Парижки културни топоси
Векът на Джаза в Музея на кей Бранли
Джазът е желание, щастие, тъга, болка, емоция, пристрастяване, стихийност, свобода, интелигентност. Джазът е стил, придаващ особена класа на завладените oт него хора, места, времена. Джазът е оргазъм, според учителят ми по „американски авангард‛. За пореден път си припомних всичко това при посещението ми на изложбата Le siècle du jazz (Векът на джаза) в Музея на кей Бранли.
Експозицията предлага един от най-удивителните стилове, роден от артистичното преплитане както на африкански първоизточници, така и на американски, европейски; стил, който успява да развълнува не само вкусовете, но и начините на мислене. Повече от музика, джазът е също нов начин да „бъдеш‛ в обществото.
Истински феномен, тази музика маркира всеки аспект на световната култура. От живопистта до фотографията, през киното и литературата, без да пропусне графиката и комиксите, изложбата засяга всички полета на естетически произведения от миналия век, през които по някакъв начин е преминала следата на джаза.
Изложбеното пространтсво е организирано в десет хронологично подредени части – Преди 1917 (през 1917 г. е издаден първият диск, съдържащ думата джаз, по-точно „jass‛), Годината на Джаза в Америка 1917-1930, Ренесансът Харлем 1917-1936, Лудите години в Европа 1917-1930, Ерата на суинга 1930-1939, Темпото на войната 1939-1945, Bebop 1945-1960, West Coast Jazz 1953-1961, Free Революцията 1960-1980, Съвременници 1960-2002. Етапите от развитието са свързани помежду си чрез червена линия, timeline, която архитектът на изложбата интерпретира като улица, на която следват, година след година, събитията от историята на джаза. Събрани са повече от хиляда експоната. Множество предмети и документи, илюстрирани партитури, афиши, дискове и обложки, музикални списания и вестници, книги, фотографии, филми, анимации и записи напомнят важни моменти от епопеята на джаза.
Джазът, естествено, израства и с киното. От средата на четиридесетте дори става задължително гориво за него, преди да ускори, в края на петдесетте години, своя принос за свобода и съвременност.
Ето защо Векът на джаза е придружен и с доста богата кино-програма, търсеща многопластовата и силна връзка между тези две форми на изкуството, които олицетворяват ХХ век.
Документални, фантастични, късометражни, цветни, черно-бели филми, танцуващи джаз хора, jungle, be-bop, free jazz стилове - цяла палитра от стилове, форми, личности, които се пресичат по този път с множество входове и които с лекота създават както класики, така и рядко срещани филми.
Цялата тази програма, както и организираните срещи с музикални критици, философи, артисти, означава, че музеят, за да предизвика интерес, трябва да се превърне в динамично, завладяващо, променливо място. Особено когато става въпрос за джаз. Комисар на изложбата е Даниел Сутиф, философ и критик.
Големият свят на Анди Уорхол
Ако Пикасо преобладаваше през есента в Париж, то с настъпването на пролетта мястото е отстъпено на друг гигант на ХХ век: Анди Уархол.
Ретроспективната изложба в Гран Пале предствя Уорхол чрез неговия предпочитан жанр: портрета. „Всички мои портрети трябва да бъдат в един и същи формат, за да се поддържат заедно и да образуват една голяма картина, наречена Портрет на обществото‛, казва художникът. За тази цел той смесва фотография (полароид най-вече), живопис и сериграфия. Резултатът: от 60-те до неговата смърт през 1987 Уорхол рисува хиляда „икони‛, измежду които комисарят на изложбата, Алан Кюеф, е подбрал 250 творби. Лицата са доста разнородни - хора от шоубизнеса (Бардо, Елвис...), светът на изкуството (Харинг, Ман Рей...), политиката (Мао, Кенеди...), както и анонимни спонсори. Един свят на слава и пайети, в който обаче незабелязано ще прозвучи една различна нота. Това е портретът на майката на артиста, скромна жена, попаднала сред влиятелни личности, или пък този на универсалхия човешки череп, „портретът на всички‛ - ще каже агентът на Уорхол. „С Анди, казва Алан Кюеф, винаги сме убедени, че знаем това, което виждаме, а едно продължително общуване с работата му ни научава, че още нищо не сме видяли.‛
И ако портретите на Уорхол са известни, то работите му за малкия екран са по-малко познати. Изложбата „Warhol TV‛ идва в подходящия момент да запълни тези пропуски. Под ръководството на Джудит Бенаму експозицията разказва телевизионния път на поп-артиста. Пленен от телевизията, Уорхол се обръща към нея в края на 70-те, реализирайки soap operas заедно с постоянните посетители на Factory. През 1980 г. той създава своята собствена продуцентска къща - „Аndy Warhol TV Productions‛, и провежда много разговори, измежду които със Спилбърг, Синди Шърман, Кийт Харинг, Деби Хари и Стинг.
