Български  |  English

Скандалът Аскеер

Писмо до приятели


‛Като гледам номинациите, догодина фондацията няма да се казва "А'Аскеер", а "Оооо'Аскеер"... "Попитах Иван Добчев защо все пътуват. Той ми каза, че ако иска, и до Луната ще отиде. Казах му - и там толкова публика ще имаш!“

Това са изреченията, казани от Иван Ласкин при връчването на тазгодишните аскеери, отпушили страсти, падения, нервни разстройства и талази от думи. Няма да добавя повече от грам към никоя от тези ексцесии, изцвърчали като насъбрана гной от една поднесена, може би с лош вкус и извън церемониала, шега. Харесвам и ценя Иван Ласкин като актьор – не забравям ролите му в ‛Бяс“ и ‛Чайка“ на Азарян. Твърде стара и любопитна съм, за да се задоволява в изводите си за очевидно талантлив и самостоятелно мислещ човек единствено с хулиганския му дискурс. В няколко лични разговора и не повече попаднали ми негови публични изказвания съм усетила типа му чувствителност и разбирането му за редно и нередно. С тяхната острота и способност за възмущение намирам сродство. Считам, че последната е във фатална криза, както е във възход нейната контратежест – цинизмът.

Иван Добчев е един от българските режисьори, чиито върхове в миналия театрален век са ми задали „разбирането за театър“ - какво той може да бъде, какво е и какво трябва да бъде. Благодарността ми за срещата с тези върхове – и дълбочини – съхранявам. Полагам усилие да изтрия максимално бързо усещанията си от неговата реакция, артикулирана в ‛Мотивите на един отказ“ във в. Труд.

Толкоз за скандалния скандал.

Кольо Вандов е рядък човек в нашата преброима на пръсти театроведска дружина, бих казала и в съсловието. Съвсем скоро, във Враца, където бяхме заедно цяла седмица, го гледах и му се възхищавах – Кольо е театрал! Тези хора изчезват. Той обича театъра, обича колегите си, обича трупите, обича това, което гледа. За всекиго и всичко намира добра дума, добро чувство, добро постижение. И по природния закон - каквото изпраща, това и получава. Всички го канят, всички го търсят, на всички създава усещане за значимост, топлота, приетост.

Предпоследният му текст по повод аскеерите и най-вече последният му ме вбесиха. Истински. И пак по природен закон, при толкова крайно добро ченге, някой трябва да изиграе и лошото. Инак няма пиеса, няма действие, няма напредък, няма просвещение. Инак е ‛социализъм“, блато, застой.

Кольо! Текстовете – отпечатаните знаци върху красивата бяла хартия на ‛Култура“, остават завинаги! Идиотско е аз да казвам това на теб – човек, който посвещава такова време и енергия на паметта на театъра! Днес други оценки могат да пресрещнат твърденията ти – утре обаче те ще останат свидетелствата за това, което се случва сега – този май, миналия май и вечерите по нашите сцени. По тях, заедно с присъдите на Аскеер, Икар и др. отличия, ще се реди мозайката на театралната ни история, по тях ще съдят за представления и роли, отдавна разтворени в небитието. И затова не мога да спра порива си да реагирам.

Квалификациите ти по адрес на „актьора Ласкин“ (звучи ми като ‛гражданина Ласкин“, а на теб?) е работа на твоето чувство за мяра и адекватност. Всеки отговаря сам за личната си форма на човешки и критически гняв и не е по моята мяра да коментирам твоята. Тя не е и важна. Патетизира ме патосът ти по отношение на Аскеер – чета n-ти път текста ти и не разбирам, прости ми – вярваш ли наистина във всичко, което със страст и огън изговаряш за Аскеер? - ‛тази изключително дейна, обществено престижна и национално популярна фондация...(която) правеше истински празник на българския театър“. Или искаш да вярваш? Второто бих разбрала – падам в капана му и аз.

Какъв празник, Кольо? За 1994 г. ли говориш? Или за новия век?

Твърдя, че Аскеер отдавна – неусетно, полека, но устойчиво – се отдалечи от рождената си воля – чрез наградите си за художественост да служи, освен на творците, но и на Театъра, и на паметта. Нима, ако разгледаме летописа на двайсетгодишния Аскеер, ще успеем да постигнем достоверен релеф на върховете в българския театър? Колко - и без дистанция на времето – от отличията са безспорен плод на непотизъм (да го кажем научно!), конюнктурщина от най-ниска проба и най-различни, далеч не естетически основания?

