Един от най-често срещаните упреци към този реалити формат е точно неговата ‛реалност“. Фалшифицирането на реалността се подозира по две направления – веднъж, защото ‛всичко е сценарий“, тоест предначертано и режисирано, втори път, защото вътре ‛всички играят, знаейки, че се снима“.

Играта за ‛пред камерите“ не е да не се случва често – говоренето сам в стая, патетичните изповеди, пласирани в подходящ за мигащата камера ъгъл, подхвърлените реплики за тъжното детство, бедността, любовните мъки – няма някой, който да устоява на наивната илюзия да контролира телевизионния си имидж. Такива актьорски изцепки бързо се улавят и от око, нетренирано в разпознаването на фалша. Въпросът е, че не се е родил онзи смъртен, който е в състояние да живее седмици наред, без да изключи наличието на следящото око на камерите. Едва ли и школувана в КГБ психика е в състояние да не излиза ‛от образ“ денонощно и без прекъсване. Затова камерите са слаб аргумент в полза на тезата за фалшивия живот в Къщата.

Колкото до сценария на шоуто – сигурно е, че още самият кастинг се прави с оглед на желани насоки и сюжети, в които да влязат типажите. Въпросът е, че няма типаж, който в процеса на опознаването му да не се превърне в индивидуалност. А индивидуалността, знаем, е нито предсказуема, нито крайна и константна величина. Тя съществува единствено чрез отношенията, в които влиза – всяко от тях разравя различни пластове и осветява различни фасети от структурата й. Кой е онзи екип от магьоснически сценарни мозъци, който е в състояние да предположи и ръководи химиите между своите живи ‛марионетки“?

Фалшивото обаче го има. И то не е по безобидните кьошета, където го търсим. То е в подмяната на финала. Резултатът кой да си ходи и кой да остане е единствената власт, с която действително разполагат продуцентите; и те я ползват. Безогледно и скандално. Някакви хора изпращат есемеси, които нямат никакво значение, освен че пълнят сметките на босовете – впрочем, никъде не бива огласено колко души гласуват за Х срещу колко за У. И въпросните босове решават кой им е по-важен с оглед продължаващото пълнене на сметките. При всяко предаване на живо, в което от няколкото номинирани един трябва да бъде изгонен от зрителите, аз знам кого са решили да изгонят продуцентите. Подготвените кратки филмчета за уж подложените на гласуване са толкова нескрито тенденциозни в лоша и респективно добра светлина, че е смешно, обидно и доста цинично. Продуцентското тяло на ВВ иска да изземе две роли – тази на съдбата, която има крайната дума, и тази на обществото, което отрицава или възнаграждава. Първата му се отдава в лимитираното време на предаването – единственият интелектуален котрапункт на чалгарията Филип бе напуснат, но едва ли животът му ще тръгне надолу. На втората роля, тази на обществения говорител, не вярват и децата. Но те и от това предаване научават, че честността в България е измишлютина, че да четеш и знаеш не те прави атрактивен и успешен; и че да гласуваш не си струва. А родителите им за сетен път въздъхват, че демокрацията в Къщата и съпровождащата я воля на избирателя са точно толкова реални и определящи, колкото и общественото мнение в страната ни. Нулеви.