Мечтата на актьора
Не вярвайте на актьор, който ви каже, че не мечтае да изиграе Шекспировите злодеи. Макар че никога няма да си признае направо. Ще започне да усуква и естествено ще стане дума за Хамлет. За Лир или за Ромео. Но истината е, че всеки иска да изиграе Макбет или Ричард ІІІ поне веднъж в живота си, дори с цената на провал. Обаче си казва: „Е, кой ще гледа днес тежките Шекспирови трагедии за властта?“.
Стивън Бъркоф е написал монодрамата „Злодеите на Шекспир“ (част от трилогия), търсейки отговор тъкмо на този въпрос. Иначе казано, „Как един актьор, тоест аз, днес да изиграя Шекспировите злодеи?“. За актьора винаги „Това е въпросът“, а и ролите на злодеите са обикновено по-интересни и по-сложни за създаване. Винаги е по-достойно да понасяш дъжда от камъни и от стрели на актьорската съдба, играейки Шекспир, дори да те съсипе критиката, отколкото, въстанал с меч в ръка срещу морето от медии и кино, да сложиш край на мечтата да играеш Ричард!
Няма как да става дума за театъра, за актьора и да не се говори за критиката. Иронията на Бъркоф играе колкото с нея, толкова и с актьорското братство, което забравя колко мрази критиците само когато чете с наслада негативките за своите колеги. Иронията му не пропуска и неизменните сравнения на новопоказаната роля с вече известните. Как да изиграеш Шейлок, без някой критик, театрал или почитател да не се сети за Оливие? Или Ричард, който е още по-добър пример, защото Ал Пачино е и звезден холивудски конкурент, и брат по съдба в дългото търсене на Ричард ІІІ по Шекспировите стъпки. В България, за разлика от Англия и Оксфордската традиция, т.нар. Шекспирови фундаменталисти са непознато явление, но иронията на Бъркоф няма как да ги подмине в играта.
Неговата класификация на злодеите започва с посредствения злодей на завистта Яго, включва гениалните злодеи на властта Ричард ІІІ и Макбет, но също Шейлок и Клавдий, за да стигне дори до Оберон, намеквайки за дремещото във всеки зло. Известният на българския зрител главно от киното британски актьор играе истински талантливо с паралелите и иронията, без да изпуска нито за миг от внимание, че най-важното в играта са Шекспировите герои и „разомагьосването“ на злото в смеха. Представете си само, показва Стивън Бъркоф, как в мъглата на Шотландия Макбет не може да различи, излизайки от замъка, „жена ли е или овца“.
Комедийният ефект идва от майсторски забърканата амалгама от ирония (която отчуждава от обичайната роля на играещ високите, трагични Шекспирови злодеи актьор), от автоирония (която се забавлява с личното му „задкулисие“ по подготвяне и изиграване на ролята) и от пародията на вече изиграните „театрални“ злодеи и на отношенията им с останалите герои. Тази твърде сложна за изпълнение комбинация Стивън Бъркоф първо много майсторски е забъркал в текста си, а сетне, импровизирайки върху него, я изпълнява прецизно и богато. Изпълнява я с непозната за българската театрална традиция интелектуална лекота, минимализъм в изказа и антипсихологизъм.
Възпитаник на Жак Льокок в известното му парижко училище, Бъркоф може с елемент от жест да създаде образ или да покаже състояние, както и да създаде игрова ситуация. Този жест е пластически и интонационно силно изразителен и пестелив, но е повече от достатъчен, за да извика във въображението на зрителя образа. В основата на физическата игра на тялото е една предварително освободена територия на импровизацията, която актьорът контролира в зависимост от реакцията на залата, но без да променя драстично текста. Поредицата от разигравани образи, ситуация и коментар, която разиграва Бъркоф, възниква в точно намерения жест. И за миг жестът е отчужден, преобърнат в играта с текста и в реакцията към показаното. Актьори от много висока класа имат и майсторството, и концентрацията да водят така многопластово композирана работа на гола сцена в продължение на близо два часа пред непозната публика. И спектакълът да е забавен, елегантен, умен, смешен, актуален и „лесен“.
