Да насърчаваме ли демокрацията в Китай?
Даниел А. Бел:
Отговорът ми е кратък и е ‛не“. Освен това аз, разбира се, съм и срещу насърчаването на демокрацията и в други страни. Джон Стюарт Мил защитава позицията, че демокрацията трябва да дойде отвътре, а не да бъде наложена отвън. Както виждате, това не е само мое виждане: разбира се, има и успешни примери за това как демокрацията може да бъде, в известна степен, стимулирана и от сили, намиращи се извън конкретната държава - в случая имам предвид Германия и Китай след Втората световна война. Днес смятам, че международната общност преди всичко трябва да се заеме да насърчава демократичните промени в Бирма. Защо Бирма, а не Китай? Смятам, че причините са няколко. (Да, винаги има опасност, когато решиш да създаваш теория на база два примера, но смятам, че случаите с Китай и Бирма могат да хвърлят повече светлина върху по-общите условия, които трябва да са налични, за да може силите отвън да решат, че е необходимо да внесат демокрация.)
Първо ще изясня няколко ключови термина. Под ‛демокрация“ имам предвид честни и свободни избори, които да се провеждат на национално ниво. Под ‛насърчаване“ имам предвид морално критикуване на недемократичното състояние на страната: чужди критики, които се отправят с убеждението, че са в името на демокрацията. Приемам за вярно, че чуждите сили не трябва да използват принудителни мерки, като военна инвазия и икономически санкции, за да насърчават демокрацията в Китай. Малко са тези, които днес ще застанат на обратната позиция. Но е много по-спорно да се твърди, че чуждите критици не трябва дори да се опитват да говорят в полза на по-демократичната политическа ситуация в Китай. Именно това аз сега ще се опитам да направя.
По-надолу изброявам условията, които биха оправдали чуждата (морална) намеса в името на насърчаването на демокрацията. Тези условия могат да се приложат в случая с Бирма, но не и в случая с Китай.
1). Конкретната страна трябва да бъде управлявана от ‛незаконен“ режим.
Употребявам термина ‛незаконен“, който използва Джон Роулс в последната си работа ‛Законът на хората“ (John Rawls, The Law of Peoples. Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1999, 199 p.). Този термин основно се отнася до режими, които тиранизират собствените си народи - управляващите ръководят страната според техните собствени интереси и заради това системно нарушават основни човешки права. В случая с Бирма и Зимбабве е ясно, че режимът е ужасен и нарушава основни човешки права, включително правото на храна, както и основни условия на препитание. Реакцията на лидерите в Бирма по отношение на смъртоносния циклон – да затвори страната си за всякаква помощ отвън, показва, че те се интересуват повече от собствените си позиции във властта, отколкото от народа си.
Китайското правителство далеч не е идеално, но то успя да спаси стотици милиони от глад само за последните три десетилетия и отвори страната за външна помощ след опустошителното земетресение в Сечуан. Да, факт е, че някои човешки права се нарушават, но ситуацията не е толкова лоша в сравнение с други страни на същото ниво на икономическо развитие и китайските лидери не могат да се сравнят на база ‛незаконност“ с главорезите, които управляват Бирма.
2). Външните наблюдатели могат уверено да предрекат, че управляващите ще загубят демократичните избори.
В случая с Бирма ние много добре знаем, че ако има избори, управляващите ще ги загубят. Те се опитаха да организират избори през 1990 и бяха размазани от опозицията. В случая с Китай обаче не можем да бъдем сигурни. Китайската комунистическа партия може съвсем спокойно да спечели изборите, ако те се провеждат днес. Без съмнение опозиционните сили ще спечелят няколко места в парламента и на ККП ще се окаже директна съпротива по някои въпроси, което в известна степен обяснява защо сега ККП не желае да има избори. Но за ККП има сериозна, съществена подкрепа дори сред редиците на независимите интелектуалци. В частни разговори с китайски академици срещнах много малко, които да си признаят, че се надяват в близките няколко десетилетия ККП да загуби властта. Китайските капиталисти също изглежда, че поддържат комунистите и биха им осигурили подкрепа, та дори и финансиране, ако в страната се организират избори.
3). Няма видима политическа алтернатива.