Колко жалонни постижения са пропуснати – и то не в наградите (там действа и факторът лотария и затова те не са така фундаментално важни) – а в номинациите, където е огромната отговорност, с която армейците се самонатовариха и която продъниха – от дребнавост, безхарактерност и мърлящина.

Колко скапани, кухи, кичозни тенденции се лансираха от Аскеер?

Колко извънстолични събития – индивидуални и колективни – угаснаха, дори не видени от ‛комисията“?

Колко от членовете на тази комисия – ти и аз, които сме през вечер на театър – срещаме на гастроли и представления?

Колко сериозни творци от години не стъпват на церемонията, дори и когато са номинирани – толкова силно е презрението им към „празника“?

Колко от отличените постижения нито публика, нито критика са наградили с каквото и да е внимание?

Колко ли млади, вярващи и можещи, потресени от „стандартите“ за добро изкуство, след всеки 23 май са губили от вярата си в това изкуство, в неговата разпознаваемост, в смисъла на стремежа си към него, във възможността да предложат други стандарти – тези, заради които са потърсили храма в театъра? И с увеличен цинизъм от „всичко е нагласено“ са се изнизали от професията, активността, страната? Само техните имена не знаем – само на този въпрос не сме в състояние да попълним празните квадратчета. Затова и няма да трупам тук доказателства (правила съм го, когато несправедливостта на Аскеер е заливала прага на поносимостта ми, напр. брой 17 от 2004 на в. „Седем“) - защото биха били доказателства за очевидности.

Затова нека погледнем само последния ‛Аскеер“! Награждавайки Десислава Шпатова в качеството й на режисьор на ‛Изкуството да смиташ...“ в Пазарджик и ‛Тихи, невидими хора“ в Младежкия какво всъщност казва комисията?

Това са най-добрите 2 представления в тазгодишния български театър. Тази режисьорка е работила най-добре през годината. В лицето на този вид театър ние откриваме чертите на бъдещия български театър – тези черти не само ни харесват, но и ги намираме за позитивни, напредничави, силни, стойностни – това е една добра посока: дерзайте!

В миналия брой на Култура журито ни от Враца се изказа и поименно по ‛Изкуството да смиташ...“, освен колективно, давайки му трета награда при 50 на 50 ‛да“ срещу ‛не“. За него нямам какво повече да кажа – бих завършила само, че и в него Десислава Шпатова не е режисьор в собствения смисъл на понятието – тя е аранжор на витрини. Това не е естетически избор – манифест някакъв, зареден с идеология и светоглед, това е капацитетът й – личностен и интелектуален. Тя няма какво да съобщи – нито за света, нито за вътрешния си мир. И понякога разполага бърборенето си тип five o'clock в приятна за окото и ухото картина. Гледах след церемонията ‛Тихите хора“ - прибрах се и отворих наградите – надявах се, че нещо не съм разбрала и не е възможно и това представление да подпира нейната награда. Както се казва – уви... Това представление е безОбразно – негледаемо, непроследимо, несъществуващо. Зрители се изнизват, други унасят, трети – блещят. И трите групи преди часове са научили от малките се екрани, че това е театърът на годината. Колко скоро и дали ще отидат отново на театър? Пак реторика.

Хора от Военния театър! Вие не сте фенове, сноби, лаици, нещастници! Вие сте работили с Леон Даниел, Иван Добчев, Крикор Азарян, Красимир Спасов! Не е възможно вие да броите този омлет от хранителни отпадъци за театър. Не е възможно...

И в същата тази година отминава тихо и невидимо едно представление, което се случва на десет години в българския театър, саморасляк някакъв – ни засят, ни поливан, ни отглеждан. Остава видяно от няколко салона в родния си Ловеч, от един софийски салон – този на ‛Сфумато“, и от един камерен фестивален салон – този на Врачанския театър. Колцина от вашата ‛комисия“, освен Меглена Караламбова, гледаха ‛Псевдоморалите“? Колцина изобщо знаят за неговото съществуване?

Това ли е отговорността?

Това ли е подкрепата за сериозното театрално усилие?

