Антикорупционните модели на Финландия и Сингапур – сравнителен анализ


Това, което казва Толстой за нещастните семейства - че всяко семейство е нещастно по своему, изглежда важи в съвсем обратна посока, когато се отнася за злото, нанасяно от корупцията. И докато разказите за корупция не престават да се носят и сливат в един разнороден наратив, който еднакво натъжаващо подхожда на една или друга страна, то всяка страна без корупция изглежда ‛чиста“ по свой, собствен, неповторим начин и сякаш притежава своя отделна история. Независимо от това, акцентът във всички текстове, посветени на проблема с корупцията, пада върху лошите новини (които изобилстват), като така анализирането на корупцията се превръща в нещо подобно на политическо адвокатстване.

Със сигурност не е безсмислено да се разбере от какво произлиза корупцията и да се документира всеки случай на злоупотреба - страна по страна, но е озадачаващо колко малко внимание се обръща на липсата на корупция. Изглежда сме наясно с онова, което прави една страна корумпирана и една политика - „мръсна“, но знаем ли какво я прави ‛чиста“? Какъв облик има некорумпираната страна и какви поуки можем да си извадим (ако въобще можем да извадим някакви) от политическата практика на една такава страна, които да помогнат на корумпираните й посестрими в стремежа към честността?

Сред потенциалните примери, от които може да се черпи опит за некорумпирано управление, Финландия е страната, която се радва на особена слава. Тя упорито присъства на челните места в доклада на Световния икономически форум за глобалната конкурентоспособност като една от най-конкурентоспособните икономики в света. Нещо повече, в последно време международната асоциация „Прозрачност без граници‛ почти ежегодно класира Финландия сред най-некорумпираните в света. И в момента скандинавската страна се радва на бодрото усещане за заемана позиция и получено признание както в Европейския съюз, така и в света. Това усещане се дължи на различни постижения - като дългогодишните международни успехи на финландската корпорация „Нокия“, като воденето на успешните преговори за мир в Хелзинки през 2005 между бунтовниците от Ачех и индонезийското правителство, като малко изненадващата победа на финландската хеви метъл група „Лорди“ на Евровизия през 2006.

Толкова ли уникален и неповторим е опитът на Финландия, че да трябва да го разглеждаме като нещо отделно от вътрешната й история?

Основните елементи на финландската политика и дори най-изявените участници в политическия й живот са известни само на малцина извън страната. Вероятно най-запомнящото се политическо събитие, отразявано в медиите в последно време, бе поканата за неофициална среща в президентската резиденция на финландския президент Таря Халонен, отправена към американския водещ на късното токшоу на Ен Би Си Конан О’Брайън. По време на президентските избори във Финландия О’Брайън се пошегува, че той и тогавашната кандидатка – Таря, са двойници и част от шегата бе свързана с тоталната загадъчност, в която е обвита Финландия. Само за ден тази история се разпространи из световния печат и дори се появи на първата страница на най-големия финландски вестник ‛Хелзингин Саномат“. Въпреки това шумотевицата приключи, оставайки впечатлението, че във Финландия като цяло новините са скучни. От този, а и от други подобни примери може да се стигне до циничното заключение, че във Финландия няма корупция, защото чисто и просто не е възможно да се говори за политика в истинския смисъл на думата - няма истински новини, няма за какво човек да се бори и всъщност нищо не е заложено на карта. Простичко казано, Финландия е твърде скучна, за да има проблем с корупцията.

Всъщност, историята на Финландия е далеч по-вълнуваща. И въпреки многобройните особености, от политическите практики в страната могат да се извлекат редица поуки, които могат да се окажат безценни дори за прочутите с корупцията си - Бангладеш и Нигерия. Историята на ‛чистата“ политика във Финландия съдържа и някои неочаквани повратни момента, които преобръщат с краката нагоре традиционните схващания за корупция и поставят под съмнение много често даваните тривиални отговори на въпроса защо в някои части на Азия корупцията е толкова често срещано явление, а в други - не.

Финландия може и да е ‛чиста“ страна, но със сигурност не е идеална. И затова трябва да разберем защо множеството й недостатъци и несъвършенства не прерастват в неконтролируема корумпираност и в сериозна политическа криза.