В случая с Бирма известната, почитана и уважавана политическа фигура е Аун Сан Су Чжи, който е поддържан от голяма част от обществеността. Неговата партия „Национална лига за демокрация“ спечели 392 от 492 места в парламента по време на изборите през 1990 и те можеха да управляват, ако хунтата не ги беше свалила от власт (или ако тя бе приела резултатите от изборите).
Кой обаче ще вземе властта в Китай? В страната се унищожават още в зародиш всякакви опити за организирана съпротива срещу властта. А отвън – зад граница, няма лидери сред дисидентските групи; те много често воюват помежду си. В частни разговори много малко китайски интелектуалци изразяват подкрепата си за подобни групи.
Никой не отрича, че опозиционните сили биха могли да бъдат потенциална заплаха за ККП, ако, разбира се, бъде позволено такива да се организират в Китай. Вероятно те ще бъдат водени от лидери, които ще привлекат на своя страна по-голямата част от избирателите. Но това си е чиста хипотеза, за разлика от Бирма, където е реалност.
4). Смяната на режима ще подобри материалното състояние на хората.
Факт е, че в определено бедните страни не само комунистите твърдят, че приоритет на правителството трябва да е справянето с бедността. Това е общоприето схващане, което е и правилната позиция. Бирма е изключително бедна, а в Китай 800 млн. живеят под прага на бедността. Каквито и да са причините, факт е, че политиката на правителството в Бирма и в Зимбабве направи народа си още по-беден и няма причини да се смята, че в близко бъдеще положението ще се подобри. Можем само да допуснем, че демократично избраното правителство в Бирма ще подобри благосъстоянието на хората, тъй като по-зле не може и да бъде.
В Китай обаче правителството може да се радва на похвали от страна на външни институции като Световната банка например, която го отличи за неговите усилия за справянето с бедността. Този случай е извор на легитимност, но в същото време показва, че правителството е в състояние да подобри икономиката на страната по начини, които са добри за хората. Може би едно по-демократично правителство би се справило по-добре, но подобни аргументи са спорни и сложни за доказване, за разлика от случая в Бирма.
5). Внасянето на демокрация ще се отрази зле на чужденците.
Демократичните режими - дори и тези, които работят добре - са фокусирани предимно върху интересите на гражданите и пренебрегват интересите на чужденците. Разбираемо е, че демократично избраните политици ще решават в полза на интересите на своята страна, все пак това се и очаква от тях. В малки или средни по големина държави като Бирма например, ние няма за какво да се притесняваме, но политическите лидери в големи страни като Китай, където решенията се отразяват и на останалия свят, трябва да се взимат предвид и интересите на другите. Очевиден пример за това е глобалното затопляне.
Ето защо ние имаме причина да се надяваме, че в Китай ще работи политически модел, който е по-добър от западния демократичен модел. Например интелектуалци, вдъхновени от Конфуцианството, като Джиан Кин (Jiang Qing), твърдят, че парламентът трябва да има няколко камари, които да се опитат да балансират или пък да принуждават останалите институции да работят така, че политическите решения да се взимат с оглед на глобалните перспективи. Подобни предложения изглеждат доста откъснати от политическата реалност, но ние имаме основания да се надяваме, че те биха имали евентуален успех. В Бирма изглежда само стремежът към демокрация е достатъчен, тъй като, каквото и да се случи там, то няма да има съществено влияние върху останалата част от света.
Моето заключение е, че чуждите сили не трябва да налагат западен стил на демокрация в Китай. За да разбере човек този аргумент, той трябва да бъде отворен по особен начин – да има желание да обмисли възможността да промени своята собствена морална гледна точка в модерния свят, където законът на народа – под формата на еднолично право на даване на глас, се е превърнал в най-свещената политическа ценност. Но това е пътят, по който трябва да се върви, и аз го приемам.
Майкъл Уейлцър:
Моят отговор е кратък и той е ‛да“. Също като Даниел Бел, и аз няма да говоря за военни интервенции и икономически санкции. Но ще пиша за моралните критики и за нещо, което е близко до това, което имаме предвид, когато говорим за ‛подкрепа‛ – активен ангажимент спрямо продемократични сили в страни като Китай. Но според мен този ангажимент не трябва да бъде работа на правителствени агенти, а ангажимент на политически активисти, на профсъюзни лидери или на писатели като нас с Дан Бел.