Това ли е служенето на идеалите ви за театър?

Не хашлашките задявки - това е скандалът! Това е скандалното - онова, в което се превърна ‛празникът‛ Аскеер. В неговата слепота. Слепота вродена, придобита или удобна. Тази слепота, заедно с неговата мегаломанска институционализация (само Умберто Еко още не е поканен да оценява българските драматурзи), с партизанщината, с несериозността към задачата, с дежурността и мързела, изроди Асккера. И той се включи в развращаването на вкусовете, в трупането на цинизъм у съсловието и недоверие у театралните зрители.

Милене! Това, че превърна прелетялата муха в тромав и глинен слон, напомпвайки с неадекватен драматизъм 4 изречения, е тактически, дребен и бързо отминаващ гаф. (Без разтрепераните ти и искрени извинения едва ли повече от 100 телевизионни зрители щяха да разберат какво изразяват тези 4 изречения. А и нямаше да се хвърли фалшива стръв на ежедневниците, която да подмени истинския проблем на наградите.) Това, че се идентифицира дълбинно и тотално, почти еднолично със структура, смело отдалечаваща се от родилния си патос, крайно несъвършена в механизмите и стандартите – морални и художествени, може би то е, което сега изригва в твоя жест на оттегляне. Вярвам, че оставката ти не е била в стил ‛български посттоталитарен политик“ и ти не очакваш да прочетеш в отказа на колегите си да я приемат основание да си я прибереш. В разговорите ни през годините – и в тези, инициирани от мен, в които съм идвала в никаквото си качество на влияние да ти казвам: ‛моля те – иди да гледаш Х, У е велик, не пропускайте това на Z‛, и в онези, в който аха-аха да ми държиш сметка за коментари върху наградите, които съм правила в телевизионен или вестникарски формат – в тези разговори аз съм узнала твоя вкус за театър. Инак нито бих започнала първите, нито бих се въвлякла във вторите. От работата на по-голямата част от твоите колеги – и това не са куртоазни лафове – аз съм наясно, че и те имат сетива, вкус и знаене кое къде стои в йерархията на ценностите. И допускам, че и от вас, както и от всички нас, се искат кански автосугестии ‛зависи и от мен“ какъв ще бъде театърът, човекът, светът догодина. Знам и че сме страшно малко, обръщаме се всички на малки имена един към друг, което е уютно, но и болестотворно – в десетилетни отношения в толкова тесен и застаряващ периметър се създават приятелства, духовни връзки, антипатии, травми, но и много израждания – лоши мутации – именно поради този затворен, спарен и малоброен контингент.

Когато се изгубиш, казват, трябва да се върнеш на последната точка, в която си знаел къде се намираш. И там да се огледаш, да поспреш и да се успокоиш. Да си спомниш защо и накъде си тръгнал.

Тези глупости, които се случиха на последната ви церемония, не ще да са всуе. Вредните и повърхностни пари ще се разпръснат – чудото у нас не трае и 3 дни и ето го шансът: откровен, безпощаден в честността си и дълбаенето ваш – на ‛академиците“! - разговор. Разговор за пътя, пътеките, миражите и билата, накъде води и как да стане Пътят и Истина. Разговор – всъщност съвсем конкретен: по статута, задълженията, числеността на членовете, дали трябва всяка година да са едни и същи или различни – но винаги само от трупата, без никакви външни патерици, които да създават фалшива и ненужна долегитимиране и т.н., и т.н. Разговор, който първо да пречисти оборите, а после и да ги подреди.

Нас – пиши ни бегали. Младите обаче – гледат, слушат и търсят табелките по тоя път. Нали ни дреме? Поне за тях нали ни дреме?

Моята любов, Кольо, е различна от твоята. Както и разбирането ми за дълга на пишещия за театър. Възхищавам се на твоята, но вярвам в дългосрочната полза от моята любовна стратегия. Колкото до приликите - длъжна съм да вярвам, че служим, всички ние, на един господар. И в любовта си към неговите създания и служители – не забравяме него. И неговото върховенство. От което следва – не спираме да съизмерваме всичко и всички с него. Защото грях е – не просто скандал – пробягващите по стените отражения на неговия образ, на образа на кристалното изкуство - да не спрем, задържим, опишем. Защото, ако не ние, кой?..
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”