Този талант да общуваш...

Съвсем друг род текст и от други трябваше да излезе на тази страница. Но не можах да преценя, че не съм майстор в подреждането на по-специфичен пачуърк-продукт. Затова прибрах изходния материал за спомен от личния си неуспех и реших аз да погледна отстрани към Пламен Джуров, който съвсем неотдавна и (не)очаквано навърши 60 години.

Но преди това считам за необходимо да припомня:

Роден е в Плевен (1949) в семейството на комунисти. Той самият беше номенклатура от 1982 до 1989 г., по-точно, отговаряше за музиката в България. Припомням го не защото днес е единствено важно, но при типичното българско добромислие не бих искала да излезе, че премълчавам нещо, което няма за какво да се премълчава. Впрочем, Пламен е един от хората, които с човешката си същност, без да го е искал, можеше да бъде реклама на властващата тогава партия. Такива екземпляри като него не бяха много в хилядния й членски състав – гледат си работата, работят яко, не са кариеристи, не търсят дивиденти от бащините си биографии, не ползват облаги, карат една кола десетилетия, събират се в заплатата си или взимат заеми, не обичат да парадират с власт или имане, напълно реално оценяват себе си в контекста на останалите... Като приятели и колеги още от края на 60-те, ние бяхме от много различни семейства - представители на бившите и настоящите в обществото. Но този въпрос никога не изникна, не се изпречи между нас. Нито преди, нито след 1989 година. Просто не ни интересуваше – бяхме си самодостатъчни с приятелството си, със сходните си разбирания за ценностите в живота и в музиката.

Продължавам с факти от биографията му.

Пламен завърши Музикалната академия със специалностите пиано (Мара Балсамова), дирижиране (Константин Илиев) и композиция (Марин Големинов). Бе диригент в Плевенската филхармония. След това, от 1982 г., стана генерален директор на ДО ‛Музика“, а от 1988 – диригент на ‛Софийски солисти“ – та досега. Сега вече е и професор по дирижиране в Националната музикална академия ‛Панчо Владигеров“.

В зенита на едно голямо, трайно приятелство мисля, че мога да си позволя да погледна професионално и сигурно пристрастно към някои само детайли от всичкото сторено, в което този важен български музикант се оглежда в дните около своя юбилей. Оглеждаме се и ние около него. Много силен дар от съдбата е да черпиш от спокойната, делова, високо културна среда около този човек, който на всичкото отгоре се е родил в България с името Джуров; дълги години се усмихваше меко, но и иронично на недискретния въпрос роднина ли е на всеизвестния генерал Добри Джуров.

Ако трябва да формулирам най-ценния за мен талант на Пламен Джуров, който се проявява и в музиката му, и в начина, по който репетира и се занимава с Камерния ансамбъл ‛Софийски солисти“ и със студентите си, както и в ужасните административни български дебри – то това е талантът му да общува. Талант, който отдавна се е имплантирал в изкуството му. Станал е изкуство. Пламен е голям психолог в общуването с хората. Това е изключително рядко качество; според мен, човек се ражда с него. То е дар от Бога! Пламен го притежава и което е най-важното, осъзнал го е от съвсем млад, та го е и развил. Той усеща, сигурно понякога интуитивно, какъв е субектът отсреща и когато се окаже, че е дори и незрял, и недобронамерен, и невъзпитан, първата му вътрешна реакция е някакъв тип съчувствие. След това от него могат и доста сурови, но аристократично премерени, тихи слова да бъдат промълвени... Когато слушам негова музика, изпитвам същото чувство: чувствителен и мъдър дух те раздвижва емоционално. То е една тиха подвижност, драмата в която идва с натрупване на пластове, неусетно, но непрестанно, силно и трайно.

