Български  |  English

Явор Дачков, журналистът, който искаше да бъде лечител

Копринка Червенкова: Нека започна така: аз едно време хич не те харесвах. Мислех си, даже съм го и писала, че не си никакъв журналист, а най-банален политически агитатор. Сега обаче те харесвам. И не мога да разбера – аз ли съм се променила, или ти?

Явор Дачков: Мисля, че знам какво те е отблъсквало. Това, което правех в националната телевизия, беше нарочно радикално. Имах линия на поведение, която се приемаше за костовистка, макар че тогава с Костов не се познавахме. Тогава аз имах собствена представа за това, което трябва да правя. Освен това, от гледна точка на либералните критерии, съзнателно правех телевизия ‛непрофесионално‛ – канех само едната страна, едната гледна точка. Не за друго, а защото в този период – началото на прехода – голямото разочарование, свързано с медиите в България, беше, че не се чува някаква ярка, чиста истина за миналото. Тя се криеше зад паравана на плурализма и свободата на словото и обикновено се чуваше само гледната точка на представителите на бившата номенклатура. Имах идеята в моето предаване определени хора никога да не приказват, защото бяха втръснали с непрекъснатото си присъствие. Въобще, опитвах се да държа по-изчистена линия. Своеобразна медийна лустрация, която всъщност не беше лоша. Това до голяма степен уязви образа ми, но е риск, който поех съзнателно. Заради това много хора ме възненавидяха, така да се каже.

Митко Новков: Но крайността като че ли и сега е останала? В статиите ти - със сигурност.

Явор Дачков: Има още някакви малки проблясъци. Това обаче е друго нещо: стана ясно, че тук заемането на морални позиции, обвързването с общи каузи те прави смешен. Не защото моралната ти позиция е смешна, а защото общностите се разпадат. В България общностите се конструират по друга, чисто клиентелистка логика.

И може би това, което някога те е отблъсквало в предаването „Гласове‛, е говоренето от името на последна морална инстанция.

Копринка Червенкова: Да, тя винаги ме прави подозрителна...

Явор Дачков: Но, от друга страна, мобилизира много хора. Много се гледаше това предаване тогава... В най добрите си моменти имаше около милион и двеста хиляди зрители… То обаче нямаше конкуренция, това го има също. Не знам в конкуренция как би стояло. Във всеки случай, беше някакъв опит за по-различно присъствие в медиата.

Копринка Червенкова: Този опит за теб вече окончателно ли е отречен?

Явор Дачков: Не знам дали окончателно, но е факт, че сега има абсолютно разочарование както от политиката, така и от идеята за общество; факт е, че всичко може, всичко е позволено... Та ето защо вече много рядко нещо ме ядосва истински, за да ме накара да напиша или да кажа нещо по-агресивно или радикално. Давам си сметка, че сме такива, каквито сме. Не проявяваме взискателност към себе си и към другите.

Митко Новков: В някаква степен се примири, тъй ли?

Явор Дачков: Да. Донякъде. Защото иначе пък ставаш някакъв идиот или маргинал.., нещо като луд телевизионен пророк от типа на Юлиан Вучков. Крещиш глупости и идиотщини. Вижте в България кои станаха „говорители на истината‛ – Юлиян Вучков, Волен Сидеров... Това е пълно изкривяване. Въобще опитът да се създадат общности претърпя крах и от това пострада и журналистиката, защото вече не знаеш коя ти е групата, в кого се целиш.

Митко Новков: Знаеш ли, в тази връзка винаги съм си мислил, че ние в някаква степен изхабихме енергиите си в битки помежду си... Увлечени да се нападаме, улеснихме онези, които целяха създаването на точно такова изкривяване и празнота, ако щеш. Подмолно работеха за точно такова безсмислие...

Явор Дачков: Ами да, но можеше ли да бъде друго?

Митко Новков: Не знам, питам се и аз, тебе също питам.

Явор Дачков: Аз мисля, че не. Мисля, че БСП има по-органично присъствие в българския политически и въобще обществен живот и това, което те отглеждат като общност, е като че ли по-разбираемо и по-близко до манталитета на българите... След като другите, алтернативата им, така смешно се провалиха през тези години. Не успяха да създаде общност.