Театър.
За своето шестнадесето издание театралният фестивал EXIT показва съвременния спектакъл във всичките му превръщения. Фестивалът ни подари пътешествие отвъд жанровете и рутината, там, където се намира работилницата за нови форми, съчетаващи в себе си театър, танц, музика, пластични изкуства и нови технологии. Хибридна естетика? Нови чудовища, такова е заглавието на изложбата, която открива това издание, и от чиито звукови и визуални инсталации съм доста разочарована. Заплашителни „нови‛ кичозни машини, изродени звуци и липса на послание ме отпращат бързо към театралната зала. Тъкмо навреме за спектакъла Arias with a Twist по режисура на Twist. Той, заедно с травестита Joey Arias, развихря максимално въображението си, за да достигне до невиждана абсурдна екстравагантност. Почеркът на Тwist е специфичен, въвличащ легендарния глас на Аrias във вълнообразен диалог с музиканти, като Led Zeppelin, The Beatles, Мадона и Арета Франклин. Придружени от тълпа невероятни марионетки (извънземни), двамата артисти ни пренасят в непридвидими светове, изпълнени с екстатични чувства, възпламенени кошмари, странни предчувствия, разврат в сърцето на джунглата, луд космос... Едно кабаре от New York downtown, за което се питаш „възможно ли е да е истина‛...
Друг важен момент от програмата е спектакълът Cries and Whispers (Шепот и Викове) по едноименния филм на Ингмар Бергман. Режисьор е белгиецът Иво ван Хове. Знаех, че ван Хове е добър. Впечетлявала съм се от идеите му за театъра, от комплексната му работа, прекарала съм не малко часове в гледане на негови спектакли на запис в библиотеката. Но не знаех, че на живо театърът му е брилянтен. Sublime, обожавам тази дума, която някак описва цялостното ми чувство на възхищение пред една творба като тази. Тук режисьорът оплита историята на четири жени, включвайки видео, за да улови интимността на всяка от тях, за да проправи път на онези красноречиви flashbacks, с които Бергман показва „много объркани лъжи‛, липсата на любов и сексуалните фрустрации, маркирали техните съпружески истории. И техния страх да живеят в настоящето.
Измежду другите учатници: аржентинецът Клаудио Толкашир, който прониква в домашния микрокосмос на семейство Колеман и разбулва забавните, но и жестоки трудности при ежедневното съжителство, женевският хореограф и танцьор Ян Марусич със своя Blue remix, разглеждащ неподвижността в контраст със силата на тялото и др.
Българското участие на парижката театрална сцена през месец април се дължи на младия режисьор Димитър Узунов с постановката Le Songe (Сънят), адаптация по Сън в лятна нощ на Шескспир. Трупата Famille Mundi (Семейство Mundi), която студентът по театър в университa Париж 8 създава през 2008г., бързо се разраства и събира актьори от цял свят - България, Бразилия, Канада, Мексико, Полша, Франция, Черна Гора, Чили. Нищо чудно, значението на думата „mundi‛ е именно свят. Всички те, опиянени от енергията на младостта и обзети от идеята да пропагандират свобода в театралния изказ, работят по интернационални проекти.
Всъщност, за Семейство Мунди всички ние сме едно семейство, а сцената е добро място за доказване на тази теза. Въпреки десетината различни акцента, които прозвучаха в парижкия театър Comédie de la Passerelle по време на Сънят, публиката стана свидетел на една жива комедия – поредно доказателство, че изкуството може само да помогне за опознаването на хората. На сцената, където сме въвлечени в любовни недоразумения, омагьосване, феи, театър в театъра, място за делене на националности няма. Само личности, за които ни е интересно да научим чрез посредника-театър. За всяка сцена, в която има музикално включване, съответният актьор черпи вдъхновение именно от своите културни корени, което довежда до така желаната от семейство Мунди междукултурност, без специфичните нюанси на всяка нация да бъдат загубени.
Сънят бе поканен за участие във фестивала Поетика на Май в театралните пространствата на Ла Картушри, по-точно - в Тhéâtre de l’Epée du bois, един от култовите парижки театри.