Минавайки през централната част на Хелзинки, човек лесно разбира, че нещата реално стоят по по-различен начин. Една бавна разходка около стоянките за велосипеди пред „Стокман“ - огромния универсален магазин, разположен по дължината на главната улица „Манерхайминтие“, показва, че дори и в мегаполиса има финландци, които не се притесняват, докато пазаруват, да оставят велосипедите си незаключени. Хелзинки също си има своите скейтъри и пънкари, които, независимо че вярват в анархията и хаоса, могат да бъдат видени със скейтбордове в ръка да стоят на пешеходните пътеки редом до костюмираните чиновници и възпитано да чакат да светне зелено. А когато някой наистина наруши закона, става така, че справедливостта съвсем естествено и бързо се възстановява. През октомври 2001, например, Анси Ваньоки, един от тогавашните вицепрезиденти на Нокия, бе задържан, докато се състезаваше по улиците на Хелзинки със своя Харли Дейвидсън. За нещо, което в много страни се смята за дребно пътно нарушение, Ваньоки трябваше да плати близо 104 000 американски долара, тъй като във Финландия размерът на глобите за превишаване на скоростта се калкулира според дохода на нарушителя. И по всичко личи, че където и да отидете във Финландия - в столицата или в някой от по-малките градове, съществува солидно обществено доверие и граждански ред.

Но прословутата липса на корупция във Финландия се дължи на нещо повече от обществено доверие и граждански ред, макар това със сигурност да са жизненоважни предпоставки. По-внимателен поглед върху политиката и културата на страната показва, че финландският пример не потвърждава, а по-скоро поставя под съмнение повечето, ако не всички, традиционни отговори, които се дават, когато стане дума за причините за корупция на други места по света. Първо, често се използва аргументът, че богатството действа като противоотрова срещу корупцията, което пък от своя страна води до прекалено опростения извод, че като цяло богатите страни са ‛чисти“, а бедните - корумпирани. Но примерът с Финландия бързо оборва такъв довод. Подобно на Португалия, през по-голямата част от новата история на Европа Финландия тъне в изключителна бедност и също като Ирландия през XVIII и XIX век загубва голяма част от населението си, което загива от глад и недохранване. През 1954 г. финландският писател Веиньо Лина пише в прочутия си роман за Втората световна война „Незнайният войн“, че по онова време гладът в родината му бил широко разпространено явление и дори бил станал неумолима традиция, повтаряща се в много села в страната.

Освен това след войната Финландия затъва в дълбока бежанска криза (близо 450 000 карели се преселват от различни територии, станали част от СССР) и трябва да изплаща непосилни дългове, които спъват икономическото й възстановяване. Въпреки това, Финландия проявява постоянство и се възстановява, като за кратко време изплаща дълговете си и същевременно успява да поддържа политиката си некорумпирана и стабилна. В отговор на онези, които твърдят, че на бедните държави не може да се търси отговорност за корупцията или пък че богатството и опрощаването на дълговете автоматично ще доведат до намаляване на корупцията, финландският модел доказва, че подобна зависимост може да е напълно обратна: богатството не предхожда, не създава липсата на корупция, а по-скоро липсата на корупция предхожда и създава богатството. Иначе казано, наливането на пари в изкореняването на корупцията няма да гарантира успех. Освен това не съществува зависимост между икономически растеж и намаляване на корупцията. Бедните страни, които първо насърчават растежа, а после се захващат с корупцията, поемат по път, който няма да ги отведе кой знае колко далече в развитието им. И те накрая ще осъзнаят, че пилеят ресурси и капитал.