Копринка Червенкова: Все не мога да си отговоря на въпроса защо така стана. Защо обществото не успя да излъчи сериозен алтернативен елит? Дали защото течеше някаква нарочна негативна селекция? Или защото нямахме интелектуален ресурс за повече? И затова всяка поредна власт беше принудена да прибягва до наличностите... Днес, от позицията на изминалото време, се питам дали пък твоето предаване не беше да се произведе алтернативен елит. Който също, впрочем, се провали... Защо?

Явор Дачков: Е, най-напред, защото го спряха. Но от него все пак тръгнаха някакви хора, чиито гласове останаха в медийното пространство – едва ли е нужно да споменавам имената им... Има и нещо друго: аз си мисля, че тогава, пък и сега, в българските медии няма време за разговор. Започне някой да говори и те вече го прекъсват: ‛Времето ни изтече!‛. Ама като си го поканил този човек, дай възможност да се чуе какво иска да каже. Много често то може да е скучно, но все пак си длъжен да му осигуриш поне 15-20 минути, така че да можеш да разбереш каква му е мисълта. Затова предпочитам понякога да рискувам собствената си атрактивност заради комфорта на събеседника. Медията трябва да осигурява време.

Копринка Червенкова: Всъщност, какво се оказва – 2 години се излъчваха твоите „Гласове‛; това са приблизително 100 предавания. От тях колко нови фигури успя да лансираш?

Явор Дачков: О, точно не знам, но поне за десетина съм сигурен.

Копринка Червенкова: Не е малко – това са 10%.

Явор Дачков: Да, а ако беше всеки ден, може би щяха да са повече (смях). Но в предаването, общо взето, се чуваше предимно моят глас. В това беше и силата, и слабостта на ‛Гласове‛. Влизах в началото с пет-десет минутен коментар, който напомняше на проповед... Фичо (Никола Тороманов – б. ред.) ме е нарисувал много хубаво, още от „Нова телевизия‛ беше хванал маниера. За рождения ми ден през 98-а година ми подари една чудесна картина – евангелистки пастор, с микрофон в едната ръка, със свити пръсти на другата за даване на благословия и с един нимб отзад...

Митко Новков: И ти ли си от поколението 68-а?

Явор Дачков: Не, не, аз съм 71-а. И не съм отговорен за, че не съм протестирал тогава; нито пък искам да обвинявам някого, че не го е правил... Знаете ли какво си помислих по повод този дебат (по повод 40-години от Пражката пролет в българската всекидневна преса – б. ред.): макар че предпочитам позицията на Георги Господинов пред тази на Виктор Пасков, си помислих, че днес също може да си Ян Палах, обаче никой не го прави? Много е лесно да приканваш другите към смелост. Днес има достатъчно каузи, заради които можем да покажем гражданска смелост. И е по-лесно, защото няма да ни струва животът. Но не го правим. Защо?

Митко Новков: Не е ли точно заради това – страхът да не станеш смешен, да гледат на теб като на палячо или на луд?

Явор Дачков: Да, може би и това го има. Но пък не се е случвало и преди. Имаше само един, така да се каже, бунт – през 1997 година, но той беше породен от това, че изчезна хлябът и хладилникът се оказа празен. Другата, моралната окраска, дойде по-късно. Днес обаче вече знаем, че всичко се е случило по сценарий. Виденов е бил бламиран от някакви кръгове в собствената му партия... Въобще, тази история е много по-сложна. Дълго време споделях черно-белия възглед за нея, защото бях участник на площада и ми беше много лесно да кажа: ‛Ние изметохме комунистите, тра-ла-ла...‛ След това се оказа, че Виденов е по-скоро положителен, отколкото отрицателен герой; че олигархията е преценила, че интересът й е на друго място... Някак си историята е винаги по-сложна, отколкото си я представяме. Затова може би сега съм по-мек, защото си давам сметка, че за много неща съм бъркал.

Митко Новков: А не мислиш ли, че управлението на СДС и Иван Костов беше подхлъзнато точно заради това – че опита да ограничи тази олигархия?

