Български  |  English

Путин като objet d’art

Путин е най-забележителната знаменитост на днешна Русия. (Дмитрий Врубел, художник)

Той е добър, той е силен, той е скромен, той е наш и той е действащият президент. (Владимир Ивченко, скулптор)

Искам мъж, който да прилича на Владимир Владимирович. (Юлия Пипилова, 18 годишна, член на московския фенклуб на ВВП)



Човек на всички времена


След Сталин нито един от ръководителите на руската държава не е предизвиквал такова всеобщо обожание, с каквото е белязано президентството на Путин и каквото той продължава да предизвиква и днес. Това напълно съвпада с предположенията на западните анализатори, че при президента Дмитрий Медведев де юре министър-председателят Владимир Путин си остава де факто лидер на държавата. Почитан като спасител не само на икономиката, но и на международния престиж на Русия, Путин се ползва с огромна поддръжка сред населението. Рейтингът на одобрението му е 70 - 80%, а краят на втория му и последен президентски мандат хвърли в меланхолия някои избиратели, замислили се за бъдещето на нацията и обезпокоени как ще се трудоустрои напускащият ръководител. Угодническото послание, което подписаха четирима видни дейци от името на цялата културна общественост1, призоваваше Путин да остане и трети мандат, загърбвайки Конституцията. „Благодарение на вашите усилия – се казваше в писмото – бяха достигнати социална стабилност и прогрес, повиши се изключително авторитетът на Родината ни в целия свят‛.

Съдържанието на този широко рекламиран документ2, явно препращащ към онези сцени от филма на Сергей Айзенщаин „Иван Грозни‛, където тълпата страдащи убеждава Иван да се върне на трона, почти дословно съвпада с думите от интервютата с представители на движение „Наши‛. Участниците в тази патриотична младежка организация от почитатели на Путин, учредена през 2005 г., финансирана, вероятно, с кремълски пари и нетърпима към всеки възглед за бъдещето на Русия, несъвпадащ с гледната й точка, казват: „Путин донесе на страната ни стабилност и възможност за модернизация и развитие‛. Такова единодушие между възрастното и младото поколение по повод делата на Путин е характерно за пригласящия през цялото му президентство „глас на народа‛, игнориращ или заглушаващ малкото гласове на несъгласните. Обожанието на Путин, случило се по време на президентството му, се излива не само в идеологически, но и в различни символични, романтични и творчески форми. Любящи почитатели от Сибир кръстили в негова чест закусвалня (кафе бар „Путин‛), а друг сибиряк взел фамилията му, заявявайки: „Путин е добрият ангел, възвисяващ ме духовно‛. През 2002 г. на негово име е кръстена не само главната улица в ингушско село, но и водка, сладолед, бонбони и други продукти. Челябинският ботаник Николай Егоров се опитал да кръсти в чест на Путин дори студоустойчив сорт домати, но Кремъл пресякъл творческото му рвение. Слуховете приписват на Путин романтична (едва ли вероятна) връзка с австралийската артистка Пета Уилсън (изпълнителка на главната роля в популярния в Русия сериал „Никита‛), а също с лейтенанта от руската милиция, носителка на титлата „Мис Вселена – 2002‛ Оксана Фьодорова. Междувременно в Ярославл една от поклонничките на великия човек, публично и натрапчиво признаваща „безумната‛ си любов към него, била изпратена в психиатрия със заключение – неконтролируема природа на чувствата. Накрая, неотдавна таблоидът „Московский кореспондент‛ разказа, че още в началото на 2008 г. Путин май тайно се развел с жена си, за да встъпи в брак с бившата гимнастичка и олимпийска шампионка, 24-годишната Алина Кабаева – в момента депутат в Държавната Дума. Няма нужда да се напомня, че провокационната публикация предизвика безжалостно спиране на изданието.

Обгръщащата Путин аура от любов и еротични фантазии се сгъсти още повече, след като видният производител на сладкарски изделия, фирма „Конфаель‛, изработи шоколадовия му двойник в размер 30 на 47.5 см., тежащ около 1.5 килограма и струващ 20 хил. рубли.

Представеният от производителите като произведение на изкуството „ограничен тираж‛ от ставащия за ядене президент – само два екземпляра – е пуснат в продажба през 2003 г. Отговаряйки на въпроса какво биха направили, ако попадне в ръцете им такова вълшебно лакомство, мъжете казват, че по-скоро биха украсили с него офиса си; младите жени предпочитат да го целуват, а по-възрастните жени мечтаят да подъвчат шоколадовото президентско ухо.