Вторият популярен аргумент, свързан с причините за корупция, е, че етническата еднородност улеснява или утвърждава некорумпираната политика, тъй като хомогенността увеличава общественото доверие. Като изключим неприятния намек в този аргумент, а именно, че социалното разнообразие е политическа и икономическа отговорност, ще се окаже твърде лесно да си осигурим куп градивен материал, от който да си изградим логично построено разбиране за корупцията като явление. Вярно е, че населението на Финландия е относително етнически хомогенно: тези, които говорят фински, съставляват близо 92% от пет милионното население, а малцинството, говорещо шведски (несъмнено най-голямото там), е около 5%. Ала етническата еднородност не може да бъде сама по себе си причина за некорумпираната политика на Финландия. Бангладеш, например, чието население се състои от близо 98% етнически бенгалци, е с потресаващи нива на корупция. И за да не си помисли някой, че това е следствие на сравнителната бедност, която цари в страната, ще трябва да погледнем и към Южна Корея, която има също такъв процент хомогенно население, която е доста по-богата и въпреки това е дълбоко корумпирана (макар и не толкова, колкото Бангладеш).

Трето, Финландия има много остър и доста изненадващ контрааргумент срещу схващането, че корупцията е тъжно наследство от времето на чуждото управление – схващане, което е широко разпространено на места като Индия, Зимбабве и други региони, бивши колониални владения. Но и Финландия дълго време от своята история е била под чуждо управление. През 1323 тя става част от Шведското кралство, а през 1809 е дадена на Русия, под чиято власт остава чак до 1917 г. Разбира се, може да се спори дали опитът на Финландия е сравним с този на азиатските и африканските колонии, но няма място за съмнение, че, дори по време на относителна независимост, финландците стават жертва на открита дискриминация и биват натоварени с тежки данъци и робски труд за благото на техните колонизатори. А освен това в никакъв случай не е лек и пътят на страната към независимостта. Първата глътка свобода, която поема Финландия, е под формата на жестока гражданска война, която избухва през 1918 г. и която в голяма степен се дължи на настроения, подклаждани от колониалните владетели и техните интереси. Тази гражданска война – следствие на дълбоки разделения в обществото, както и на регионални, класови и идеологически разделения, трае кратко, но е много кървава и хвърля сянка върху всички следващи политически промени във Финландия.

И защо тогава постколониалната политика на Финландия е толкова ‛чиста“ и ефективна, за разлика от тази в Индия, Бангладеш и много други страни, бивши колониални владения, където, по всичко личи, се води непрекъсната борба срещу корупцията? Отговорът на този въпрос трябва да се търси не толкова в колониалното управление, колкото в нагласата, създала се след независимостта. Приписвайки неконтролируемата корупция единствено и само на колониалното управление, много постколониални страни стигат дотам, че започват да насърчават култура на безнаказаност и на отсъствие на политическа отговорност, като по ирония на съдбата така създават най-подходящата политическа среда, в която корупцията да процъфтява. Финландия обаче поема по друг път – тя се съсредоточава върху потенциала на бъдещето, вместо върху оковите на миналото, приема жребия, отреден й в миналото, поема отговорност за действията си в настоящето и показва, че историята не е извинение за корупцията днес. Известните социолози Мануел Кастелс и Пека Химанен смятат, че „подобна реакция спрямо колониалното минало под управлението на Швеция и СССР е по-продуктивна от усещането за горчивина, защото ориентира Финландия към онова, което за в бъдеще може да постигне.“


Финландската култура и политика

Важно е обаче да се спомене, че във Финландия не всичко е съвършено - било то в политически или културен план. През октомври 2002 г. Петри Герт, едно нормално изглеждащо, не много общително 19-годишно момче, сглобява взривно устройство с помощта на упътване в интернет, след което отива в търговски център във Вантаа, взривява се, убива още седем души и ранява десетки. При друг случай - през ноември 2007, 18-годишният Пека-Ерик Аувинен нахлува в училище в градчето Туусула и започва да стреля, убивайки осем души и ранявайки още дванадесет. Тези събития предизвикаха горещи спорове сред психолози и социолози, които трябваше да си отговарят на въпроси, свързани с финландската култура, с упадъка на моралните ценности у хората, живеещи предимно в предградията, със страховете на младежта и с плашещата перспектива за поява на нова култура на гнева и насилието, която се крие зад спокойното себевъзприемане на финландската култура.

