Български  |  English

В търсене на десни спасения от неолиберализма

Основната мистерия на европейските избори 2009: вместо да извади левицата напред, глобалната криза кара европейците да търсят спасението вдясно. Катастрофата на българските социалисти - само 4 пункта пред ДПС, е шега в сравнение с това, което се случва във Франция и Германия, с погрома на лейбъристите в Обединеното кралство, които останаха зад Партията на независимостта, искаща излизане от ЕС. Не бяха ли именно десните виновни за дерегулацията на света, която причини изпаряването на трилиони? Не са ли левите надежда за загубилите работа, за спасяването на останките от социалната държава?

Там е работата, че лявото и дясното отдавна вече не са онова, което си мислим. Левите са станали „прагматични‛. Какво значи това? Значи, че са изоставили идеите си за социализъм от един или друг тип, класовата солидарност, моралния ригоризъм. Един материалистически мироглед, съчетан с отмяната на светския аскетизъм на ранните работнически партии, може да роди само едно: безотговорно самообогатяване („Обогатявайте се!‛, беше казал Дън Сяо Пин). Несправедливо, но факт: много повече дразни внезапно забогателият ляв от онзи, който пак „се обогатява‛, но има зад себе си няколко поколения. От самоубилия се бивш премиер Береговоа, служителя на „Газпром‛ Шрьодер до лейбъристките депутати, които днес изхвърлят от британския парламент – лявата корупция винаги дразни повече, защото в престъплението сякаш се преплита и идеологическата лъжа. Омразата към комуниста-милионер у нас е същото.

Недотам симпатична еволюция претърпя и либерализмът в последните десетилетия на миналия век. Целта беше заменена със средството, т.е., на мястото на грижата за свободата, инициативата, индивидуалността, се озова битката за ликвидиране на държавата, генерализиране на пазара, освобождаване на капитала от опеката на политическата воля. Резултатът от операцията всъщност преобърна самия смисъл на класическия либерализъм, доколкото изплъзналите се от контрол мегакомпании просто стъпкват всякакви индивиди, колкото и предприемчиви да са те. Тази нова икономика, разтегната до размерите на планетата, доведе до растеж, но и разтвори рязко ножиците на неравенствата и засили недоволствата. Епохата Клинтън-Елцин, когато едни златни момчета се събуждаха милиардери, дълбоко разклати основите на обществото. Не защото човешката природа е завистлива, а защото това ново мигновено богатство беше възприето като нелегитимно. Просто не е имало общество в историята, където Али Баба изведнъж да почне да се кичи със злато и околните да не поискат да знаят откъде и защо има всичко това.

Сливането на двете амнезии - изоставилите класовия морал леви и забравилите хуманистичния идеал либерали – породи явлението неолиберализъм. Тук, разбира се, не говоря за теориите, а за това, което видяхме. Тони Блеър, когото нарекоха „Тачър в панталон‛, е най-доброто въплъщение на тази тенденция. В известен смисъл неговият прагматизъм доведе до икономически възход Обединеното кралство. В друг обаче всичко това се оказа балон – окончателното закриване на индустрията и превръщането на Лондон в един вид офшорно казино на глобалната икономика доведе днес до криза, много по-дълбока, отколкото континенталната. Подобни развития видяхме в други икономики, заложили на спекулативния бум – ирландската, испанската, латвийската, исландската. До Блеър можем да наредим „прагматици‛, като Квашневски, Дюрчани, Станишев – бързи успехи, после дълги кризи. Въпросът е да спечелиш за най-кратко време – един пари, друг политически дивиденти. До злополучния си ангажимент в Ирак, Блеър беше сред най-големите майстори на политическия PR, който ще се нареди в учебниците до Кенеди и Клинтън. Подобни персонажи има и отдясно - Берлускони и, разбира се, най-прочутият актьор, основоположникът на „рейгъномиката‛, са сред тях. Трикът на неолиберализма е, че икономиката се държи на магия: липсата на трайна перспектива и визия за стабилно развитие се компенсира с вяра в образи, опиянение от ускорението, замяната на гражданина-производител с гражданина-консуматор.

Каква е алтернативата на традиционното дясно? Тук нямам предвид английско-чешките консерватори плюс Яни Янев, а идеолозите на стария рейнски капитализъм, впрочем „бащи‛ на европейския проект. Става дума за привилегироване на реалната икономика пред спекулацията, на трайното и дългосрочно инвестиране пред бързите удари; става дума за по-малки рискове и повече национална солидарност. Саркози обяви, че иска да реабилитира онази Франция, „която става рано‛, да възвърне стойността на труда. Разбира се, не става дума само за труда на работника, а и за този на мениджъра, на индустриалеца, на експерта. Саркози заедно с Меркел заявиха, че трябва да се „преоснове капитализмът‛, да се положи на здрави морални основи.

Новото деление в Европа не е между леви и десни, а между индустрия и спекулация. На „прагматизма‛ на неолибералите, за които основното е бързо и много да се спечели, рейнският консерватизъм днес противопоставя един нарастващ морализъм - от почти корпоративната защита на националния интерес в една Германия до борбата с корупцията и кражбите, която е основната тема на дясното политическо говорене у нас. Неспособността на левите да предложат някаква визия за връщане на морала в глобалната икономика ги обрече на провал. Откъде дойде тази неспособност? Струва ми се, че самите леви се изкушиха от неолиберализма, присламчиха се незабелязано към него. А тези, които не го направиха, се озоваха маргинализирани в радикалната левица, която днес също е във възход.

Нека да добавя и че морализаторски е патосът на еко-партиите, които са сред големите печеливши в ЕС. Вярно, че нашите зелени бяха задушени с дружните усилия отляво и отдясно, но пък възникнаха, което не е малко.

Друга е опцията на крайната десница, която печели из целия ЕС. Стъписана от разширението и по-общо – от процесите на глобализация, тя буни страсти за прекратяване на разширението (понякога дори за изключване на България и Румъния), за спиране на имигрантския поток и изобщо за натурализиране на правата на „истинските‛ европейци, било през цвета на кожата, било през религията или някоя друга „същност‛. Трябва да кажем, че фашизоидните нагласи, характерни само за Европейския континент, са тъмната страна именно на социалната държава – там, където няма какво да дели с чуждите, агресията към тях приема други форми.

Интересите на работодателите и на работниците съвпадат в дългосрочна перспектива, когато говорим за развитие на трайна и отговорна индустрия; в краткосрочен план обаче те често са противоположни – например, когато евтините имигранти взимат работата на „разглезените‛ местни работници. Крайната левица в Европа не съвсем добре разбира тази тревога на своите съграждани, продължава да бъде „интернационалистическа‛, да защитава чужденците и с това де факто спомага за тоталното либерализиране на пазара на труда. Чудно ли е тогава, че успяват партии на всевъзможните егоизми – национални, етнически, корпоративни?

Сигурно е станало ясно, че България се вписва идеално във всичките европейски тенденции, които очертах. Сериозни леви алтернативи няма, а псевдо-лявата партия търпи поражение. Напред излизат морализаторства, разположени между антикорупционните страсти и националния егоизъм. А защо няма рейнски консерватизъм, който залага на трайното развитие, на национално отговорната индустрия? Ами индустрия просто няма.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”