Е-мейл-интервю

- Защо замина за Испания? Какво те накара да напуснеш България заедно със семейството ти? Ти беше известен, успял човек тук.

- Мислех, че не напускам България... Че се местя от едно място в Европа на друго. Дядо ми и баща ми в други времена бяха живели и учили - единият във Франция, другият в Германия. На мен се бе паднало такова време, дето не можеше да се ходи много-много. Европа се откриваше за мен, като разтворех кристалните вратички на един старинен шкаф. Там седеше наредена цялата Ларус, френски книги по математика, Бай Кунст (строителна енциклопедия) на баща ми с чертежи и рисунки на всички по-важни сгради в света. И самата Айфелова кула. Исках да видя всичко това в действителност... Май каза, че съм бил успял. „Успял“ е съвременен термин. Сега съм заобиколен от модерни и успели хора. А за тогава - бих заменил „успял“ с „щастлив“, какъвто бях в ония времена. Известен - и тогава, и сега - съм сред моите приятели, между тях и ти самата. Обърквайки още повече нормалното интервю, което се мъчиш да направиш, нека кажа и нещо за тебе самата. Преди около двайсет години бях поканен от теб (чрез Емил Чакъров) да участвам с авторски концерт на тогавашния, наистина европейски, международен Новогодишен музикален фестивал. Благодарение на теб се записа “Зодиак на кристалите“, а после се издаде от една холандска фирма. После дойдоха концертите с испанска музика, Дружеството за нова музика... При всички тези неща, ти на първа линия.

- Чакай, чакай, сега ти си юбиляр! В един частен разговор спомена, че навремето си се обидил, понеже си бил споменат в рубриката на вестника „На гурбет са...“. Какво точно те обиди?

- Не че съм се обидил. Просто ми докривя. Преди малко се аргументирах с моята причудлива еврофилия. Ако дефинираме понятието „гурбетчия“, под това се разбира делови и разтропан човек, който, натоварил стоки или сръчности, запрашва на някъде, смайва света и гордо се връща с известен капитал. Всички наоколо се скапват от завист. Публично заявявам, че това не е моят случай. За двайсет години не съм станал по-богат от преди. Притежавам средиземноморски вечнозелен дъб в градинката, един черен котарак и една ипотека. Извън всякакъв гурбет около мен витаят призраците на Кастиля и това е, с което се утешавам. Всичко останало са загуби, драги сътрудници от рубриката „На гурбет са...“, загуби на младост, на приятелства, на илюзии. На вестника като цяло съм повече благодарен, отколкото обиден: пазя си стари броеве с рисунки на Анри Кулев, някои твои статии, разказ от Ивайло Дичев.

- В текста ти за Виктор Пасков няколко пъти се прокрадва усещането за влиянието на Юга върху твоята по начало хаотична натура. Какво имаш предвид?

- Бих казал, че Югът е този, който може да изтърпи фантазьор като мене. Испания е страна, в която правят разлика между измислица и лъжа. Спомням си, че някога, в България, в моята ранна младост ухажвах една девойка, сваляйки й звезди и позовавайки се на поезии и философии, а тя накрая ми каза: стига си лъгал. С Виктор по телефона се „надлъгвахме“ на разни теми... Сега няма с кого да се надлъгвам. Май друго не съм искал да кажа.

- Как се организира твоята работа като музикант? Доколко имаше възможност да пишеш музика?

- Организира се обратно на преди. Преди двайсет години се преживявах единствено като композитор и моят живот бе изцяло подчинен на това. Сега съм хоров диригент, учител по музика на деца и възрастни. На моменти съм органист с лявата ръка и диригент с дясната. Спорадично записвам музика за куклени спектакли, което впрочем и преди вършех с огромно удоволствие. Случва ми се да се занимавам и с киномузика, не особено често. Изпълни се и една моя мечта – на таванчето в къщи съм струпал няколко поколения компютри, които бръмчат и ми духат в лицето. В тая звуково-алхимична лаборотория поддържам илюзията си, че ще намеря най-накрая „Ла пиедра философал“. Едно нещо не се промени в мен – останах си неспасяем проектант на бъдещи (и може би неосъществими) прекрасни неща. И все по-малко - на реално завършени творби.