Освен това обезпокоителна е и масовата проява на алкохолизъм и пиянство, особено засилена през уикендите – факт, който дори и най-верните приятели на Финландия не могат да си обяснят. Ако всичко в страната е толкова идеално, тогава защо толкова много финландци се напиват до безсъзнание всеки път, когато имат възможност, особено предвид обстоятелството, че цените на спиртните напитки са безбожно високи. Единствената утеха за всички в случая е, че онези, които след запоя са решили да прекарат нощта навън, по тротоарите, няма от какво да се страхуват, с изключение на нечовешкото главоболие, което ги очаква, след като се събудят. Наличието на различни видове социални неравенства и дисфункции правят финландската политика още по-мистична. И какъв е ключът към разбирането на финландската некорумпирана политика – нима не става дума за култура? Навярно отговорът трябва да се търси в самата политика или поне в архитектурата на финландското правителство и институции. Нима Финландия съвсем случайно е създала и улучила идеалното правителствено устройство или идеалния набор от методи за прилагане на обществена политика, с които да насърчи постоянните некорумпирани действия на политиците? Що се отнася до елемента ‛култура“, доказателствата са неизброимо много. По всяка вероятност финландската политическа система е добре устроена, но в никакъв случай не е уникална.

През 2000 г. Финландия прие втората си конституция след обявяването на независимостта през 1919. Предишната конституция създаваше благоприятни условия за президентска система, при която липсва равновесие между властите и основната тежест се поема преди всичко от изпълнителната власт, особено по време на продължителното президентство на Урхо Кеконен (1956-1981). Този основен документ не бе добре обоснован юридически и съдържаше твърде много вратички и пропуски, които му даваха възможност да бъде предпоставка за развитието на една неформална, почиваща върху взаимно съгласие политическа система, при която политическият процес бе като че ли изолиран от избирателния. При повечето политически системи подобни обстоятелства биха били най-добрата рецепта за увеличаване на корупцията, но във Финландия това не се случи и ние отново се сблъскваме с въпроса ‛защо“. Защо и как е възможно политиката във Финландия да е неформална, изолирана, почиваща на взаимно съгласие и в същото време да остава удивително незасегната от корупция?

Случаят с Финландия не ни дава големи основания да смятаме, че устройството на институциите е ключът към разгадаването на антикорупционната политика. Конституцията от 2000 година например създава една полупрезидентска система, в която пряко избраният президент трябва да се бори и със сега действащия силен парламент. В новата конституция са запазени почти всички предишни правомощия на президента, като обаче парламентът добива повече власт, вследствие на което институционалното равновесие между парламента и президента се измества в полза на парламента. Парламентарните избори се провеждат на базата на пропорционална система, в които участват множество партии, което неизменно налага формирането на коалиционно правителство. Новата конституция може и да е променила някои неща, което обаче не означава, че ги е направила по-добри. Тя все още дава възможност определени практики да продължават да почиват върху неформално съгласие или неясно дефинирани надзаконови „традиции“. Например, лидерът на най-голямата политическа сила в коалиционното правителство е назначаван винаги за премиер, макар това да не се изисква по конституция. Освен официалното правителство, лидерите на коалиционните партии често съставят и успореден неформален кабинет, който може да оказва огромно влияние върху правенето на политика, въпреки че за това не се споменава в нито един член на конституцията. В рамките на съдебната власт пък няма институция, подобна на Конституционния съд, както и не съществува възможността да се извърши законово преразглеждане на двусмислени текстове, съдържащи се в новата конституция или в други подобни закони. Въпреки всичко това обаче, законодателството във Финландия си остава непоклатимо и почти никой и никоя партия не се възползват от двусмислията, за да вършат корупционна дейност.

От доста време насам финландската местна политика подражава на централната, водена в Хелзинки, като следва нейната форма, а в по-големия брой от случаите - и нейната същност. През последните десет години обаче на местно ниво възникна движение за граждански протест срещу основаната на взаимно съгласие неформална политика, типична за управляващите в столицата. Зависимостта на местното управление от модела в Хелзинки бе създала ситуация, при която местните интереси често попадаха под шапката на интересите на централната власт. Така на места, като Тампере и Турку, където управляващите коалиции обикновено не съвпадат с тази в Хелзинки, опозиционните партии и различните неправителствени организации за граждански права са се обединили в името на една по-отговорна политика, която се определя от съществуващите проблеми и в същото време се провежда на местно ниво. Въвеждането на този нов тип политика не създава особени политически разногласия във Финландия. И дори и да няма сериозен ефект, поне затвърждава връзката между гражданската активност и официалната политика.

