Атанас Киряков отново е направил вълнуващ филм за художник. Той е третият за две години – след феерично-авантюристичния ‛Летящите хора на Жоел“ (2007), посветен на френския скулптор Жоел Рабиновиц, негов отколешен приятел, и пристрастно-уникалния ‛Голямата любов на френския ‛терорист“ Абел Рамбер“ (2008), посветен на световния художник от български произход Жул Паскин и най-големия му познавач, сега на фокус е българският живописен феномен Иван Кирков.

От началото на 60-те години на миналия век до днес този художник претворява света с неукротима интензивност - на рисуването, експеримента, живеенето...

Пленителни, свободни и дръзки, картините му са трън в очите на Системата - тя не го изпуска от поглед и трудно го допуска в своя художествен елит. Но Иван Кирков безотказно се движи по своя си модернистичен път, независимо дали е в родния си Асеновград, София и пак в Асеновград, дали се зарежда от любимите си импресионисти или свива към абстракцията – все едно, от видимостите извайва уникалната си метафизична приказност. И призрачност.

Освен в живописта, Иван Кирков е талантлив радикалист и в други художествени жанрове - илюстрации, театрални завеси, монументални пластики... За известно време през 80-те е и професор в Художествената академия. Този важен за българското пластично изкуство епизод Атанас Киряков ‛запечатва“ във филма ‛Клас живопис“ (1986).

И сега, във втората си екранна среща с Иван Кирков, той предразполага стария си приятел към искрена, сладкодумна, остроумна и мъдра рекапитулация – за пристрастията и ценностите, бита и творчеството, нонконформизма и греховете... Филмът е решен като монолог на художника, разцепван от десетина тематични ‛комплекта“ от многобройните му картини, както и от топоси, с които е емоционално свързан. Хора и дървета, море и къщи, джаз и вещи, сезони и емоции, представи и ситуации са въплътени от четката му като уникални пейзажи, портрети, натюрморти или причудливи абстракции – остроумен конгломерат от багри, фигури, форми, внушения...

Избраната концептуална конструкция е уместна, стройна и ефектна – понякога картините визуализират размислите на художника, понякога са тяхно продължение или контрапункт, а парчетата на Сачмо, Ела Фицджералд и др. допълват опиянението от платната, наречени в кадър от Иван Кирков ‛енигматичен реализъм“.

Несъмнено е възможен и друг, академичен ракурс върху творчеството на легендарния български модернист. Но Атанас Киряков е избрал емоционалното въздействие. ‛Иван Кирков или да се спасиш в спомена“ е ценен не само като изящно визуализиран портрет на големия художник (чудесна работа на чувствителния оператор Антон Бакарски), а и като документ на времето през мощната енергийност на героя – лична и пластична. Невъзможно е да възпроизведа афоризмите на Иван Кирков, но се сещам за думите на майка му, които той цитира: „Не на всички хора им отива да имат пари“...

Честно казано, филмът има няколко финала, а последният (със запалените свещи в черквата) изглежда неуместен в контекста на цялото. Но той не е в състояние да заличи преживяното през останалите 57 и половина минути.

С портрета на Иван Кирков неуморният анализатор на колизиите в българската душевност Атанас Киряков ни направи чуден подарък за своя юбилей – на 22 март навърши 70. И за пореден път ни зареди с креативна енергия. Любопитно е коя телевизия ще излъчи новия му филм.