Излязлата през февруари книжка 6 (62) от 2008 г. на списание ‛Неприкосновенный запас“ е посветена изцяло на съвременната масова култура, която все повече разширява влиянието си и съответно предизвиква преосмисляне на традиционните социокултурни граници. В рубриката си Въображаемото политическо Александър Кустарев обстойно анализира взаимоотношенията между науката и политиката и претенциите на първата да е експертна инстанция и да се държи като непосредствен субект на властта.

Първият тематичен блок - Поучавай и продавай: словесността в епохата на масовото общество е опит да се опишат функциите на литературата в съвременното общество, в което актуалната социалноикономическа парадигма е много по-важна от традиционните естетически оценки. Марина Абашева (‛Роман с реклама: Набоков и другите“) се съсредоточава върху рекламния код и ироничната му деконструкция в американските романи на Владимир Набоков; Марина Балина (‛Оцелелите“ и постсъветската поп мемоаристика“) реконструира начините за историческа манипулация в най-популярните псевдодокументални жанрове; Татяна Михайлова (‛Инжекция блясък: политика на прозата на Оксана Робски“) разказва за моделирането на съвременните стратегии за социален успех в текстовете на известната разказвачка печалбарка.

В Политика на културата американският антрополог Елена Гощило (‛ВВП като object d’art“) анализира пласирането на образа на Путин на рекламния пазар и на този за съвременно изкуство. Тезата и е следната: ‛След Сталин нито един от ръководителите на руската държава не е предизвиквал такова обожание, с каквото е съпроводено президентството на Путин и каквото той продължава да предизвиква и днес. Това напълно съвпада с предположението на западните анализатори, че при президента Дмитрий Медведев министър-председателят Владимир Путин си остава defacto лидер на държавата.“ В потвърждение на това твърдение авторката се позовава на множество документи, публикации, анализи в пресата, както и на разнообразни изяви на творци, свързани с коленопреклонни хвалебствията на Путин.

Евгений Сабуров в колонката си Хуманитарна икономика разсъждава върху използването на ‛духовните“ и ‛нравствените“ аргументи в процеса на политическата манипулация над съзнанието: ‛Защо ние, икономистите, от началото на 1960 г. така скрупульозно анализираме поведението на масите? Точно защото властта им принадлежи. На масите. Масите могат да се манипулират. И трябва. По времето, когато боговете са се занимавали с принципи, а принципите се занимавали с народа, трябвало да се манипулират принципите. И ги манипулирали. С помощта на любовници, шутове, медици и т.н. Сега властта се промени. Цялата власт принадлежи на народа. Значи трябва да се манипулира народът. Ако не ни харесва изборът на народа, неговата оценка – ‛да се случва каквото ще, само да няма война“; или удоволствията му – ‛необходим ни е ред, необходима ни е величествена държава“ – значи сме работили лошо. Казвам ‛ние“, но нямам предвид само икономистите.“

Вторият тематичен блок Най важното изкуство... е посветен на съвременното масово кино, което си остава ‛най-важното изкуство“, но вече не във връзка с неграмотността на населението, а с възможностите, които предоставя за реализация на несъзнателните желания на масовия зрител. Така кинокритикът Наталия Самутина (‛За разцвета на Швеция! Култовото кино и нестандартният му зрител“) разглежда практиките на въздействие на култовото кино, а Даниил Лейдерман прави антропологичен анализ на нашумелия филм на Саша Коен ‛Борат“.

В рубриката Култура на политиката политологът Ирина Бусигина (‛Доколко е зрелищна политиката в Германия?“) разсъждава за ролята на зрелищния момент в германската политика след войната.

В Очерци за нравите е представен колективният труд на саратовските социолози Елена Ярска-Смирнова, Галина Карпова и Мария Ворона ‛Весели, неразбиращи и безсърдечни? За феномена Питър Пан“. Те анализират съвременния социален феномен на удължения процес на съзряване, когато детството се превръща в актуален поведенчески модел не само на децата.

Последният тематичен блок - Изцеление на душата и тялото: правила и изключения, е съсредоточен върху медицината. Авторите Морвилд Оуен, Лев Усискин и Олга Сибирева разглеждат народната и клиничната медицина, тръгвайки от средновековен Уелс и завършвайки със съвременните практики на ‛храмовото изцеление“, прилагани от отец Поликарп в неговите ‛молебени за здраве“ в рязанска област.

Книжката завършва с новата рубрика Политикономия на културата. В нея Иля Калинин (‛Демагогия или Изкуството да побеждаваш, лежейки на гръб“) се спира на лингвистичния смисъл на демагогията и природата на политическото манипулиране на масовото съзнание: ‛Ако демагогията е страничен, макар и неизбежен, но, уви, неотстраним ефект на демокрацията, то особен и възможен краен случай за тържеството на демагогията е авторитарният режим. Защо е необходимо да се прибягва до разни словесни уловки, ако под твое разпореждане е репресивният апарат и има политическа воля този апарат да бъде използван с цялата му сила? Възможните отговори са два. Първо, авторитарният режим се стреми да замаскира природата си и активно работи над собствения си демократичен имидж – оттук и необходимостта да оформят едноличните си решения (или решенията, приети от много малка група) чрез формални процедури и поддръжка от мнозинството. Оттук и ‛най-демократичната в света“ сталинска конституция, чийто създател Николай Бухарин е осъден от ‛най-хуманитарния съд в света“ и разстрелян съгласно всички изисквания на ‛социалистическата законност“. И второ, а то е най-важното, авторитарният режим действително се нуждае от поддръжката на мнозинството: бидейки тираничен, той повече от всичко на света иска да бъде народен; опирайки се на страха, той чака и изисква любов.“