Явор Дачков: Това също е мит, за чието утвърждаване имам и личен принос. Защото Иван Костов никога не е опитвал да пребори олигархията. Хора като Емил Кюлев, като Васил Божков и други от този сорт се чувстваха добре при Костов. Там пострада само Илия Павлов и то в началната фаза – в борбата за газа, която, слава Богу, Костов и Виденов отстояваха еднакво добре. Аз също съм си мислил, че ето – Костов пречи на олигархията и олигархията го махна. Но като се вгледаме внимателно във фактите и като отчетем, че тази олигархия тогава „дръпна‛, стана прозападна, като видим някакви малки детайли, като например поправката в Закона за културното наследство, която, повярвайте ми, не стана случайно и с която всички частни колекции станаха притежание на своите колекционери... Или раздаването на ключови медии, или спонсорството на СИК, ВИС и останалите групировки за СДС… Та мисля, че Костов просто не е искал да дели властта и ресурсите с други, затова беше отместен. Сам по себе си той е много силна фигура и затова олигархията предпочете да работи с други, по-консенсусни хора, но не по отношение на държавността, а по отношение на ресурсите - проблемът беше кой как ще ги разпределя. Такава е моята трактовка днес, от позицията на времето. Тогава въобще не си давах сметка за тия неща и предпочитах да работя с клишета. Погледнете вестник ‛Седем‛, в който пишех – Костов е добрият, лошите са против него и т.н., и т.н.

Митко Новков: И сега какво – ти си нещо като излъганото овчарче?

Явор Дачков: Не, не! Много хора могат да си помислят, че това е лично. Не е! Става въпрос за друго. И то е свързано с няколко обиколки из страната, със срещи с няколко хиляди души, когато създавахме ДСБ. Тогава всички говорехме за каузи, за гражданско общество, за ново начало и ново политическо представителство, за нова десница, която трябва да замени старата, защото старата е подгизнала в клиентела и корупция. Става въпрос за лични срещи с хора, с които сме създавали връзка, основана на общите ни убеждения и общите ни думи по повод на тези убеждения... Искам да кажа, че не съм гьонсурат като сегашното ДСБ – те изведнъж забравиха всички тези приказки. А Костов, като му спечелихме гласове, заяви: ‛Вие, гражданите, бяхте дотук, сега поемаме ние, политиците‛. Той така очерта демаркационната линия – докъде може, откъде не може...

Копринка Червенкова: Възможна ли е такава арогантност?

Явор Дачков: Да, да, той го каза в прав текст пред 15 души: ‛Вие, гражданите, бяхте дотук, оттук нататък поемаме ние, политиците.‛ Каза го обаче, след като стана ясно, че ДСБ влиза в парламента. И намърда същите хора, които – извинявайте! – ама не са в никакъв случай носители на новото. И затова хората след това не разбираха дълго време защо СДС се е разделило на СДС и ДСБ, след като бяха начело на листите същите седесари в по-голямата си част – да не ги изброявам. Политиците измамиха хората и хората ги изоставиха. Отначало ДСБ влезе в парламента с 250 000 гласа. След това паднаха на 80 000, а сега не знам дали не са се свили до твърдите последователи на Костов, около 50-60 000.

Митко Новков: Добре, но нали, за да се прави политика, трябва да се влезе в парламента?

Явор Дачков: Да, но за да влезеш в парламента, трябва да имаш определено количество избиратели зад гърба си, за да е легитимна политиката, която прокарваш. Костов днес няма собствена легитимност на базата на гласоподаватели и затова се опитва да оцелее чрез коалиция със СДС, което преди време обяви за труп без дух. И да влезе в парламента, той ще представлява само собствените си интереси. Вижте как се разпадна Алианс за София, след като набутаха някакви хора в общинския съвет...

Копринка Червенкова: Ти как си обясняваш това обожание към Костов?

Явор Дачков: Голяма роля играе суетата на онези, които го обожават. Те обожават себе си през него. Това са хора, които се смятат за елит – за тях Иван Костов изглежда силен и естетически привлекателен, а другите, по-простите, не го разбират или са лично обидени от него. Това и аз съм го изпитвал, затова мога да го обяснявам с часове. Костов има въздействие, харизма; и я употребява много добре. Но след като му свършиш работа – изчезваш, няма те. Той има излъчване, което за България е рядко срещано и когато го види на фона на другите политици, изкушеният от естетиката човек си казва: ‛Той е съвсем различен, той е силен, той има харизма, той има визия за бъдещето!..‛ Глупости, никаква визия няма! Но тази харизма заслепява. А има и друго нещо – медиите помогнаха до голяма степен за неговата демонизация и сега да си „за‛ Костов и „срещу‛ олигархията, която през медиите го атакува, също е въпрос на чест, пък и на допълнителна суета. Тук вече се проявява и сектантският дух – малко сме, но пък сме в истината. Имам малък опит в старостилната църква и мисля, че донякъде става дума за същата психология. Допускам, че в ДСБ има хора, които съвсем сериозно мислят за Костов като за старозаветен лидер, спуснат свише. А той какво - спуснат от Луканов… Хо, хо… Бас държа, че тези хора са убедени, че ако не харесвате Костов, ако не вниквате в неговата уникалност, ви чакат вечни мъки в ада. Ни повече, ни по-малко. Очаквам скоро да се появи книга по съзерцателно Костословие, което в крайна сметка не е нищо друго, освен обикновено празнословие… Това са най-болшевишки мислещите хора, които съм познавал. Те могат да се изметнат по-гадно дори от социалистите в началото на 90-те години. До вчера Бойко Борисов разтриваше ушите на Тодор Живков и беше мутра, днес той ще спасява България заедно с компетентния Костов!? Вчера тия от СДС бяха вампири и клиентала, днес... Могат да говорят точно обратното на онова, което са говорили вчера, и да казват в същото време, че са най-принципните и най-моралните хора. Ако живеехме в 50-те – това са хората, които биха ви пратили на лагер. Ето това ме изкарва от равновесие!

