Казахстанска степ с добитък. В далечината – космодрум. Кал, камиони, мизерия и хора, щъкащи лунатично. Авария. Надпис „шеста седмица“. Московският д-р Покровски (Мераб Нинидзе) с грузински корен наблюдава на терен бъдещите космонавти на СССР, сред които е лъчезарният Юра (Гагарин). За доктора се е залепила грозновата и възглупава девойка (Анастасия Шевельова), която като попивателна повтаря всяка негова фраза. Местен предлага за продан портрет на Сталин, обрамчен с лампички. Докторът понася куфар, нахлузва на главата си къщичка за птици и се отправя към влака за Москва, където очаква да вземе гореща вана. Секунда по-късно девойката плаче, запалва цигара, кашля и купува чугунена вана от войници.

Москва. Кандидат-космонавтски тренировки. Съпругата на доктора Нина (Чулпан Хаматова), също лекарка, е с визия, разполовена между Анастасия Вертинска и Людмила Савелиева от 60-те, говори секси и пуши махорка. Отказва да последва съпруга си в Казахстан, а летците се жалват, че цяла година ги преглеждат. Докторът тананика, въпреки че непрестанно страда от главоболие. Сняг, куче, врана. Бели престилки. Разговор за зачеване. Нина гаси лампа с нос. Пак сняг. Вила. Компания сред белотата. Високопарни монолози за руската интелигенция. Докторът зад кадър: „Абсолютно не ме интересуват тези руски комплекси – за мен е важно да се принеса в жертва – живея в най-свободната страна на света“. Китара. Песни на Окуджава. Някой пита: „Помниш ли Чехов в „Три сестри“? Нина: „Представяте ли си какво би им се случило при Сталин на тези три сестри с баща царски офицер – щяха да си обикалят по лагери... Защо всичко у нас се нарича „Спутник?“... Диалози за летците, които ще бъдат жертвани в името на космическото лидерство на СССР. Ето така, между Москва и Казахстан, във вайкане и пиене се разстилат седмиците до излитането на Гагарин. И Нина заминава при мъжа си, минавайки през лагер за жени на изменници на родината, които са толкова отдавна там, че, освободени, отказват да го напуснат. Минути преди ракетата да се изстреля и човекът в космоса да бъде световната новина, докторът умира. Филмът завършва десет години по-късно – Нина е с къса коса и оттогава живее с любовницата на покойния си съпруг. На финала си припомнят финала на чеховия „Вуйчо Ваньо“.

„Хартиеният войник“ не просто демитологизира съветската гордост и опиянението на 60-те, а я проблематизира – до демонизъм. Деспотизмът на идеологическия абсурд безжалостно смазва животи и пориви, а утопията продължава да вирее, подобно на космодрума насред нищото. „Хартиеният войник“ буквално шамаросва и „новия патриотизъм“ на носталгичната мелодрама „Космосът като предчувствие“ (2005) на Алексей Учител, в чийто последен епизод е показан триумфът на Юрий Гагарин по Червения площад и тълпите съветски граждани, озверели от ентусиазъм и национална гордост, че са отново първи в света.

Както в ‛кашлящия“ му черно-бял дебют ‛Последният влак“ и после във „футболния“ сепийно-цветен „Гарпастум“ (Голямата награда на 10. МСФФ), така и сега фабулата на младия Герман се точи меланхолично, а визията е живописно стилизирана – този път е като лента „Свема“ от едно време. Както и предишните му филми, и този е радикално естетски. Но е по-претенциозен от тях. Странна работа – ако в „Гарпастум“ Герман-син се беше донякъде еманципирал от могъщото си бащино влияние, в стилистиката на „Хартиеният войник“ отново свръща я към аскетизма на „Моят приятел Иван Лапшин“, я към какофоничността на „Хрустальов, колата!“.

И ако Гагарин нелепо загива, а десетилетия по-късно – и съветската империя; песните на Булат Окуджава са все още живи. „Хартиеният войник“ е една от тях.