Опозиционните партии и гражданските обединения, които остават извън коалиционното управление, продължават да имат достъп до същите канали на политическо влияние, както управляващите партии и политическите субекти. И въпреки че до този момент акциите на гражданските организации се провеждаха предимно в градовете, надигналите се протестни движения в подкрепа на опозиционните неправителствени организации на територията на сравнително бедните селски райони принудиха властта в Хелзинки да реагира. Ответният отговор обаче нямаше за цел да заглуши или подрине опозиционната дейност, а напротив – да й предостави по-големи възможности - предимно чрез информационни технологии, чрез които се създаде една от най-обхватните системи на електронно правителство в света. Целта бе да се улесни както контактът на правителството с гражданите (свързан с предлагането на ефективни услуги и с даването на прозрачна информация), така и контактът на гражданите с правителството (свързан с прекия достъп до закона и законодателите и с директната връзка с институции от обществения сектор в сферата на здравеопазването и образованието). Изграждайки и разширявайки електронното правителство, властите в Хелзинки се възползваха от възможността да използват и стимулират интелектуалния капацитет на висши учебни заведения като университета в Оулу, който е известен и като високотехнологичен център, както и на техническите университети в столицата и в Тампере. Новата система на електронното правителство даде на гражданите по-големи права в гражданските им начинания, увеличи ползването на високи технологии както в частния, така и в образователен сектор и повиши прозрачността на политическия процес.


Антикорупционна политика и дейност

Макар и да не е кой знае колко забележително, устройството на финландското правителство дава възможност за съвършено функциониране в две области. Първо, улеснява създаването на активно действащи и разнообразни граждански формирования. Второ, предлага ефективни начини за комуникация, които дават възможност на гражданите директно да установяват контакт с политиците и да ги държат отговорни за делата им. Това, което прави некорумпирана финландската политика, не е вроденото почтено и морално поведение на самите политици (те също се блазнят от печалбите, които корупцията може да им донесе), а по-скоро предоставената на обикновения финландец възможност да наблюдава какво вършат политиците и да предприеме ефективни мерки, ако забележи нещо нередно. Корупцията не е нещо непознато във Финландия. Но когато се случи, гражданската реакция е светкавична, неодобрителна и безкомпромисна. Така ‛чистата“ политика на Финландия се дължи в една и съща степен и на тоталната нетърпимост на гражданите към корупцията, и на желанието на политиците да поддържат системата открита и прозрачна. Високите нива на обществено доверие, в съчетание с ефективните и в пълна готовност политически институции, водят до утвърждаването на политическа култура, в която няма място за процъфтяваща корупция. Да вземем например Анели Ятенмаки, която на 70-ия ден, след като бе избрана за премиер, бе принудена да подаде оставка (18 юни 2003), защото била „неискрена“ с парламента по време на предизборната си кампания при добиването на документи, свързани с националната сигурност на страната. Ала онова, което най-много наскърбило парламента и гражданите - дори повече от неискреността на Ятенмаки, бил нейният нестандартен начин да нарушава принципите на традиционната политика, особено когато става дума за национална сигурност, и за използване на секретна информация за лична изгода. Казано накратко, финландският народ и онези, които го представляват в парламента, се отнасят сериозно към идеята за прозрачност. През последните години са избухвали и други корупционни скандали в политическия живот на Финландия. През 1999, например, бившата финландска атлетка Пирьо Хегман, член на Международния олимпийски комитет, бе обвинена във вземане на подкупи от различни делегации, на които обещавала, че ще гласува за градовете им при вота за страна домакин на олимпийските игри. Тя бе принудена да подаде оставка. При друг случай, през 2002, високопоставени служители на финландската военноморска администрация бяха обвинени във вземане на подкуп от множество норвежки компании, които в замяна ползвали финландски ледоразбивачи. От тези примери става ясно, че би било прибързано да твърдим, че финландските чиновници не са подвластни на изкушението, предлагано им от корупцията. По-скоро онова, което прави финландската политика толкова ‛чиста“, е правото на гражданите директно да изразяват недоволство си и да търсят отговорност от политиците в случай на корупция.