Копринка Червенкова: А не смяташ ли, че това обожание към Костов означава някакви тежки дефицити у хората, които го практикуват?

Явор Дачков: Сигурно! Но те, във всеки случай, нямат друг смисъл в живота. Обаче и не подозират колко тегаво се общува с него, защото той няма никакъв интерес към другия. И когато общуваш, нямаш чувството, че установяваш контакт с жив човек. Получава се само, ако той реши да играе, да играе friendly, усмихнат; или пък да се глези като малко момче. Може да ви прелъсти и като се прави на безпомощен. Много е добър, когато ви кара да мислите, че е изоставен и предаден от всички, а вие сте единственият, който може да му помогне. Може да ви скъса сърцето. Борави изключително добре с тщестлавието на другия. Използва го като добре смазан механизъм за манипулация. Костов има актьорска дарба, както казва един приятел, той е един от най-добрите актьори в политиката, според мен. Впрочем, има актьори, които направо са влюбени в него. И то едни от най-добрите актьори на България…

Копринка Червенкова: Може би защото привиждат в него режисьора на живота им. Артистите, без да си го признават, обичат да бъдат управлявани...

Явор Дачков: Може... Освен това може да се подведеш, че с него може да се контактува пълноценно, но всъщност повечето хора, които са общували с него, се напрягат, защото не усещат вътре живот. Няма отговор, няма обратна връзка.

Копринка Червенкова: Странно... Как това се съвместява с обожанието?

Явор Дачков: Че Сталин какво е? Да не би да е бил първият комуникатор на вселената? Точно този тип лидери, които са обсебени, предизвикват обожание. Другите не ги приемат като обикновени човешки същества. Смятат, че серат мрамор, както се изразява героят на Моцарт от ‛Амадеус‛. Това нещо се дообогатява с разни нарцистични неща от рода на: ‛Другите не могат да разберат този голям мъж, който е направил толкова за България, те са глупави, неблагодарни българи, не виждат тия хубави неща‛... И цялата схема от готови щампи започва да се включва в главата им. Една американка, дясна по убеждения и произход, работеща за сериозни финансови институции, ми даде най-доброто определение за Костов. Когато споменах пред нея за него, тя каза: ‛Той е about communist‛ (като комунист – б.ред.) – така го нарече. Аз зяпнах: ‛Как така, откъде накъде?!‛ А тя, която беше работила с него, каза: ‛Той не създава система, която да работи. Неговата представа за политиката е от сталинистки тип. Поставя хора, които задвижва и които, от своя страна, задвижват частите на системата. Той разчита изцяло на личния контрол.‛

Митко Новков: Командно-административният метод?

Явор Дачков: Да, абсолютно! Поставя този тук, поставя онзи там, задвижва ги да работят и цялата система се свежда до действието на една човешка воля, която, в края на краищата, не може да построи нищо, което да функционира, след като тя изчезне. Това е идеята на Костов за управлението – той може да командва, но не може да гради система, която да работи без него. Той е антидемократ по манталитет и убеждение. За него политиката е занимание за елита, който трябва помежду си да се бие, но и да се разбира. Затова с лекота днес е срещу Първанов, а утре казва: ‛Ние с Първанов работим добре‛. Дава Николай Свинаров на прокурор, а после го кани в широката дясна коалиция. Олицетворява гражданския елит и се моли в продължение на седмици на Яне Янев за общ политически съюз. Другите трябва да си налягат парцалите и да гледат отстрани какво той ще направи. Но най-големият потрес, според мен, е, че не можа да използва енергията, която беше налична преди десет години. Хората, които извика във властта... Разбира се, имаше и читави между тях, но мнозинството, които участваха в онова управление, събудиха ужасна енергия. Само си представете: Христо Бисеров, Йордан Цонев, Евгений Бакърджиев, Богомил Бонев, Никола Филчев, да не изброявам другите. Тоест, ти събуждаш през такива хора лоши енергии... Само заради бившия главен прокурор Никола Филчев Костов не трябваше да е вече в политиката, всички трябваше да си признаят групово: ‛Сгрешихме!‛, а не сега да ми говорят за борба срещу корупцията. Ето това е отвратително и смешно.