Ще използвам петте условия на Дан по начина, по който той ги представя:
1). В страната трябва да управлява „незаконен“ режим.
Дан смята случая с Бирма за подходящ пример за по-горното условие, но в този случай моралната критика е твърде мек отговор. В случаи като този е необходимо нещо по-силно - не инвазия, но някакъв друг тип държавна реакция, като дипломатически натиск или икономическа санкция. Освен това тук е необходимо и морално, и политическо участие на обикновените граждани.
Политиката на Китай спрямо независимите профсъюзи, например, е напълно достатъчна, за да оправдае една критична позиция на синдикалистите и на техните политически съюзници. Също така и политиката на Пекин спрямо политическите дисиденти е напълно достатъчна, за да оправдае критиките на Human Rights Watch или на Аmnesty International. Да се критикува „лошото“ дори когато то не е ужасяващо, винаги е правилно.
2). Външните наблюдатели могат уверено да предсказват, че управляващите биха изгубили евентуални демократични избори.
Аз мога уверено да предскажа, че ако в Китай има демокрация, ако се признае правото на сформиране на политически опозиционни организации, ако се развие активно гражданско общество, ако изборите наистина станат свободни, ако медиите започнат да отразяват както дейността на правителството, така и на опозицията, тогава Комунистическата партия наистина ще изгуби изборите, ако не при първия, то при втория вот след установяването на новия демократичен режим. Но за да стане това, трябват условия – необходимо е да съществува опозиция - отритната и забранявана днес.
3). Има очевидна политическа алтернатива.
Трябва да се има предвид, че в държавите с най-диктаторски режим демократизацията е дълъг процес и когато той започне, това става обикновено под формата на призив за свобода на словото и сформирането на политически организации. Това очевидно не би могло да бъде политическа алтернатива. Това са само хипотетични алтернативи, около които не се води дискусия, защото не е позволено. Очевидните алтернативи се развиват само в процес на борба за демокрация. Нито Дан, нито аз бихме искали да се налагат „очевидни алтернативи“ отвън, външните сили биха могли само да подкрепят вътрешните усилия.
4). Промяната на режима ще подобри материалното състояние на хората.
Трудно е да си представим, че независимите профсъюзи или демократичните партии ще подкопаят икономическия растеж в Китай. Те дори ще разпределят дивидентите по по-справедлив начин, ще разширят вътрешния пазар и така ще увеличат икономическия растеж. Дан вероятно предполага, че смяната на режима ще бъде буен и шумен процес, който ще изложи на опасност милиони отчаяни и бедни хора. Но тук говорим за разумно участие в демократичните промени, а не за взимането на радикални мерки.
5). Преходът към демокрация ще се отрази отрицателно на чужденците.
Вероятно конфуцианският тип демокрация или полудемокрация биха предложили по-добра политика по отношение на глобалното затопляне за разлика от Западните демокрации. Обратното обаче също е в сила. Ако Дан смята, че 5-тото допускане ще се изпълни, то той трябва да насърчи западните лидери да разкритикуват екологичните политики на сегашния режим в Китай, които поразително приличат на тези в техните правителства, и да подкрепят конфуцианските реформатори в Китай. При всеки случай обаче демократизацията на големите сили обикновено се отразява положително на непосредствените им съседи. Достатъчно е да се сетим за Полша и Унгария след смяната на режима през 1989, както и за Литва, Грузия и Армения.
Моето заключение е, че ние енергично трябва да подкрепим демокрацията в Китай. Трябва да поддържаме дисидентите, които се опитват да я проповядват. И ние трябва да им позволим сами да решат дали тяхната демокрация е точно като нашата, или е открояващо се различна.
Даниел Бел отговаря:
Благодаря на Майкъл Уейлцър за сериозните отговори. Вероятно ние имаме различни интерпретации на социалните и политическите промени в Китай. Според мен ние сме направили две стъпки напред и една стъпка назад (ако бях по-голям песимист, бих казал, че сме направили една и половина стъпка напред и една стъпка назад). Китай е направил забележителен прогрес след тоталитарния период на Културната революция. Безспорно е, че голяма част от китайците имат по-голяма свобода от когато и да било. Може да се приеме, че в известна степен тези свободи са ограничени, но това има много общо с икономическите условия и политическия контрол.
