Когато миналата година разговарях с Михаил Големинов за баща му Марин Големинов, го попитах дали е имало случай, когато Майсторът е харесал безпрекословно композиция на свой колега. Мишо отговори: „Само един път, когато изпълниха „Музика за оркестър“ от Сашо Кандов. Беше изключително щастлив, че е чул подобно нещо от свой, български колега.“ Никак не се учудих. Александър Кандов (1949) е сред най-талантливите композитори на генерацията си, пък и в родната ни музикална стряха. И не само това. Мисля, че той е и най-обсипаният от природата с най-различни таланти: Сашо пише страхотни стихове, с прозата изобщо няма проблеми, рисува не как да е. Но е избрал да се изразява с тонове. Същевременно притежава и най-страхотния талант – и до днес се възпламенява от различни нематериални неща и като дете ги захваща, без да знае докъде и дали ще стигне.

Със Сашо никога не е скучно. Всеки, който го познава, може да го потвърди. Не знаеш какво ще извади от ръкава – маг същински на непредвиденото общуване. И каквито и да са последиците от това, всеки, който е имал работа с него, знае колко комплицирано може да стане. Направо е гений на различните сложни ситуации. Първо ги създава, после попада в тях с огромна лекота. Докато се усетиш – и ти си вътре.

По същия начин с лекота превзе навремето колеги и публика с няколко свои композиции. Музиката на Сашо е много хубава. Тя се изтръгва сякаш с усилие от тялото с душа; немирно и властно покорява слуха, завзема го, принуждава да бъде слушана – цялата болка и носталгия, цялата в контекста на днешното... В тази музика сякаш е всемирната горест човешка, копнежът по… какво? Музика за оркестър и Апотеоз само да бе написал… А Кристалите на зодиака – с пианото на Боян Воденичаров, с маримбата на Робърт ван Сайс и лайв-електроника? Излезе на компактдиск на авторитетен лейбъл за съвременна музика в самото начало на неговото заминаване… И можеше да стане голямо начало. Но Сашо твърдеше, че не можело. Не е вярно! Боян изсвири и записа и неговите клавирни „Нощни пеперуди“. Опровергават го и „Епитафиос“ по Теодор Траянов, и Ода, и електронната „Хетеротемпия“ - все отдавнашни негови композиции, които чакат следващото си изпълнение. По-щастливо в това отношение бе Трио-кончертото за флейта, арфа, виолончело и оркестър: световната му премиера бе в Съединените щати, бе изпълнена и в София.

Това, че Сашо спорадично напомня за себе си, е хубаво, но не достатъчно. Вярно е, че многото способности на човека могат да му скроят номер. Защото Сашо е извънредно любо/питен/знателен. И толкова отворен към света, че понякога и на него самия сигурно му се иска да удържа и да не пада в капана на въпросите: „Как и защо?“ И да тръгва натам. Тутакси. И така да върви – от ставане на ставане. Разбираш колко далеч е отишъл, когато се разговориш с него по-дълго.

А разговорите с Александър Кандов често се превръщат в бдение на европейския дух. Навремето ни каза, че му е достатъчно томчето на Еразъм „Възхвала на глупостта“ да е с него и той вече е в Европа. Тази подвижност на собствените му дух и въображение са изключително негово качество.

И така, в движение е цял живот! С хумора и с откровенията, със сантимента и с някак свенливата, понякога прибрана, но често дяволита усмивка, с голямото чело, зад което нищо никога не спи – едно вечно обично момче, което няма как да раздава авторитета на шестте си десетилетия. Просто няма как!