Копринка Червенкова: Май че наистина най-големите грехове – първо на управлението на Филип Димитров, а след това и на Костов, са в съдебната система. За кадровите рокади, които бяха извършени, при това подпечатани от несменяемост, плащаме и до днес. Защото големият проблем на държавата в момента продължава да е там, в съдебната система!

Явор Дачков: Така е! Всички критики на Брюксел за сегашното управление са валидни и за управлението на ОДС: повсеместна корупция до най-високите етажи на властта, липса на реформа в съдебната власт. Не казвам, че това е най-лошото управление, но казвам, че е безсмислено да се очаква неговото повторение днес. Сега трябва да се мисли за друг проект, защото този беше провален. Старата десница изигра ролята си и трябва да си отиде. Фиксирал съм се в нея, защото другото е ясно – БСП и ДПС са от другата страна на барикадата. Интересува ме какво правим в нашата половина и защо не можем да им дадем сериозна политическа битка.

Митко Новков: Значи тези неща продължават да те вълнуват. Личностно или професионално?

Явор Дачков: Професионално като журналист, да ви кажа, вече нищо не ме вълнува. А вас? И знаете ли защо? Ето, преди една година колегата Иван Михалев от в. ‛Капитал‛ направи разследване за ‛батко и братко‛ и Пътния фонд – нищо не последва. Чак след три месеца, когато Европейската комисия извади скандала, удари по масата, чак тогава политиците реагираха. А непосредствено след публикацията нищо не последва. Нито опозицията му обърна внимание, нито управляващите. Фактите, които се изнасят в медиите, остават без последствие. Иначе журналистиката... По-рано си представях, че с това лекувам някакви хора, като им предлагам да гледат и слушат онова, което мислят и чувстват; и то през болката и нараненото чувство за справедливост. Например по темата за 9.ІХ.1944 година. За мен журналистиката по-скоро трябваше да се превърне в терапия, отколкото в изнервено злободневие.

Митко Новков: А сега какво ти е журналистиката?

Явор Дачков: Ами... не знам.

Митко Новков: Не знаеш, а в същото време говориш за лекуване, терапия – не те ли водят именно те, желанието ти да излекуваш повече хора, в писането ти за ‛Уикенд‛? Впрочем, защо пишеш за тях?

Явор Дачков: Аз издържам вестника си сам. Трябва да работя на 5 места, за да излизат ‛Гласове‛. Работя на много места, за да си докарвам пари. Това е единствената причина. Но се опитвам все пак да не се свличам в тежката халтура и когато усетя, че има такива моменти, се обаждам и моля да не ми пускат текста. В ‛Уикенд‛ ме поканиха и приех, защото този вестник има най-много читатели и се списва с добро чувство за хумор, а издателите му са доста по-интелигентни от мнозина колеги с големи претенции. Дразня се, когато от други вестници ми кажат, че това е жълт вестник, защото ‛официозите‛ много често са доста по-скандални заради корпоративните интереси, които прокарват, да не говорим, че повечето от тях пускат порнография на страниците си.

Митко Новков: А не е ли следствие от примирението?

Явор Дачков: Може би не е примирение, а отчитане на реалните възможности. Да си скроиш някакви претенции за чистота в България – много е смешно. Хем си тук, хем не живееш тук. Малко десебарска е тази позиция. Те хем са до ушите в лайна, хем казват: ние сме целите в бяло и сме чисти, и сме морални. Хем са част от фасадата, от фасадната демокрация и олигархията, хем казват: ние сме срещу тях. Ами това е непочтено! По-добре е да държиш сметка за собствените ти ограничения, за реалността и за всичко останало.

Копринка Червенкова: А как стана така, че ти, човек, завършил богословие, влезе в толкова остро и категорично политическо говорене?

