Романовият дебют на младата Яна Букова изглежда наистина като плод на едно – макар и кратичко, тригодишно – пътуване през жанровете. След поезията и сборника с разкази сега тя се появява с внушителен текст от триста страници, внимателно подготвен и подходящо оформен от издателство „Стигмати“. Веднага ще кажа двете най-важни качества на нейната книга: чудесно разказване и недобре овладян сюжет. Първото е въпрос на дарба, второто – на опит. Затова си заслужава критиката ни да обърне повече внимание на тази писателка („Литературен вестник“ вече го направи със статия на Кристина Йорданова); тя би могла да израсне във важно име на новата ни литература.

Да започнем с разказването. То е част от вълната на силната женска „романовост“ през последните петнайсетина години. Красиво, прецизно в детайлите, съблазняващо със способността да поглъща вниманието на читателя, търсещо границата между реалистичния изобразителен контур и хиперболизма на магически-легендарното преживяване, синтактично овладяно, интелигентно и ерудирано. Яна Букова трябва да бъде наясно, че българските читатели или харесват, или не харесват този вид писане. Няма да го харесат любителите на сюжетно активистката проза, на „мъжкото“ писане, което разчита на бързото действие и ясната мисъл. Най-добрите части на книгата са там, където разказвачката се е вчувствала в атмосферата на своята магическа реалност: в стилизацията на източно-легендарния стил, в модерната употреба на фолклорни мотиви, в причудливото смесване на фикционална фактология и откровена измислица. Силата на текста е в неочакваната, необикновена образност, която избликва в детайла; в спонтанната оригиналност на описанието, което увлича и оплита въображението в немислими, онирично изградени представи.

Що се отнася до сюжета, той всъщност е промислен в един доста сложен опит за композиране, който читателят трябва да осъзнае напълно едва към края. Въпреки това отделните части на книгата остават впечатляващи сами за себе си; сюжетните връзки между тях са не просто хлабави (което само по себе си е по-скоро модерен похват, отколкото проблем на умението за разказ), но асоциативно непродуктивни. „Навързването“ на героите по нишката на някакви (общо взето случайни) отношения между тях не води до възникването на концептуална смислова цялост. Историята на пътуващия холандец Ян ван Атен, която заема втората (и, слава богу, два пъти по-кратка) част на романа, „изпуска“ магическите ефекти на предходния разказ. Като се има предвид обаче, че става въпрос за дебют, можем да бъдем дори доволни, че романът не е съвършен, защото прекалено силният дебют винаги е заплаха за своя автор. Той поставя изискванията на една толкова висока граница, че писателят започва да се чувства потиснат и някак обречен в опита да надскочи себе си. А от Яна Букова ще продължим да очакваме. Нейният голям роман предстои.