Безспорен факт обаче е, че няколкостотин милиона души са спасени от бедност. Какво да кажем обаче за тези, които си остават бедни? Майкъл казва, че би било трудно „демократичните партии да подкопаят икономическия растеж в Китай“. Всъщност не е чак толкова трудно да си го представим: достатъчно е да се сетим за срива на икономиката, който настъпи, когато Русия се демократизира през 90-те години на миналия век. Нима е учудващо, че Русия бива критикувана, че ограничава демокрацията в момент, когато режимът изглежда се справя с бедността. Във всеки случай, въздействието на демокрацията върху икономиката е сложна тема, която не може да бъде изчерпана в рамките на този разговор.
Трябва да призная, съгласен съм с Майкъл, че е необходима по-голяма свобода на словото и на обособяването на политически организации в Китай. Но въпросът тук е дали международната общност трябва да подкрепи провеждането на избори на национално ниво в Китай, което би означавало, че демократично избраните лидери ще държат политическите козове. Според мен трябва да се обмисли вариант, при който да подкрепим алтернативни предложения на критично настроени китайски интелектуалци. Ян Кин, който е вдъхновен от конфуцианството, предлага любопитен закон за трикамарно законодателство, при което ще участват и представители на правителството. Пан Уей, политолог от университета в Пекин, подкрепя т. нар. легалистки модел, който защитава правото на закона, а не на демокрацията. Бих добавил, че се нуждаем от повече познания за политическите традиции в Китай, преди да решим, че непременно западната демокрация превъзхожда всички останали модели на управление.
Като човек, завършил политическа теория в края на осемдесетте, съм силно повлиян от текстовете на Майкъл, свързани със социалната критика: критика, в която се усеща съчувствие и познаване на обществото, което трябва да се усъвършенства. Не смятам обаче, че е необходима толкова силна връзка с дадено общество, когато е необходимо да се критикува очевидното нарушаване на човешките права в него - имам предвид случая с Бирма. По отношение на случая с Китай обаче смятам, че той може да бъде повод Майкъл да провери собствената си теория.
Онлайн дискусия Трябва ли международната общност да бъде по-активна в насърчаването на демокрацията в Китай?, препечатана в Dissent, 11 август, 2008
Превод от английски Михаела Паунова
Отговорът ми е кратък и е ‛не“. Освен това аз, разбира се, съм и срещу насърчаването на демокрацията и в други страни. Джон Стюарт Мил защитава позицията, че демокрацията трябва да дойде отвътре, а не да бъде наложена отвън. Както виждате, това не е само мое виждане: разбира се, има и успешни примери за това как демокрацията може да бъде, в известна степен, стимулирана и от сили, намиращи се извън конкретната държава - в случая имам предвид Германия и Китай след Втората световна война. Днес смятам, че международната общност преди всичко трябва да се заеме да насърчава демократичните промени в Бирма. Защо Бирма, а не Китай? Смятам, че причините са няколко. (Да, винаги има опасност, когато решиш да създаваш теория на база два примера, но смятам, че случаите с Китай и Бирма могат да хвърлят повече светлина върху по-общите условия, които трябва да са налични, за да може силите отвън да решат, че е необходимо да внесат демокрация.)
Първо ще изясня няколко ключови термина. Под ‛демокрация“ имам предвид честни и свободни избори, които да се провеждат на национално ниво. Под ‛насърчаване“ имам предвид морално критикуване на недемократичното състояние на страната: чужди критики, които се отправят с убеждението, че са в името на демокрацията. Приемам за вярно, че чуждите сили не трябва да използват принудителни мерки, като военна инвазия и икономически санкции, за да насърчават демокрацията в Китай. Малко са тези, които днес ще застанат на обратната позиция. Но е много по-спорно да се твърди, че чуждите критици не трябва дори да се опитват да говорят в полза на по-демократичната политическа ситуация в Китай. Именно това аз сега ще се опитам да направя.
По-надолу изброявам условията, които биха оправдали чуждата (морална) намеса в името на насърчаването на демокрацията. Тези условия могат да се приложат в случая с Бирма, но не и в случая с Китай.
1). Конкретната страна трябва да бъде управлявана от ‛незаконен“ режим.