Финландските граждани и политици изразяват своята нетърпимост към корупцията и на международна сцена. През 2004 няколко организации за защита на околната среда получават информация, че в завод, създаден с финландски инвестиции за обработка на дървесина в Индонезия, са обработват незаконно изсечени дървета от местен национален парк и резерват. Организациите започват кампания, в която основното послание е Финландия никога вече да не оказва парична или техническа помощ на какъвто и да било проект за обработване на дървесина в Индонезия, който с методите си вреди на околната среда или пък е свързан с корупционна дейност.

Отново през 2004 възмутени финландски граждани поискаха да се направи цялостно разследване на корупционна сделка, която била част от фармацевтична помощ за правителството на Коста Рика и в която били замесени и финландското правителство, и Instrumentarium, най-голямата финландска компания за лекарства.

Съзнавайки, че е създала нещо добро, Финландия започна да изнася опита си, свързан с противодействието на корупцията. Така, освен клетъчните телефони на Нокия и технологиите за обработване на дървесина, Финландия стана основен износител и на прозрачна политика. Почти е невъзможно да минеш през централната част на Хелзинки и да не се натъкнеш на официална делегация или на група чиновници от различни части на света, пристигнали в скандинавската страна в търсене на удивителната й рецепта за ‛чиста“ политика. Жителите на Финландия са известни с пословичната си лаконичност, ала когато се наложи да разкажат за ефективността на антикорупционните си практики, стават много словоохотливи.

Съществуват обаче и други антикорупционни политически модели. Вероятно най-силният конкурент на финландския модел е авторитарният модел на Сингапур – единствената азиатска и неевропейска страна, която успя да достигне първите пет места в ежегодните класации на ‛Прозрачност без граници“. Необикновеният успех на Сингапур с ограничаването и контрола върху корупцията - както в обществения, така и в частния сектор, си заслужава да бъде разгледан в съпоставка с финландския модел.


Преимуществата на финландския модел

Финландският модел се основава не само на правителствена политика, но и на голям набор политически и културни порядки, който се характеризира със силно обществено доверие, прозрачност, демократични практики, гражданска дейност, индивидуална отговорност, силна социална политика. За разлика от него, сингапурският модел се базира предимно на правителствения контрол, извършван отгоре надолу, и на строго водената държавна политика. Политическият модел в Сингапур до голяма степен заобикаля (и успешно деполитизира) гражданския сектор, като съсредоточава почти всички страни на антикорупционната политика - наблюдението и прилагането на закона - в рамките на самото правителство. Така тук на прозрачността се гледа повече като на отговорност, отколкото като на преимущество, тъй като на прозрачността се гледа по-скоро като на нещо, което възпрепятства ефективното прилагане на обществената политика, тъй като я прекарва през потенциално опасните води на гражданското общество. Чарът на един подобен модел се състои в това, че той позволява на правителството бързо да прилага антикорупционни реформи, без да събужда дремещата сила на гражданското общество и без да се налага да предоставя част от управлението в ръцете на гражданите. Иначе казано, сингапурският модел дава възможност успешно да се осъществяват антикорупционни мерки, без това да изисква политическа либерализация или демократична реформа. Но вариантът, избран от Сингапур, притежава няколко недостатъка - както в краткосрочен, така и в дългосрочен план. Първо, като заобикаля гражданския сектор, сингапурският модел оставя прилагането и оценяването на антикорупционната политика в ръцете на същите онези чиновници, чиято работа обикновено не попада в полезрението на обществото. Това, което се получава в крайна сметка, е, че правителството става оценител и съдия на собствените си действия и цялото политическо тяло зависи от самонаблюдението и самоналожената реформа.

Такъв подход рядко е успешен и обикновено оставя непокътнати недостатъците в политическата структура и институциите. При липсата на прозрачност това често означава, че правителството е длъжно да усеща обществените настроения, свързани с желанието за повече прозрачност, и да демонстрира, понякога изключително зрелищно, успеха си в борбата с корупцията. В Сингапур това се постига, като всяка една публична фигура, замесена в корупционни дейности, се подлага на обществено изобличаване и финансово разоряване. В Китай пък това се постига чрез екзекуция на виновния чиновник. По своя характер това са модели, почиващи повече на страха, отколкото на доверието.