Бъркоф играе „Злодеите на Шекспир“ (има и телевизионен вариант от 2002) по цял свят. Изигра го и на сцената на Сатиричния театър, сбъдвайки мечтата на всеки актьор не само да изиграе Шекспировите злодеи, но и да спечели единствено за себе си радостта и одобрението на публиката.
Стивън Бъркоф е написал монодрамата „Злодеите на Шекспир“ (част от трилогия), търсейки отговор тъкмо на този въпрос. Иначе казано, „Как един актьор, тоест аз, днес да изиграя Шекспировите злодеи?“. За актьора винаги „Това е въпросът“, а и ролите на злодеите са обикновено по-интересни и по-сложни за създаване. Винаги е по-достойно да понасяш дъжда от камъни и от стрели на актьорската съдба, играейки Шекспир, дори да те съсипе критиката, отколкото, въстанал с меч в ръка срещу морето от медии и кино, да сложиш край на мечтата да играеш Ричард!
Няма как да става дума за театъра, за актьора и да не се говори за критиката. Иронията на Бъркоф играе колкото с нея, толкова и с актьорското братство, което забравя колко мрази критиците само когато чете с наслада негативките за своите колеги. Иронията му не пропуска и неизменните сравнения на новопоказаната роля с вече известните. Как да изиграеш Шейлок, без някой критик, театрал или почитател да не се сети за Оливие? Или Ричард, който е още по-добър пример, защото Ал Пачино е и звезден холивудски конкурент, и брат по съдба в дългото търсене на Ричард ІІІ по Шекспировите стъпки. В България, за разлика от Англия и Оксфордската традиция, т.нар. Шекспирови фундаменталисти са непознато явление, но иронията на Бъркоф няма как да ги подмине в играта.
Неговата класификация на злодеите започва с посредствения злодей на завистта Яго, включва гениалните злодеи на властта Ричард ІІІ и Макбет, но също Шейлок и Клавдий, за да стигне дори до Оберон, намеквайки за дремещото във всеки зло. Известният на българския зрител главно от киното британски актьор играе истински талантливо с паралелите и иронията, без да изпуска нито за миг от внимание, че най-важното в играта са Шекспировите герои и „разомагьосването“ на злото в смеха. Представете си само, показва Стивън Бъркоф, как в мъглата на Шотландия Макбет не може да различи, излизайки от замъка, „жена ли е или овца“.
Комедийният ефект идва от майсторски забърканата амалгама от ирония (която отчуждава от обичайната роля на играещ високите, трагични Шекспирови злодеи актьор), от автоирония (която се забавлява с личното му „задкулисие“ по подготвяне и изиграване на ролята) и от пародията на вече изиграните „театрални“ злодеи и на отношенията им с останалите герои. Тази твърде сложна за изпълнение комбинация Стивън Бъркоф първо много майсторски е забъркал в текста си, а сетне, импровизирайки върху него, я изпълнява прецизно и богато. Изпълнява я с непозната за българската театрална традиция интелектуална лекота, минимализъм в изказа и антипсихологизъм.
Възпитаник на Жак Льокок в известното му парижко училище, Бъркоф може с елемент от жест да създаде образ или да покаже състояние, както и да създаде игрова ситуация. Този жест е пластически и интонационно силно изразителен и пестелив, но е повече от достатъчен, за да извика във въображението на зрителя образа. В основата на физическата игра на тялото е една предварително освободена територия на импровизацията, която актьорът контролира в зависимост от реакцията на залата, но без да променя драстично текста. Поредицата от разигравани образи, ситуация и коментар, която разиграва Бъркоф, възниква в точно намерения жест. И за миг жестът е отчужден, преобърнат в играта с текста и в реакцията към показаното. Актьори от много висока класа имат и майсторството, и концентрацията да водят така многопластово композирана работа на гола сцена в продължение на близо два часа пред непозната публика. И спектакълът да е забавен, елегантен, умен, смешен, актуален и „лесен“.
Бъркоф играе „Злодеите на Шекспир“ (има и телевизионен вариант от 2002) по цял свят. Изигра го и на сцената на Сатиричния театър, сбъдвайки мечтата на всеки актьор не само да изиграе Шекспировите злодеи, но и да спечели единствено за себе си радостта и одобрението на публиката.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