В също толкова фантастична история някаква поклонничка, вероятно търсейки терапевтичен изход от състоянието си, което нарекла „цялостно сексуално увлечение по Путин‛, подарила на вестник „Комсомольская правда‛ изработена с кръстчета бродерия, представяща Путин на риболов – гол до кръста, със слънчеви очила и широкопола шапка.

Образът на Путин през президентските му години е буквално вездесъщ. Из цялата държава лицето му украсява значки, торти, футболни топки, картички, тетрадки и календари. Превърнат в източник на ентусиазъм за мъжете и съвсем не в смътен обект на желанията за жените, той стана вдъхновител на шпионския трилър „Президент‛ на латвийския автор Александър Олбик; на популярния шлагер на дамския дует „Поющие вместе‛ и на операта на саратовския композитор Виталий Окороков „Моника в Кремъл‛, в която се описват чувствата на Моника Люински, жадуваща неофициален контакт с нашия герой. Бронзовият Путин, възседнал кон, и досега стои в новгородския затвор; през 2001 г. петербургският скулптор Александър Палмин също изработва бюст на президента в знак на уважение към кумира си; и накрая, огромният бронзов монумент на президента, облечен в екип за джудо, сътворен от Зураб Цетерели, е експониран в центъра на главната зала на принадлежащата му художествена галерия.

В продължение на няколко години портретите му украсяваха една от стените на московската книжарница „Библио-глобус‛, намираща се на Лубянския площад. През 2001 г. московска галерия организира изложба на президентски портрети със заглавие „Нашият Путин‛; а изключително търсеният календар за 2002 г. съдържаше снимки с различен израз на лицето му за всеки от дванайсетте месеца – от скептичен през януари до печален през декември – и всичко това в обложка, изобразяваща Путин като „гений на джудото‛ в поза лотос. Невъзмутимият му образ безмълвно гледа купувача от циферблата на часовници, продавани за 1650 рубли във валутния магазин в сградата на Съвета на федерациите. Той украсява издаденото през 2004 г. томче „Путинки: кратък сборник на фразите на президента (първи мандат)‛, което включва най-известните и цитирани изказвания за четирите години работа3. А сайтът, поддържан от феновете на Путин, призовава музикални фрагменти в стил техно да се обогатяват с вградени в тях извадки от речи на вожда. С началото на втория му президентски мандат тези явления придобиха характер на епидемия, която изобщо не отслабна след март 2008 г. Официалната кампания за стимулиране на любов към Путин сред населението беше толкова всеобхватна, че встрани от нея не остана нито една социална категория в държавата. Така, през октомври 2000 г., в самото начало на учебната година, петербургските ученици от началните класове получиха учебници по защита на правата на детето с рисунки от президентското детство, а през 2008 г. в големите книжарници се появи разкошен фотоалбум, посветен на възрастния Путин. В съответствие с протокола за канонизация, в свещени се превръщат дори местата, посетени от президента. Разбрал, че шест години по-рано в качеството си на кметски сътрудник Путин собственоръчно посадил клен до входа на канадското консулство, някакъв местен активист незабавно украсил дървото с медна табелка с надпис: „Посадено от В. Путин – 7 октомври 1995 г.‛. В градчето Изборск, Псковска област, където през август 2000 г. кортежът на Путин непредвидено спрял за почивка, организирали специален екскурзионен маршрут, който отбелязва паметните места: тук Путин похапнал кисели краставички, тук свалил сакото си и пил вода от изворчето, а там докоснал дървото и си пожелал нещо. И макар че по тези места все още не се наблюдават чудеса, най-известният подобен маршрут се представя като mutatis mutandis, кръстният път на Спасителя, различаващ се, впрочем, от малко по-другия terminus ad quem. Отчитайки наратива „спасение‛, в чиито рамки много от руснаците мислят путинските постижение, а също и гледната им точка към него като към ново въплъщение на Словото – та нали, както се знае, Русия има свой особен път – хрониката на руските трансформации много удобно се намества в христологическия сценарий.

