Български  |  English

Страстите Хофманови на Карталов

Факт е, че дейността на Националната опера дръпна напред и състава, и публиката. След застоя, в който бе изпаднал театърът при предишния си ръководител, от година насам започна време на търсения и творчески кипеж. С идването (отново) „на власт“ на Пламен Карталов афишът се обогати с интересни, някои изобщо не представяни в Операта творби, като „Момичето от златния Запад“, „Алеко“, „Дон Кихот“... Най- новата премиера е „Хофманови разкази“ на Жак Офенбах, представяна в Софийската опера преди около 30 години. Постановката е реализирана от Пламен Карталов първоначално в Словенския национален театър - Марибор, с чието сътрудничество той прави нов, софийски вариант. Още преди години Карталов се наложи като талантлив оперен мениджър и режисьор. И ето доказателствата – за кратко време той изправи пречупената снага на Операта и започна целенасочено да формира новия й творчески облик. Чудесен, динамичен, ефектен бе „Дон Кихот“, а сега и „Хофманови разкази“, разказани от Карталов страстно и оригинално. Отново експлозия на режисьорски идеи, визуализиращи увлекателно действия, характери, емоционалния и философски заряд на творбата. Известно е, че считаният от гениалния Офенбах opus ultimum (той не доживява премиерата му) има много съавторства, дописвания и редакции. Респективно, няма узаконен образец. Във виенско-френската традиция любовните реминисценции/бленувания на Хофман се подреждат така: Олимпия, Антония, Жулиета. Всъщност, това са три мини-опери: буфо, фантастико-буржоазна лирична, романтична трагедия. Рационален и функционален е декорът с конструкция на спирала и асансьор в центъра, който извисява или приземява/оживява героите. Има и неизбежната гондола, и приказно-фантастичната самодвижеща се каляска на Линдорф... Режисьорът и художниците Любомир Йорданов - декор и Даниела Йорданова – костюми, са постигнали, заедно с художественото осветление на Андрей Хаджиняк, оригинална и допринасяща за внушенията на творбата обстановка на действието. Естествено, трябва да се подчертае и добрата работа на диригента Велизар Генчев, който старателно водеше представлението. Много детайли – динамични, темпови, фразировъчни - са шлифовани от музикалния ръководител; имаше моменти на хубава спойка на сцена и оркестър, но имаше бледи епизоди, в които липсваше блясъкът на оркестрацията и не бе откроена важната функция на оркестъра. Той звучеше доста равно и без мощ, дори в кулминациите. Участието на хора, главно в сцената в кръчмата на Лутер, бе внушително в звук и ансамбъл.

„Хофманови разкази“ се поставя не само заради чудесните си романсови мелодии и арии, предполагащи красиви и опитни гласове; атрактивна е и пъстротата от образи, второстепенни, но придаващи колорит на действието. В центъра са тенорът – Хофман, и басът – в четирите си проявления - изпълнени на премиерата съответно от Костадин Андреев и Юлиан Константинов. Много трудна, комплицирана е партията на Хофман. Той трябва да бъде бохем, веселяк и пияница в реалния, но и страстно търсещия любовта писател във фантазния свят на своите „фаустовски“ мечти. Костадин Андреев показа не само зрялост, интелигентност и музикалност – във фраза, нюанс, динамика, но и огромен енергиен и емоционален потенциал, разпределен майсторски, благодарение на което не допусна спад на напрежението и на актьорското внушение. Несъмнено, ролята на Хофман е голямо постижение за тенора - истински бисер в състава на Националната опера.

Ще припомня, че Юлиан Константинов преди време изненадващо се бе оттеглил от сцената след блестящи години по най-големи световни опери. За радост, напоследък, първо във Варненската опера, после и в Софийската, започна процес на завръщане. И сега, приел предизвикателството да изпее и четирите басови роли, той се представи в целия си блясък на артист-певец. Неговият Линдорф в трите си фантастични инкарнации асоциира с Гьотевия Мефистофел, респективно и с този на Гуно, който е в репертоара му. Юлиан Константинов води гласа си, елегантно моделирайки широките фрази на партията - с тембър, легато и фини динамики, с необходимите мефисто-акценти в драматургично важните места. Навярно ще доизработи и някои високи тонове, които не прозвучаха достатъчно красиво. Двамата с Костадин Андреев, доказани професионалисти, певци с горещи сърца и темперамент, осъществиха високото ниво на представлението, в което, жените, уви, не правят особено впечатление. Олимпия бе колоратурното сопрано Диана Василева. Запомня се отличната й техника, осигуряваща свободата да изпява в постоянно движение и сложни мизансцени толкова много колоратури и виртуозни капризи на партията. Като Жулиета Цвета Сарамбелиева не само не успя да постигне красотата на най-популярната част от операта - Баркаролата, но героинята й остана маргинален и безличен образ от действието. Хофман и Дапертуто доминираха, но без Жулиета не можа да се изведе ясно линията на това интересно действие. Радостина Николаева - Антония, бе най-изразителна – кадифен тембър и глас с отлични височини, трогателна в предсмъртното си упоение от пеенето. Красиво звучаха дуетът “Cher enfant“ на Антония и майка й Глас, изпят чудесно от Елена Чавдарова-Иса, както и сложният диалог с д-р Миракъл.

Преобразената в младежа Никлаус Муза става спътник, приятел на Хофман. Това е роля, изискваща живо присъствие. За съжаление, Росица Павлова-Инджева, някак индеферентна и еднаква навсякъде, не постигна вокално-актьорското възпроизвеждане на Никлаус. А и гласът й с неособено приятен тембър я изолира от вниманието на слушателя. В останалите роли изпълнителите бяха колоритни. Особено Креспел на Петър Найденов, Спаланцани на Даниел Острецов и Франц на Красимир Динев. Принос за успеха на премиерата имаха още Пламен Папазиков, Емил Угринов, Стоил Георгиев, Соня Манчева, Благовеста Мекки-Цветкова, Атанас Младенов, Мирослав Андреев и Слави Манов.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”