- Знам, че испанската държава дава пари за подкрепа на съвременната испанска музика – имат специални фондове за това. Би ли го разяснил малко?

- Това е деликатна работа и колегите тук поради кризата са малко недоволни. Но, поглеждайки с български очи, няма как да не завидим на Испания. В телеграфен стил: има фестивали за съвременна музика в Аликанте, Гранада, Леон, на няколко места в Каталония, в Малага... Лаборатории за експериментална музика има в Барселона и на Балеарските острови. И разбира се, в Мадрид, където май има най-много неща. Тук е центърът Рейна София с ИНАЕМ, което е съкращение на Център за каталогиране и разпространение на съвременната музика с огромно електронно студио, където съм имал удоволствието да бъда няколко пъти. Нека кажем нещо и за оркестрите, които са двайсетина и се финансират така, че една важна част от репертоара им засяга испанска музика и премиерни изпълнения. Оркестърът на Мадридска област е шампион в това отношение – с близо трийсет процента национална и нова музика. ЕСГАЕ (агенцията за авторско право) също е мощна институция и е в състояние да финансира издания и записи чрез голям брой годишни цикли и премии...

- Вписа ли се Александър Кандов в музикална Испания?

- Тук всеки се намира на някакъв етаж. Нека кажем, че бюрото ми не е на етажа на генералната дирекция. По тоя повод си спомням покойния Христо Калчев, който предупреждаваше, че там, в чужбина, полковникът слиза на сержант. Ако река да се похваля, ще спомена, че през последните години направих повече от сто концерта с един смесен хор, пътувайки често из Испания и понякога в Португалия. За мои премиери и издания в Испания дължа благодарност на моят млад приятел Карлос Галан Буено и на групата „Космос“, която той ръководи и дирижира. Редно е тук да спомена и Боян Воденичаров, Сузана Клинчарова и Пламен Джуров, които не ме забравиха; и изсвириха, и записаха по нещо от мен. Е, това вече няма връзка с музикална Испания.

- Какви носталгии си отглеждаш, защото всеки си ги отглежда – независимо къде се намира – „у дома“ или навън.

- Не знам къде точно ми е „у дома“. В една стая, около софийската гара, се намират безброй кашони с моите книги, архиви, ръкописи. Пак там някъде се намира и моят роял Бехщайн, останал още от времето на Ференц Лист и сега прекатурен и изправен до стената с отвинтени крака. Тук при мен, в Кастиля ла Манча, са моите стари компютри „Макинтош“, блок-флейтите ми и котаракът ми. Да събера на куп всички тези неща е едно носталгично желание. Но ако това наистина се случи, ще се образува такъв битпазар, че току виж ми избягали и дъщерица, и съпруга.

- Степента на отчуждение от България равна ли е на степента на приближаване към Испания? И има ли изобщо такова нещо?

- Приближил съм се към Кастиля ла Манча, без да се отчуждавам от България. Ей така, противно на логиката. Когато вечер влизам с моето автомобилче в Лас Колинас, където живея, изпитвам облекчението на човек, който се прибира в къщи. А отчуждението е нещо отделно от това и го има, за съжаление. Както и самотата. Покойният също Митко Манолов веднъж ми се обади по телефона: тук, в София, всичко се е пенсионирало, оплака ми се той, всичко се е втвърдило и озлобило. Беше се завърнал за малко от Богота. И аз сигурно за някого изглеждам втвърден. Не знам дали ти отговарям на въпроса.

- Разкажи нещо повече за две произведения, за които знам, че са в работа – Икуменическата Меса и музиката по „Балада за Георг Хених“ – какви и що са?

- И в двете неща съм се препънал поради отговорността, която чувствам. Отговорност пред мен самия. Опитах да репетирам Месата, но после взех решение да изчакам и може би ще опитам с някой професионален български хор, тъй като излезе малко сложна за моите хора. А другото нещо е музика, свързана със самия Георг Хених, с когото някак си се идентифицирам. Части от тази музика пусках на Виктор по телефона и това ме стимулираше. Сега ми се стовари това, че Виктор го няма. Все едно – бъдещето е пред мен.

Разговаря Екатерина Дочева