Ако се тръгне от общоприетата представа за знаменитостите, то подобен размах на агиографическо и културно производство би трябвало да изведе някой, приличащ на световно известен певец Елтън Джон или на могъщия холивудски актьор Силвестър Сталоун. А ниският на ръст, невзрачен, не толкова млад бивш сътрудник на КГБ, изглежда, не е подходящ за тази роля. Резервираните обикновено за звездите пароксизми на неудържимо поклонничество, възбуждани от политическия ръководител на Русия, породиха неологизма „путиномания‛ и отново извикаха на живот печално известния термин „култ към личността‛. Самият Путин, обаче, демонстративно се отказва от него, че и изобщо се опитва да сдържа митологизацията на личността си. Още през декември 2000 г. той заявява: „Разбирам, че когато някой прави нещо подобно, той се ръководи от най-добри чувства, отнася се към мен с доброта и симпатия. Искам да благодаря за това. Но бих помолил да не се прави. [...] Не мога активно да му се противопоставя, но много моля да не се върши. Смятам, че то ми нанася само вреда‛.

Независимо от степента на искреност, това президентско порицание не можа да попречи на явлението, което външно много прилича на истинска (макар и понякога стимулирана от пазара) любов на руското население към човека, избран повторно през 2004 г. за ръководител на държавата. Само че, какво общо има пазарът? Общото е, че марката „Путин‛ се продава добре – толкова добре, че руските журналисти нарекоха този политик „устойчив знаков символ на фолклорната култура и народната реч‛. Осъзнавайки значимостта на тази комерсиалност, самият Путин през 2003 г. напълно справедливо отбелязва: „В съвременните условия лицето и името ми са въртяща се реклама, която се ползва от всеки, когото не го мързи‛. Точно така политическата пропаганда на путинците, стремежите за печалба на предприемачите и неизкоренимата човешка потребност да си създава кумири се сливат в едно. Това се случи по времето, когато държавническата идеология на Путин принуди големите корпорации, такива като „ЮКОС‛ и „Сибнефть‛, да служат на държавата, а набиращият оборот нефтогазов отрасъл - рязко да повиши покупателната способност на руснаците и да заздрави чувството им за социална защитеност. Рекламата „Путин‛ стана талисман, символ на „добрия живот‛, знак за солидарност с лелеяната амбициозна президентска мечта за Русия като глобална държава.


Култ или сметка?

Покрай разкошния Константиновски дворец край Петербург, реконструиран за администрацията на президента, и скиорското трасе в Сочи, струващо милиони долари, предназначено за спортното самоусъвършенстване на самия президент, екстравагантните подаръци, поднесени на Путин в деня на петдесетгодишнината му през октомври 2002 г., смайват и най-развинтеното въображение. Всичко това се прави не само за да се подчертае контрастът с мрачния период на икономическите трудности, преживян от Русия, преди над нея да се изсипе дъжд от нефтодолари, но също и защото подобни подаръци често са натоварени с явен идеологически смисъл.

Така, шейсет бижутери от Урал загубили половин година и 10 милиона долара, за да приготвят за Путин точно копие на известната „шапка на Мономах‛. Впрочем, този символ на руското самодържавие и „властовата приемственост между византийските императори и руските царе‛ често присъстваше във вестникарските карикатури, осмиващи Борис Елцин, заради екстравагантните постъпки на подигравателно наричания „цар Борис‛. Този детайл, очевидно, е бил забравен или пренебрегнат от поклонниците на Путин, които би трябвало да се отнасят по-внимателно към желанието на президента да се дистанцира от предшественика си. Що се отнася до изтъканите в Туркменистан килими с образа на Путин и ушитите от костромските текстилци гоблени с неговия портрет, то тези изделия, по-скоро, отпращат към култа към Сталин. Специално за гоблените си струва да се каже: ръководителите на предприятията нарекли това начинание „много отговорна и трудоемка работа‛, защото се работело върху фотографии на президента, изобразяващи, според думите на ръководителя на художествения цех на фабриката, „неговия открит поглед, зад който е цялата прямота на душата му‛. Предполагаемото високо търсене на гоблените принудило производителя да разпространи почина върху кувертюри, хавлиени кърпи и килими; благодарение на това най-ревностните ентусиасти получили възможност да спят, да се къпят и да посрещат гости с идола си. Казано накратко, „Путин е навсякъде с нас‛.

