В телевизионно предаване от тази неделя Милен Миланов заговори за „Херостратовия синдром“ – комплекс, владеещ, според него, българския театър, но и българското културно и социално мислене. Наблюдението е заслужаващо запомняне. Поводът за него, уж незначителен, взе, че разкри сериозни пукнатини в нашата култура, а изглежда има шанс да създаде и нови.

Сюжетът тръгва от непристойното поведение на един актьор (пояснявам: „непристойно“ не защото някой си се е изказал негативно за някого, а защото го е направил в рамката на церемония, зад която стои институция; всяко заявление на неин член в хода на церемонията предполага ангажираност на цялата институция), незабавно превърнато от медиите в център на събитието, а поради това повлякло след себе си порой от разрушителни и саморазрушителни действия. Какво се е случило? Някои си правят опит да станат някой, рушейки. Постигането на същинската им цел е несигурно, затова пък са реални шансовете да бъдат провалени градивни процеси, част от тях дълголетни, каквато е впрочем самата фондация „Академия Аскеер“ и нейните награди. Голяма работа, биха казали мнозина. Да, не е малка. Както и да ги гледаме, те имат 19 годишна история, през която се превърнаха в национална културна институция, една от малкото, създадени през следкомунистическия период. Нека, прочее, бъде изгорена в жертва на традицията. На коя традиция? На българската социална и културна традиция, разбира се.

Тя отколе има херостратовски и поради това некрофилски характер. Там, където е налице продуктивна културна традиция, постиженията се основават върху вече осъщественото, а авторите им се полагат в условия, чрез които споменатите резултати да не се окажат случайни или еднократни. Тук, при нас, всяко общностно или лично постижение, всяка творческа общност и личност се гледат като сгоден повод главно за едно – за унищожаването им, чрез което евентуално разрушителите да си осигурят име в историята. В резултат на това те са малко – и постиженията, и имената. За изграждане на школи, иманентни критерии, устойчиви ценностни йерархии, континуитет – да не говорим. Българската обществена и културна история се състои от фойерверки и кьорфишеци. Спорадични издигания, сринати по еднакъв начин в стихията на помитащия огън, от който всичко започва от начало – и все с познатия резултат.

Българското обществено мислене не понася живата творческа общност и живата продуктивна личност. Тяхното прекършване приживе е национален спорт, носещ радост на всички с предсказуемия си успех. Колкото по-дългосрочно успешна е била съсипаната група или личност, толкова по-велика е радостта от нейното попиляване, заради която не се пестят нито средства, нито сили, нито въображение. Затова то, българското обществено и културно мислене, е некрофилско по същество. То се опива от мъртвите си, гради им паметници, строи от тях канони. Помни имената им. Защото според него само изгорялото може да свети. Нали мъртвите са вече неспособни на градеж. С това те заприличват на живите херостратовци.

Медийната среда „естествено“ поема не само функциите на ентусиазиран лешояд и раздухвач, но и на архитект на повсеместния пожар. Разрушителното е единствено достойното за внимание, то е привилегированият фокус на събитията, то алчно се грабва, раздува и бълва. Градивното е несъществено, схваща се като преходно. Разбира се, имената на херостратовците се забравят още преди да е изстинала пепелта от поредния погром, но не се забравя Херострат. Как би могло, когато това е собственото име на пожарището, което по сила на терминологичната инерция продължава да се нарича „култура“.