Явор Дачков: Ами то е по инстинкт, не е предварително осмислена позиция. При мен е по-силна интуицията. Ако исках да продължа с богословието, щях да остана във факултета или да тръгна по специализации...

Митко Новков: Но за да бъдеш важен в публичното пространство, трябва май през политическото да ти се случи?

Явор Дачков: Май да! Не съм си давал сметка, но мисля, че е така. С цялата условност, разбира се, на това кое е важно в България – при цялата тази провинциална работа, за която се борим. То донякъде е смешно... Но да, точно така... Има го... През политиката, защото другото стана маргинално. Не зная дали ви е известно, но другата ми страст беше театърът. Висях в Малък градски театър ‛Зад канала‛ и в ‛Ла страда‛ години наред. Пусках публиката и ходех с Ицко Финци на всички нощни купони... Бях влюбен в него. Той всъщност ме е научил много за публичното общуване, за актьорските неща в сложната българска социална система - разбира се, без да иска. Попивах от него каквото можех, както и от други хора. В това отношение имах и имам истински късмет. Късмет да срещна хора. Но да се върнем на въпроса - да, театърът залезе и изгря политиката.

Копринка Червенкова: Във връзка с театралните ти страсти нека те попитам следното: според мен всеки журналист, особено тези, които са лица на медиите, са си избрали определена роля. Твоята каква е?

Явор Дачков: Да бъда много твърд, но не и агресивен, категоричен, но не отблъскващ... Въобще, всички работи, които съм виждал като мои недостатъци в миналото, да превърна в качества днес. Това е дълъг път, който, надявам се, ще продължи още доста време…Опитвам се да чистя крайностите, за да се получи някакъв плътен, стабилен образ, в който да няма пропадания. Но е трудно и все още съм далеч от резултата...

Митко Новков: Слушайки те, ми иде да те питам: ти какво, мислиш ли, че говориш истината?

Явор Дачков: Да.

Митко Новков: Винаги?

Явор Дачков: Не, не. Разбира се, че имам съмнение, че може да не съм прав, но преди 10 години го нямах. Джаста-праста. (смях) В това има чар, но сега си давам сметка, че в повечето случаи може и да греша... Ортега и-Гасет казва, че разликата между глупавия и интелигентния човек е в това, че интелигентният знае, че е на ръба на неизбежната глупост, а глупавият просто пребивава спокойно в нея. Интелигентният винаги се движи по този ръб…Това, последното, прозвуча особено скромно…Ха-ха… Обаче сигурно е, че не говоря преднамерено неща, за които знам предварително, че не са верни.

Митко Новков: А ти как оцеляваш? Какви принципи защитаваш?

Явор Дачков: Ами как да ги кажа? Те звучат банално.

Митко Новков: Нищо. Истините са банални обикновено.

Явор Дачков: Опитвам се да отстоявам някаква позиция, да съм последователен. Или, когато сменям позицията, както е по отношение на Костов, да обясня как се е случило това.

Копринка Червенкова: Но ти си бил в греха - създал си си кумир.

Явор Дачков: Да, да, точно така.

Копринка Червенкова: А имаш ли си „компания‛? Журналисти, които да чувстваш близки заради присъствието им в медиите? Или усещането ти е за самота?

Явор Дачков: По-скоро за самота, но с отделни проблясъци. Има проблясъци, когато прочета нещо от време на време. Тук трябва да спазваме този принцип: не слушай кой говори, а слушай какво казва. Защото ние много страдаме, аз самият много дълго съм страдал от тези предразсъдъци – щом го казва тоя, значи няма какво да го слушам. А понякога те изненадват всякакви хора. И другото, което ме отблъсква в медиите, е агресивността. Тази грубост, която те залива от сутрин до вечер – „Голямата уста‛, някакви крясъци на хора, които врещят и се карат – е отвратителна. Ние не можем да спорим разумно. Нямаме култура да водим спор, защото не слушаме другия. Нямаме истински интерес – хайде, да не обобщавам, но повечето хора нямат интерес към другия. Губим нерви, губим присъствие на духа. И тук, в тази ситуация, като ме питаш каква ми е целта – да остана с всичкия си. Защото гледам - хората масово полудяват. Изперкват. До вчера бил ОК, здрав и прав, и изведнъж – полудял!

Митко Новков: А ти как издържаш?

Явор Дачков: Ами трудно.


16 март 2009


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”