Често повтаряната съпоставка със Сталин вдъхновило известния присмехулник Ави Абрамс да подправи картината на Василий Ефанов „Незабравимото‛ (1936 – 1937), заменяйки попадналата в Кремъл жена делегат с фигурата на Путин. Така най-краткото ръкостискане, което по времето на Сталин представлявало непостижима мечта – все пак непосредствен досег до вожда – придоби ново значение, превръщайки се в съюз на близки души. В руския брой на „Newsweek‛ (13 – 19 февруари 2006 г.) по аналогичен начин се преосмисля работата на Александър Герасимов „Сталин и Ворошилов в Кремъл‛ (1938), където събеседник на Сталин се оказва именно Путин, при което двамата политици символично се разхождат под общ чадър. Само че във всичко това е интересен не политикът Путин, а точно конкретният аспект на неговата популярност: явното преувеличаване на образите, тиражиращи го в разнообразни жанрове, започвайки от фотографиите и картините и стигайки до килимите, бродериите, бюстовете, инсталациите – идолопоклоннически, сатирични или двусмислени. Традицията да се изобразяват обожествените вождове на Русия от ХХ в. чертае неравна траектория: зародила се при Ленин, тя достига кулминацията си при Сталин, непрестанно митологизиран от Бродски, Герасимов, Налбандян, Клуцис, Дени и голяма компания от по-незначителни художници. Останали си простосмъртни, Хрушчов, Андропов, Черненко, Горбачов и Елцин са встрани от тази тенденция; не се приобщава към нея и Брежнев, въпреки знаменитата му целувка с Хонекер.

Опроверженията, давани от самия Путин или пускани в медиите от неговото най-близко обкръжение, се опитват да ни убедят, че на самия руски президент му е достатъчно неприятна пълзящата из страната „путиниана‛. Но, въпреки това, мащабите и разнообразието на неговата иконография, зловещо напомнящи художествената продукция от сталинската епоха, раждат преувеличени страхове от политическо връщане към фатално „веселите времена‛ („жить стало лучше, жить стало веселее...‛). Освен това, подобни опасения в голяма степен се подкрепят от възстановяването на редица съветски символи и практики и почти пълния контрол на Кремъл над медиите. На свой ред, интернет осигурява широк достъп до всички тези образи; точно така и YouTube позволява на тези, които не живеят в Русия, да се запознаят не само с взаимоотношенията на Путин с гражданите, но също и с клипове, в които той се явява герой на всевъзможни измислени разкази. В един от сюжетите, например, той е показан като хладнокръвен и безстрашен каубой, чиито подвизи са съпроводени от музиката от филма на Серджо Леоне „За няколко долара повече‛.

Без съмнение, на Путин му е присъща способността не само да привлича, но и да оттласква вниманието от себе си. Ако не броим широко тиражираната от медиите целувка по коремчето, с която той дари момченце на Червения площад през 2006 г., може да се каже, че явно не му достига драматургичен талант. Предизвиквайки възхищение с любовта си към спорта (джудо, ски, плуване) и надеждност, решително контрастиращи с експанзивността, разгулността и подчертаната емоционалност на предшественика си, Путин по-скоро прави впечатление с отсъствието на каквито и да било качества.

Както забеляза един западен коментатор: „популярността на Путин е резултат от антиполитика... от отсъствието на привличане и участие‛, макар че след изборите през 2004 г. стилът му несъмнено стана по-малко лаконичен и повече имперски. Казват, че веднъж един от бившите началници на Путин от КГБ нарекъл подчинения си „празно място‛ (nonentity). Иначе казано, постоянното недоизказване и неопределеността са силните страни на Путин; главните му качества са стилистично успокояваща уравновесеност и „празнота‛. Дори противоречивите му идеи (управляема демокрация или силна, но човеколюбива Русия) взаимно се неутрализират. Големият масив от културни обекти, призвани да увековечат името му, свидетелства за богатия потенциал на тази безсъдържателност, която позволява не само да се приписват на личността му разнообразни качества, но и да се проектират върху нея безброй стремежи и очаквания. Именно тя превръща Путин в обект на изкуството, реализирано в най-разнообразни жанрове: параден портрет, графика, колаж, картичка, анимационен филм, дребен сувенир, скулптура, карикатура. Освен това, регистърът на тези визуални произведения се простира от тържественост и пищност до ирония и сатира. Във времето, когато всеки от нас, според Фуко, твори себе си като произведение на изкуството, вместо Путин тази задача решават другите („свитата играе краля‛).