Джазът е желание, щастие, тъга, болка, емоция, пристрастяване, стихийност, свобода, интелигентност. Джазът е стил, придаващ особена класа на завладените oт него хора, места, времена. Джазът е оргазъм, според учителят ми по „американски авангард‛. За пореден път си припомних всичко това при посещението ми на изложбата Le siècle du jazz (Векът на джаза) в Музея на кей Бранли.
Експозицията предлага един от най-удивителните стилове, роден от артистичното преплитане както на африкански първоизточници, така и на американски, европейски; стил, който успява да развълнува не само вкусовете, но и начините на мислене. Повече от музика, джазът е също нов начин да „бъдеш‛ в обществото.
Истински феномен, тази музика маркира всеки аспект на световната култура. От живопистта до фотографията, през киното и литературата, без да пропусне графиката и комиксите, изложбата засяга всички полета на естетически произведения от миналия век, през които по някакъв начин е преминала следата на джаза.
Изложбеното пространтсво е организирано в десет хронологично подредени части – Преди 1917 (през 1917 г. е издаден първият диск, съдържащ думата джаз, по-точно „jass‛), Годината на Джаза в Америка 1917-1930, Ренесансът Харлем 1917-1936, Лудите години в Европа 1917-1930, Ерата на суинга 1930-1939, Темпото на войната 1939-1945, Bebop 1945-1960, West Coast Jazz 1953-1961, Free Революцията 1960-1980, Съвременници 1960-2002. Етапите от развитието са свързани помежду си чрез червена линия, timeline, която архитектът на изложбата интерпретира като улица, на която следват, година след година, събитията от историята на джаза. Събрани са повече от хиляда експоната. Множество предмети и документи, илюстрирани партитури, афиши, дискове и обложки, музикални списания и вестници, книги, фотографии, филми, анимации и записи напомнят важни моменти от епопеята на джаза.
Джазът, естествено, израства и с киното. От средата на четиридесетте дори става задължително гориво за него, преди да ускори, в края на петдесетте години, своя принос за свобода и съвременност.
Ето защо Векът на джаза е придружен и с доста богата кино-програма, търсеща многопластовата и силна връзка между тези две форми на изкуството, които олицетворяват ХХ век.
Документални, фантастични, късометражни, цветни, черно-бели филми, танцуващи джаз хора, jungle, be-bop, free jazz стилове - цяла палитра от стилове, форми, личности, които се пресичат по този път с множество входове и които с лекота създават както класики, така и рядко срещани филми.
Цялата тази програма, както и организираните срещи с музикални критици, философи, артисти, означава, че музеят, за да предизвика интерес, трябва да се превърне в динамично, завладяващо, променливо място. Особено когато става въпрос за джаз. Комисар на изложбата е Даниел Сутиф, философ и критик.
Големият свят на Анди Уорхол
Ако Пикасо преобладаваше през есента в Париж, то с настъпването на пролетта мястото е отстъпено на друг гигант на ХХ век: Анди Уархол.
Ретроспективната изложба в Гран Пале предствя Уорхол чрез неговия предпочитан жанр: портрета. „Всички мои портрети трябва да бъдат в един и същи формат, за да се поддържат заедно и да образуват една голяма картина, наречена Портрет на обществото‛, казва художникът. За тази цел той смесва фотография (полароид най-вече), живопис и сериграфия. Резултатът: от 60-те до неговата смърт през 1987 Уорхол рисува хиляда „икони‛, измежду които комисарят на изложбата, Алан Кюеф, е подбрал 250 творби. Лицата са доста разнородни - хора от шоубизнеса (Бардо, Елвис...), светът на изкуството (Харинг, Ман Рей...), политиката (Мао, Кенеди...), както и анонимни спонсори. Един свят на слава и пайети, в който обаче незабелязано ще прозвучи една различна нота. Това е портретът на майката на артиста, скромна жена, попаднала сред влиятелни личности, или пък този на универсалхия човешки череп, „портретът на всички‛ - ще каже агентът на Уорхол. „С Анди, казва Алан Кюеф, винаги сме убедени, че знаем това, което виждаме, а едно продължително общуване с работата му ни научава, че още нищо не сме видяли.‛
И ако портретите на Уорхол са известни, то работите му за малкия екран са по-малко познати. Изложбата „Warhol TV‛ идва в подходящия момент да запълни тези пропуски. Под ръководството на Джудит Бенаму експозицията разказва телевизионния път на поп-артиста. Пленен от телевизията, Уорхол се обръща към нея в края на 70-те, реализирайки soap operas заедно с постоянните посетители на Factory. През 1980 г. той създава своята собствена продуцентска къща - „Аndy Warhol TV Productions‛, и провежда много разговори, измежду които със Спилбърг, Синди Шърман, Кийт Харинг, Деби Хари и Стинг.