Музикалните опуси на Пламен Джуров бяха много повече в първите 39 години от живота му. Дори когато бе най-много зает, той пишеше. Мълчаливо пишеше, без големи заявления, без гръмки обяснения на ‛творческите планове“. (Изобщо типичната за нашия ареал суета, комплексарската патетика никога не можа да го обсеби – винаги е бил прекалено умен, за да попадне в тези клопки). Човек можеше да помисли, че не го интересува много музиката, която е в него, да види бял свят, да я чуят хората. Да, казвал е, особено през последните 20 години, че никой не се интересува от композиторския труд в България. Но пишеше. Независимо от 15-20-часовия му работен ден като управител на музиката в България, независимо от диригентските му ангажименти. Тогава Джуров написа по-голямата част от неголямото си (засега) и несправедливо неизвестно творчество. От самото начало той е толкова интересен и същевременно дълбок, органичен композитор, че още в 1975 г. учителят му дирижиране, композиторът Константин Илиев, сложи в програма с Пловдивския симфоничен оркестър неговите студентски Вариации за оркестър. По отношение на съвременната музика тогава бях доста по-неопитна, но нямаше как да не си дам сметка за сериозния подход към формата, за това, че студентската работа е надхвърлила задачата и че заедно с търсенето на собствения си оркестров звук той спокойно и напълно убедено заявява, че този начин на себеизразяване за него е важен и присъщ. Последва Симфония (1976 г.). Вдъхновена е от Иван Хаджийски. Слава Богу, тя съществува и на плоча: дълбинна, сериозна музика с отворена, ясна чувствителност: ‛Тогава се наслаждавах на тритонуса като символ на всеобщата всемирна несправедливост“ – ми каза в едно интервю Джуров по повод Симфонията, която всъщност му е дипломна работа. Но там са вече личните открития в звука; там е началото на пътя; там е намерил своя сфера: експресивни темброви съчетания, формата се излива органично, не робува на схоластични правила – нито академични, нито авангардни. Така и продължава. Действително свободен творец с култура, с многопластова мисъл. Но комуникативен, общува със слушателя, търси го. Търси го не на всяка цена, предлага му своя звук, своята тъга, но и своя копнеж да срещне отзвук. Последваха Елегия и Токата – може би най-известните му композиции; също музика, която поражда желание за продължително общуване с нея. Неслучайно пак Константин Илиев изпълни и Елегията, изпълни я страхотно - разкри колосалните размери на трагичното послание на композитора (и до днес, според мен, това е най-добрият й запис, макар и документален) в програма със Софийската филхармония на Мартенски музикални дни в Русе (годината е 1983!). На тези факти Джуров винаги гледа не като на лична своя заслуга, а като на ‛много задължаващи жестове, които определят бъдещето ти поведение“.

Джуров написа още Оратория-Реквием, както и Фантазия за оркестър по един няколко тонов мотив, написан му от Александър Райчев на заседание (понякога и от тях има полза!). Струва ми се, че той никога не е бързал със своите композиции, но все пак през 80-те имаше ритъм в работата му на композитор.

Какви идеи има в музиката му! В една от своите ‛Песни без думи“ пръв съчета народната певица със симфоничен оркестър. А колажите от Бетовен, когато никой не си даваше сметка, че тази техника ще стане постоянен жаргон в езика на следващите десетилетия! Виждаше се колко това му доставя удоволствие, въпреки че не говори за това с външни хора. Имам чувството, че за него писането е дълбоко интимен акт, който със своята латентна стеснителност Джуров избягва да коментира. Само веднъж сме обсъждали негово творение в общ проект, който работехме. Тогава той, пак без много приказки, написа великолепни оркестрови интермедии за един work in progress по текст на Салвадор Дали. Музиката му, начинът, по който бе усетил пропорциите в тъгата и нейното различно изображение, направо зашемети общия ни главен продуцент. В това време на интересни, но и смесени преживявания, видях за първи път приятеля си Пламен Джуров как действа и мисли в шемета на денонощни репетиции, на правене на аранжименти, на писане на авторска музика, съчетани със записи на същата тази музика до много късни доби плюс всекидневната работа! Как веднъж не напусна кожата си този човек, как не изгуби равновесие! Само когато свършихме, се обърна и каза: ‛Е, да се поздравим, оцеляхме!“ От което проумях, че и той не е бил сигурен, че ще се справи с времето и ще му стигнат силите в този график. Не трепна през цялото време! Единствено той си е знаел как се е справил психически с всичко.

И когато говорим за психика, няма как да не тръгнем към числото 21 от сбора в подзаглавието, който избрах, защото ми се струва важен. Работата е там, че от 21 години Пламен Джуров е диригент на Камерния ансамбъл ‛Софийски солисти“. Той е най-дълго пребиваващият там диригент – след Васил Казанджиев и Емил Табаков. И дори това не е най-сериозното постижение за неговите административни, диригентски качества, за неговото неегоистично търпение. Най-сериозното е, че от тези 21 години 20 са в условията на пазарната ни българска икономика, в която потъна най-напред културата – веднага след радостните ни възгласи в края на 89-а! Да задържиш толкова години един камерен ансамбъл към община, пък била тя и столичната, да лавираш между претенциите на ‛световноизвестните“ и грубия градоначалнически прагматизъм си е направо гениално трудна задача! При това Ансамбълът никога май не разбра колко леко и безгрижно можеше да бъде отдавна ‛отсвирен“! Нямаше да има протести от колегите им пред Народното събрание! В нашата високо културна и изключително ценяща класическото в музиката действителност това им беше в кърпа вързано на софийските солисти, ако Пламен Джуров не им беше диригент тъкмо в този период. Какво му струва това всеки ден и все повече и повече - се досещам. Не защото той разправя колко време и къде е загубил в ‛обществената“ работа, кажи го административната, с която респектира и началниците си в момента, та се вслушват в това, което говори. А защото знам как все по-рядко през сезона имаме време за нашите си разговори, как не довършва дълго време една композиция; знам колко пъти е имал покани да гостува тук и там като диригент, а е оставал заради необходими действия с ансамбъла, пак в името на спазването на правилата на играта със съответния общински деятел.