Второ, моделът, усвоен от Сингапур, струва много. Не става ясно дали ниските нива на корупция в страната могат да бъдат поддържани, ако заплатите на чиновниците не бяха безбожно високи. Сингапур се опитва да премахне обаянието на корупцията, като осигурява щедро заплащане. Чиновниците в Сингапур, например, получават най-високите заплати в сравнение с всички страни в света, но малобройните данъкоплатци могат да си позволят подобна щедрост само благодарение на продължителния и удивителен успех на икономиката. Иначе за повечето режими по света, дори и за онези, които се стремят да ограничават политическата либерализация и да поддържат авторитарно управление или еднопартиен модел, не е икономическо изгодно да се изплащат толкова високи заплати. А дори и да беше, няма гаранция, че подобен щедър метод ще проработи. В Индонезия, например, онези, които са замесени в най-големите корупционни мрежи, често са най-добре платените правителствени чиновници.

В крайна сметка, моделът на Сингапур е неустойчив, тъй като е неефективен в дългосрочен план. Раздавайки стимули срещу корупцията и харчейки все по-голяма част от националния бюджет за програми, които само следят за подобно явление, правителството поглъща огромни средства, които иначе биха могли да се използват за по-продуктивни и полезни цели. Нещо повече, с разрастването на икономиката цената на това следене се повишава, защото наличието на повече средства означава, че има повече за взимане, следователно за контролиране, а отсъствието на прозрачност разпалва изкушението да се търсят начини, с които да се избегне залавянето.

В Сингапур твърдят, че моделът им е успешен и гражданите са богати, защото правителството е съумяло да избегне неподредеността на демокрацията и да се концентрира върху ефективните й преимущества. Но нещата всъщност стоят по друг начин – не съществува истински обмен между демокрация и развитие. Ако Сингапур бе насочил усилията си към създаване на обществено доверие и независимо гражданско общество, корупцията щеше да е точно толкова успешно овладяна, колкото и сега, а сингапурските граждани щяха да имат повече в сравнение с онова, което имат в момента. Режимите, изградени върху доверието, са по-ефикасни от онези, почиващи на страха.

Тогава каква поука можем да извлечем от ‛чистата“ политика на Финландия? За разлика от подхода на Сингапур за предотвратяване на корупцията, който е икономически неосъществим и неустойчив за повечето страни, борещи се с корупцията, финландският модел може да се изнася, тъй като не струва много и може да се нагажда към различните политически култури. Във финландското постижение няма никаква вълшебна съставка, просто се използва сполучлива рецепта, която може да се променя според ясни показатели. Основните съставки са: 1. добре установени и защитени от закона методи, които улесняват комуникацията сред частните играчи (обществено доверие) и между частните и обществените играчи (прозрачност); 2. институционално устройство, позволяващо ефективно прилагане на добре обмислена публична политика; 3. активно и чувствително гражданско общество, което особено държи на основни демократични ценности, като откритост, справедливост, прозрачност и отговорност. Финландският модел показва, че всичките три елемента трябва да присъстват едновременно и връзката между тях трябва непрекъснато да се стимулира.

Съществува обаче и един елемент, свързан със сигурността. В много страни неконтролируемата корупция, липсата на прозрачност и на отговорност провокират екстремистки групи, военни формирования или бунтовнически войски да прибягнат до насилствени и репресивни действия, за да свалят подкупните правителства. Такава тактика рядко, а най-често никога не успява да произведе ‛чиста“ политика, а създава реална заплаха за човешките права и демокрацията, както и за регионалната стабилност и единството. Така че корупцията е много повече от една досадна неприятност, тъй като създава рискове за международната сигурност. Ето защо финландският модел не е за пренебрегване, имайки предвид неприемливо високите цени и пропилените ресурси, свързани с корупцията по света, както и рисковете за сигурността.


Journal of Democracy, том 20, номер 1, януари 2009

Превод от английски Росен Асенов