Театър.
За своето шестнадесето издание театралният фестивал EXIT показва съвременния спектакъл във всичките му превръщения. Фестивалът ни подари пътешествие отвъд жанровете и рутината, там, където се намира работилницата за нови форми, съчетаващи в себе си театър, танц, музика, пластични изкуства и нови технологии. Хибридна естетика? Нови чудовища, такова е заглавието на изложбата, която открива това издание, и от чиито звукови и визуални инсталации съм доста разочарована. Заплашителни „нови‛ кичозни машини, изродени звуци и липса на послание ме отпращат бързо към театралната зала. Тъкмо навреме за спектакъла Arias with a Twist по режисура на Twist. Той, заедно с травестита Joey Arias, развихря максимално въображението си, за да достигне до невиждана абсурдна екстравагантност. Почеркът на Тwist е специфичен, въвличащ легендарния глас на Аrias във вълнообразен диалог с музиканти, като Led Zeppelin, The Beatles, Мадона и Арета Франклин. Придружени от тълпа невероятни марионетки (извънземни), двамата артисти ни пренасят в непридвидими светове, изпълнени с екстатични чувства, възпламенени кошмари, странни предчувствия, разврат в сърцето на джунглата, луд космос... Едно кабаре от New York downtown, за което се питаш „възможно ли е да е истина‛...
Друг важен момент от програмата е спектакълът Cries and Whispers (Шепот и Викове) по едноименния филм на Ингмар Бергман. Режисьор е белгиецът Иво ван Хове. Знаех, че ван Хове е добър. Впечетлявала съм се от идеите му за театъра, от комплексната му работа, прекарала съм не малко часове в гледане на негови спектакли на запис в библиотеката. Но не знаех, че на живо театърът му е брилянтен. Sublime, обожавам тази дума, която някак описва цялостното ми чувство на възхищение пред една творба като тази. Тук режисьорът оплита историята на четири жени, включвайки видео, за да улови интимността на всяка от тях, за да проправи път на онези красноречиви flashbacks, с които Бергман показва „много объркани лъжи‛, липсата на любов и сексуалните фрустрации, маркирали техните съпружески истории. И техния страх да живеят в настоящето.
Измежду другите учатници: аржентинецът Клаудио Толкашир, който прониква в домашния микрокосмос на семейство Колеман и разбулва забавните, но и жестоки трудности при ежедневното съжителство, женевският хореограф и танцьор Ян Марусич със своя Blue remix, разглеждащ неподвижността в контраст със силата на тялото и др.
Българското участие на парижката театрална сцена през месец април се дължи на младия режисьор Димитър Узунов с постановката Le Songe (Сънят), адаптация по Сън в лятна нощ на Шескспир. Трупата Famille Mundi (Семейство Mundi), която студентът по театър в университa Париж 8 създава през 2008г., бързо се разраства и събира актьори от цял свят - България, Бразилия, Канада, Мексико, Полша, Франция, Черна Гора, Чили. Нищо чудно, значението на думата „mundi‛ е именно свят. Всички те, опиянени от енергията на младостта и обзети от идеята да пропагандират свобода в театралния изказ, работят по интернационални проекти.
Всъщност, за Семейство Мунди всички ние сме едно семейство, а сцената е добро място за доказване на тази теза. Въпреки десетината различни акцента, които прозвучаха в парижкия театър Comédie de la Passerelle по време на Сънят, публиката стана свидетел на една жива комедия – поредно доказателство, че изкуството може само да помогне за опознаването на хората. На сцената, където сме въвлечени в любовни недоразумения, омагьосване, феи, театър в театъра, място за делене на националности няма. Само личности, за които ни е интересно да научим чрез посредника-театър. За всяка сцена, в която има музикално включване, съответният актьор черпи вдъхновение именно от своите културни корени, което довежда до така желаната от семейство Мунди междукултурност, без специфичните нюанси на всяка нация да бъдат загубени.
Сънят бе поканен за участие във фестивала Поетика на Май в театралните пространствата на Ла Картушри, по-точно - в Тhéâtre de l’Epée du bois, един от култовите парижки театри.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