И още за диригента Пламен Джуров! Той се изграждаше през годините, пак без да бърза. От времето, когато Добрин Петков го покани да бъде другият диригент на Пловдивския оркестър в едно турне в Испания и Франция, изминаха точно 25 години. Пламен Джуров върви в диригентския си път с непрестанния спомен за тези, които бяха в професията. Не пропуска да ги споменава; сигурна съм, и на своите студенти. Учи се и от грешките им дори. И в класическия, и в ‛различния“ репертоар. Но от съвсем млад определи стабилното присъствие на музиката на своите колеги-композитори-съвременници в програмите си. Определи и мисията си на просветител, не само на артист-естет! Тези две мисии Джуров, като човек последователен, с историческа памет и с чувство за благодарност и благоговение към предишните, продължава и до днес. Пример: още млад диригент в Плевенската филхармония той дирижира Третата симфония на съветския тогава грузинец Гия Канчели. Може би там беше началото на приятелството с Гия, та до днес! Може би никак не е случайно, че съвсем скоро Пламен ще дирижира Четвъртата симфония на Канчели – така да се каже, прави си личен подарък за рождения ден! Към световните имена днес е и това на Петерис Плакидис – пак усет и слабост на Джуров от тези години в Плевен, където звуча музика на Плакидис под негово ръководство.

В Плевен той започна да се изявява като сладкодумен диригент-даскал! Тогава имаше образователни концерти, които бяха голяма досада в повечето свои издания. Но Пламен Джуров много обичаше да модерира/манипулира детската си публика. Да ги ‛хване“ - това той приемаше като лична задача. Приема я и до днес – все по-често с ансамбъла ‛Софийски солисти“ Пламен Джуров се стреми да спечели деца като утрешни слушатели на ‛непопулярната“ музика. Преди 26-27 години направи сериал за класическа музика по Българската национална телевизия заедно с незабравимия музикален редактор-възрожденец Маргарита Парасникова и режисьорката Виктория Митова – този сериал се гледаше с огромен интерес. Там Джуров свиреше на пиано и клавесин, дирижираше и разказваше. Днес с подобен интерес ‛обществото“ се гъне около пошли шоу формати или плоски сапунки. Познайте какво стана с предаванията от този цикъл! Изтриха ги!

Модерната линия бе продължена и в сезоните със ‛Софийски солисти“, в които чухме световни и български премиери на композиции на Алфред Шнитке и Димитър Тъпков, на Марк Копитман и на Георги Арнаудов, на Оливие Месиен и на Кшищоф Пендерецки, на София Губайдулина и на Антон Веберн, например. Последователно и неотстъпно, с някаква необяснима за наши дни увереност Пламен Джуров си върви по този път като откривател и като интерпретатор. Това, че е и композитор, придава много интересен, важен нюанс в диригентския му прочит на всяка партитура. (Това особено се чува в много познати творби!) А в обраслата с консервативност, не, с мисловна изостаналост българска музикантска общност по отношение на скоро написаната музика, Пламен е сред малцината, които разбират и изстрадват поведението на модерен европейски музикант, съизмерим в капацитета си със своите колеги от континента. Някак си знам какви сили са необходими, за да се отстоява тази кауза на развитие на съзнанието. На създаване на нови пространства в общуването с музиката.

Пак общуване! Думата ме води и към непрестанния разговор, който и аз водя с него – за смисъла на всичко това. За личното време, за неговите недовършени неща, за това дали той трябва да се занимава с продължението на традицията, след като кой се интересува от това... За това, че годините минават. За това как се прочита от мнозина неговата почит към делото на малцината, които отдавна ги няма. Как се приема изобщо цялата му работа? И отново за смисъла да се товариш с неща, които носят повече негативи...

Тук Пламен Джуров само се усмихва. Той има и тази способност, да не спори излишно, а да се оттегли като... победител. И да продължи, както досега. Както чувства, знае и може! Към следващите 60! За тази негова неотклонност му свалям шапка и тогава, когато съм най-несъгласна с него.