Визуализациите

Знаменитите руски матрьошки, които в продължение на столетие функционират като джобна национална идея, привличайки туристи и ловци на сувенири, са въплътили в образи буквално всички вождове на руската и на съветската държава, а също и културните й водачи. В това отношение Путин не е изключение: изобразяващите го матрьошки са много разпространени. Една от тях, например, представлява факсимиле на знаменитото лице на фона на руското знаме, украсено с широк надпис „Русия‛ и двуглавия орел. Подобни матрьошки, банални и претенциозни, отъждествяващи символично Путин с държавата, се продават на Стария Арбат от началото на 2000 г.

Още по-характерен образец е парадният портрет „Руският президент Владимир Путин‛ (2000) от Никас Сафронов, изключително успял художник, който споделя със Зураб Церетели увлечението по увековечаване на знаменитости от политическите и културните сфери. Многобройните копия на съхраняващия се в художествената галерия на ул. „Петровка‛ оригинал наводниха московските офиси и големите книжарници. За разлика от друг, по-малко известен портрет от същата година, където художникът е придал на героя си младежки вид и простодушен израз, граничещ с кататония, на това платно спретнатият и тържествен Путин е в класическата поза на ръководител, извисен над владенията си – през прозореца зад него се виждат Кремъл, Москва река, а в далечината - руските простори. Преобладаващите различни оттенъци на синьото – цвят, асоцииран в иконографията с безметежност – придава на платното аурата на уверено в себе си спокойствие, което се приписва и на лидера. Но докато тази творба разкрива президентската сдържаност и сила, в много други портрети на Путин от Сафронов се демонстрира неудържимият полет на авторовата фантазия. Следващ съвременната мода да се рисува позиращия като някоя бележита фигура от миналото, художникът представя Путин като Наполеон върху изправен на задните си крака кон и простиращ ръката си някъде надалеч – видимо към полето на битката; а също като търговец (икономически разцвет), като кардинал (религиозност), като млад принц (величествен и едновременно романтичен вожд), като монарха от ХVІ в. Франсоа І, щедрия покровител на изкуствата. Накрая, създаденият от същия този Сафронов „кубистичен‛ Путин разкрива в героя такива модерни свойства, като склонност към реформаторство и покровителствено отношение към културата.

Аналогията с владетелите на старите империи, безспорно, прозира и в скулптурата. Например, в творбите на петербургския скулптор Александър Палмин, заявяващ, че бронзовият му 25-сантиметров Путин не е „паметник‛, а само „знак на уважение към историческата личност‛, те не са толкова отчетливи, както в изложения в „Салона на Варварка‛ бюст, представящ Путин не просто като римски император, но и с военни доспехи.

В случаите, когато не е необходимо въплъщаване на държавното величие, Путин се представя в екип за джудо, каквато е огромната бронзова статуя на Церетели от 2004 г. или на изложената на Стария Арбат рамка за снимка за спомен за 150 рубли, на фона на която излиза борецът Путин в схватка с безлик (преди да се появи фотографиращият се) опонент.

По-амбициозен проект, който също се превърна в кремълски бестселър, се оказа календарът за 2002 г., разработен от Дмитрий Врубел и Виктория Тимофеева, наречен „Дванайсет настроения на президента‛. Тук визуализацията на Путин граничи с карикатура, а желанието да се идеализира лидерът напълно отсъства. Отново от двамата по аналогичен начин е създадена и „Путин и „Черният квадрат‛ (2002), където президентът е показан нарочно непривлекателно – напомнящ джамбазин или гангстер в лошо ушит костюм. А необичайна карикатура, продаваща се на Стария Арбат, е събрала в себе си цяла върволица най-зловещи образи. На мястото на долната част на тялото на Путин е нарисувано туловище на змей – образ, все едно взет от руските народни приказки или от патриотичните плакати от времето на двете световни войни; изображението напомня Кашчей Безсмъртни, който много пъти е пленявал беззащитни жени, а главата е увенчана с шапката на Мономах. И ако жената, здраво стисната в дясната му ръка, препраща, вероятно, към мъжеството и суровостта на путинското управление, то вестникът, смачкан в лявата, намеква за връщането на цензурата през последните години.

