невъзможен при днешната политическа ситуация в България, а защото това говорене се изразява в предлагането на ограничителни мерки по отношение на гласуването, които са в разрез с всякакви демократични стандарти. Чухме да се предлага забрана на двойното гражданство. Беше предложена и забрана за гласуване на живеещите извън страната български граждани, но, за да се ограничи това до българските турци в Турция, ставаше дума за забрана да гласуват живеещите извън ЕС (което ще удари по българите в Канада и САЩ, например). Или беше предложено въвеждането на избирателен образователен ценз (който не е съществувал конституционно никога в България, дори през ХІХ век).
---
Свръхмобилизацията в полза на ГЕРБ, обаче, не беше в никакъв случай протестен вот (както донякъде през 2001 беше вотът за НДСВ), а по същество „полезен вот‛ (или „стратегически вот‛). Мнозина избиратели решиха да гласуват за ГЕРБ през последните две седмици не защото изведнъж повярваха в каузата на партията, а защото искаха да предотвратят очертаващата се политическа нестабилност и опасността от повторни избори през есента. В някакъв смисъл това е една рационална реакция на общественото мнение в условия, когато политическата класа се оказва не в състояние да предложи добра развръзка. Макар трудното да предстои, тази реакция на публиката изглежда по-скоро оптимистична.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
