Докато течеше представянето на тази книга, забелязах една любопитна тенденция. Много от хората, които говореха, встъпваха в своето изказване с думите: „Аз по принцип не гледам телевизия, но...“. Това ми напомни за един друг феномен от нашия публичен живот – жените-политици, които говорят за проблеми на жените в България, започвайки с емблематичната фраза: „Аз не съм феминистка“. Очевидно е, че съществуват реликти на модернистична погнуса към масовите развлечения от малкия екран сред българската интелигенция. Въпреки това телевизията е обект на научен дискурс, който е започнал да се развива и у нас, подпомаган къде от пазарни интереси, къде от европейски проекти, къде от лична амбиция. Насред този процес фондация Медийна демокрация се е заела с една много важна задача, чиито резултати се виждат още днес, но ще придобият истинска ценност едва за историка на българската култура след много години. Сборниците в поредица „четвърта вла@ст“ (пред нас е четвъртият сборник, подготвен преди две години, но отпечатан едва сега) представят водещите медии в България след 1989. Амбицията е да се покаже развитието на всяка от тези институции като „жива“ реалност: с перипетиите на нейното сътворение, с доказателствата за нейното въздействие върху днешните българи, с противоречивите оценки на експертите... Социологията и културологията в равна степен могат да си поделят интереса към широката панорама от наблюдения и анализи, която им представят тези книги.

bTV е с нас само от девет години, а имаме чувството, че винаги е била тук – точно така, както бързо свикнахме с американския формат на 24 часа и трудно можем да си представим вестник като Народна младеж например. Можем да я мислим като чудовище, което изтощава своята страшна власт в опита си да я наложи във всеки момент и навсякъде (казано по Бодрияр), или като маклуънската китайска капка, която ти въздейства, без да усетиш и да се подготвиш за съпротива. Във всеки случай, важното е да говорим за нея, защото това означава да говорим за себе си. Говоренето обаче няма да бъде едно. Виждаме го от тази книга, която предлага тройна оптика към реалността bTV, към това да бъдем TV, ако перифразирам остроумната словесна игра на Иван Кръстев: b(e) TV – „бъди TV!“.

Първият глас/поглед принадлежи на хората отвътре, на тези, които правят нейната „нова визия“, дирижирана от Албърт Парсънс в България. Пословично всеизвестна е липсата на самокритична рефлексия сред медиите в целия свят. Хората на bTV не предлагат изключение в тази посока. Това ги прави представителни за своята „класа“, твърде представителни, за съжаление. Логично е тогава да очакваме, че самодоволството им донякъде ще се компенсира от изострената позиция на критичност отвън, в погледа на експертите. Точно тази позиция не ми достига в книгата, макар че сред деветте разнообразни и компетентни анализа ще срещнем и убедителна критика, например към края на статията от Орлин Спасов, донякъде при Тотка Монова и Иван Кръстев; и, любопитно, най-силно при най-подчертания теоретик Ивайло Знеполски.

Третият поглед е колкото отвътре, толкова и отвън: погледът на „колегите“ от други български медии. Вътрешното разнообразие в третата група позволява да проличи ясно характерът поотделно на всеки пишеш човек: от сантименталните въздишки на Нери Терзиева по „Другата медия“, медията-мечта до хладния анализ на Копринка Червенкова и насмешливата игривост на Росен Янков. Всъщност, сборникът е нещо повече от панорама на една (ако се поддадем на съблазънта да степенуваме, ще кажем „най-гледаната у нас през последните години“) частна телевизия. Той е своеобразен паноптикум на способността за критична рефлексия в българското общество от началото на новия век. Струва ми се, че той е от книгите, на които предстои да намират своите най-внимателни читатели. Засега обаче си заслужава да бъде прочетен и в своето време – дори от тези, които „по принцип“ не сядат пред телевизора.