Също толкова непочтителни са образите, захранвани от всемогъщата вездесъщност на Путин и осмиващи популярната представа, че „всичко е Путин‛ и „Путин е нашето всичко‛. Така, към серията карикатури, публикувани за рождения ден на Путин на сайта „Полит.ру‛ през октомври 2004 г. и включващи представянето на вожда в качеството му на Супермен и източен деспот, има и „приветствие‛, което вписва путинизацията в делничен контекст. На тази картинка Путин седи на масата, четейки книга със заглавие „Путин‛, а всички заобикалящи го герои, включително любимото му куче Кони, царят и царицата на шахматната дъска, кактусът и рибката в аквариум, са надарени с лицето на Владимир Владимирович.

С различни средства същият подход е реализиран в друга серия – в четири снимки, събрани под рубрика „Момчетата от нашия двор‛ (2004) на творческото сдружение „Сините носове‛ („Синие носы‛). Типична съветска групова снимка на младежи, обединени от уличното съседство, е превърната в сплотен строй от мъжки тела, всяко от които е увенчано с непропорционално голямото лице на Путин. Разкривайки политическия подтекст на тази визуална презентация, второто й название гласи: „Безличните руснаци с маската на президента на РФ Путин‛.

Критикувайки безмозъчната възхвала на Путин и прочее културни идоли, надутият, предизвикателен и не безспорен фото колаж „Гори, гори, свещ моя‛, направен от „Сините носове‛ през същата година, е снабден с подзаглавие: „Тримата главни положителни герои на руската държавна митология – поетът Пушкин, Исус Христос и президентът на РФ Путин – не позволяват да загасне свещта на руската духовност‛.

Действително, Владимир Владимирович притежава такъв сакрален статус, какъвто имат Пушкин и Христос; и да се критикува в Русия президентът, православието и самобитната руска култура е твърде опасно. Оттук, между другото, и сатиричното изображение на Путин като Господ, предложено от художника Алексей Меринов.

Най-поразяващите аспекти на „путинианата‛, датираща от началото на 2000-та година, са не иконоборството, нито коленопреклонението, а очевидното богатство и разнообразие от образи на Путин, продължаващи непрестанно да се множат с наближаването на края на десетилетието. Времето ще покаже дали това ще продължи да разцъфтява и в бъдеще, при новия президент. Та нали Путин и като героичен министър-председател може да вдъхновява творците да продължат да попълват музея на „путинианата‛.


сп. Неприкосновенный запас 6 (62), 2008 г.

Превод от руски Веселина Гюлева


1. Скулпторът Зураб Церетели и художникът Таир Салахов (президент и вицепрезидент на Руската академия на изкуствата), Никита Михалков (президент на Руския фонд за култура), Алберт Чаркин (ректор на Санкт Петербургския държавен академичен институт за изкуство, скулптура и архитектура „И. Е. Репин‛).

2. Писмото, публикувано в „Российская газета‛ (16 октомври 2007), предизвика светкавична реакция от страна на тези, чието мнение се опитва да представи: 775 дейци на културата начело с Мариета Чудакова изпращат до Путин отговор, в който критикуват „посланието на четиримата‛: „Такова обръщение хвърля сянка не само върху тези, които са го подписали, но и върху Вас, като президент, по времето на чието управление се възстановиха, за съжаление, много прояви, характерни за съветските времена на култа към кремълските властелини‛.

3. Книгата „От първо лице‛ (2000), квази (авто)биография на Путин, оформена като интервю, се разпродаде в нелош тираж, а биографията му, издадена от холдинга „ЛанРусинвест‛ през 2003 г. в тираж 200 000, се раздаваше безплатно. Сред растящото число от публикации, посветени на Путин, могат да се споменат книгата на Рой Медведев „Владимир Путин: четири години в Кремъл‛ и сборникът „Четири години с Путин‛; и двете излизат през 2004 г. Вж. и напълно непочтителния двутомник на кореспондента от кремълския пул Андрей Колесников „Аз видях Путин!‛ и „Путин ме видя!‛ (М.:ЭКСМО, 2005). Заглавията на последните книги недвусмислено отпращат към известните живописни произведения на социалистическия реализъм, превъзнасящи децата и възрастните, на които им е провървяло да видят Ленин и Сталин.
още от автора
Елена Гошчило е професор по славистика в Университета в Питсбърг (САЩ). В момента се занимава със съвременната руска масова култура и джендър проблематика. Автор е на няколко монографии и на много публикации в научни списания.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”