Умерена радост - май само така може да се нарече реакцията на гражданите в мрежата в отговор на решението на Върховния административен съд през декември м.г. да отмени чл.5 от прословутата Наредба 40/2008. Тази Наредба, ако си спомняте, се отнасяше за ‛категориите данни и реда, по който се съхраняват и предоставят от предприятията, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги, за нуждите на националната сигурност и за разкриване на престъпления‛. Издадена от министъра на вътрешните работи и председателя на Държавната агенция за информационни технологии и съобщения (ДАИТС) през януари м.г., тя бе обжалвана от Фондация „Програма достъп до информация‛, а след отхвърляне на жалбата през юли остана само очакването Наредбата да влезе в сила.

Макар и частична, отмяната на член 5 е победа и за нея трябва да бъдат поздравени юристите от фондацията, защото с тази мярка се премахват някои ‛бъгове‛ в Наредбата, поставящи я в конфликт със:

- чл.8 от Европейската Конвенция по Правата на Човека (заради невъзможността да се гарантира ненамесата в личния и семейния живот на гражданите);

- изискванията на Директива 2006/24/ЕО (заради замяната на израза "сериозни престъпления" просто с "престъпления");

- и чл.32 и чл.34 от Конституцията на Република България за неприкосновеността на личния живот на гражданите (въпреки очевидното припокриване с чл.8 от ЕКПЧ).

В член 5 на Наредбата липсват също и препратки към Закона за специалните разузнавателни средства и Закона за защита на личните данни от Наказателно-процесуалния кодекс. Тези препратки са нужни за конкретизиране на случаите, в които е допустим достъпът до личните данни на някоя определена личност и по този начин би се намалил рискът от злоупотреба с конституционно гарантирани права на гражданите.

Въпреки това най-общо избистряне на ситуацията, остават да ни тревожат някои съвсем конкретни въпроси. В мрежата, например, доста се коментира евентуалното въвеждане на наредба за закупуване на SIM-карти и ваучери само срещу лични данни. Ясно е, че развитието на мобилните комуникации даде голям тласък на тероризма и са нужни крути мерки, но представете си следната ситуация: редови служител от кварталния офис на мобилния ни оператор с достъп до личните ни данни продава ваучер на наше име на лице с престъпни намерения. Щом данните веднъж са събрани, то значи с тях е възможно да се случват и инциденти – да се губят, да се фалшифицират, повреждат, продават, купуват, да се злоупотребява с тях. Но как бихме доказали невинността си в тази конкретна ситуация? А и как би бил решен въпросът за статута на самите доставчици на телекомуникационни услуги веднъж завинаги? Това са частни компании и като такива е нормално да се ръководят от своя частен интерес, а не от етичните съображения на някоя обществена институция. Какво точно би ги възпряло да злоупотребяват в свой собствен интерес тогава?

‛Който заменя свобода за сигурност, губи и двете!‛ - казват противниците на Наредба 40, само дето все по-малко ясно е за каква точно свобода говорим в навечерието на въвеждане на всеобщ и технологизиран надзор над населението, оправдаващ себе си с нуждата от повишена сигурност. Този контрол е на път да превърне всички ни в затворници в идеалния затвор, изобретен още през XIX век от Бентъм. Защото Паноптикумът не е просто метафора, останала някъде в историята заедно с дисциплиниращите институции, които изобразява, а е намерил своето най-съвременно превъплъщение в американския Communications Assistance for Law Enforcement Act1, приет още през 1994.

А след като веднъж споменах Бентъм, не мога да не се изкуша и да не припомня етиката на Бентамовия утилитаризъм, чийто девиз е "Най-голямо щастие за най-голям брой хора." Скоро вероятно няма да ни остане друг избор, освен сами да се уверим как точно работи механизмът, калкулиращ това щастие.




1. Communications Assistance for Law Enforcement Act - американски закон, задължаващ телекомуникационните компании да сътрудничат със силите на реда за целите на Закона и за други цели.