Употребявам термина ‛незаконен“, който използва Джон Роулс в последната си работа ‛Законът на хората“ (John Rawls, The Law of Peoples. Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1999, 199 p.). Този термин основно се отнася до режими, които тиранизират собствените си народи - управляващите ръководят страната според техните собствени интереси и заради това системно нарушават основни човешки права. В случая с Бирма и Зимбабве е ясно, че режимът е ужасен и нарушава основни човешки права, включително правото на храна, както и основни условия на препитание. Реакцията на лидерите в Бирма по отношение на смъртоносния циклон – да затвори страната си за всякаква помощ отвън, показва, че те се интересуват повече от собствените си позиции във властта, отколкото от народа си.
Китайското правителство далеч не е идеално, но то успя да спаси стотици милиони от глад само за последните три десетилетия и отвори страната за външна помощ след опустошителното земетресение в Сечуан. Да, факт е, че някои човешки права се нарушават, но ситуацията не е толкова лоша в сравнение с други страни на същото ниво на икономическо развитие и китайските лидери не могат да се сравнят на база ‛незаконност“ с главорезите, които управляват Бирма.
2). Външните наблюдатели могат уверено да предрекат, че управляващите ще загубят демократичните избори.
В случая с Бирма ние много добре знаем, че ако има избори, управляващите ще ги загубят. Те се опитаха да организират избори през 1990 и бяха размазани от опозицията. В случая с Китай обаче не можем да бъдем сигурни. Китайската комунистическа партия може съвсем спокойно да спечели изборите, ако те се провеждат днес. Без съмнение опозиционните сили ще спечелят няколко места в парламента и на ККП ще се окаже директна съпротива по някои въпроси, което в известна степен обяснява защо сега ККП не желае да има избори. Но за ККП има сериозна, съществена подкрепа дори сред редиците на независимите интелектуалци. В частни разговори с китайски академици срещнах много малко, които да си признаят, че се надяват в близките няколко десетилетия ККП да загуби властта. Китайските капиталисти също изглежда, че поддържат комунистите и биха им осигурили подкрепа, та дори и финансиране, ако в страната се организират избори.
3). Няма видима политическа алтернатива.
В случая с Бирма известната, почитана и уважавана политическа фигура е Аун Сан Су Чжи, който е поддържан от голяма част от обществеността. Неговата партия „Национална лига за демокрация“ спечели 392 от 492 места в парламента по време на изборите през 1990 и те можеха да управляват, ако хунтата не ги беше свалила от власт (или ако тя бе приела резултатите от изборите).
Кой обаче ще вземе властта в Китай? В страната се унищожават още в зародиш всякакви опити за организирана съпротива срещу властта. А отвън – зад граница, няма лидери сред дисидентските групи; те много често воюват помежду си. В частни разговори много малко китайски интелектуалци изразяват подкрепата си за подобни групи.
Никой не отрича, че опозиционните сили биха могли да бъдат потенциална заплаха за ККП, ако, разбира се, бъде позволено такива да се организират в Китай. Вероятно те ще бъдат водени от лидери, които ще привлекат на своя страна по-голямата част от избирателите. Но това си е чиста хипотеза, за разлика от Бирма, където е реалност.
4). Смяната на режима ще подобри материалното състояние на хората.
Факт е, че в определено бедните страни не само комунистите твърдят, че приоритет на правителството трябва да е справянето с бедността. Това е общоприето схващане, което е и правилната позиция. Бирма е изключително бедна, а в Китай 800 млн. живеят под прага на бедността. Каквито и да са причините, факт е, че политиката на правителството в Бирма и в Зимбабве направи народа си още по-беден и няма причини да се смята, че в близко бъдеще положението ще се подобри. Можем само да допуснем, че демократично избраното правителство в Бирма ще подобри благосъстоянието на хората, тъй като по-зле не може и да бъде.
В Китай обаче правителството може да се радва на похвали от страна на външни институции като Световната банка например, която го отличи за неговите усилия за справянето с бедността. Този случай е извор на легитимност, но в същото време показва, че правителството е в състояние да подобри икономиката на страната по начини, които са добри за хората. Може би едно по-демократично правителство би се справило по-добре, но подобни аргументи са спорни и сложни за доказване, за разлика от случая в Бирма.
5). Внасянето на демокрация ще се отрази зле на чужденците.
Демократичните режими - дори и тези, които работят добре - са фокусирани предимно върху интересите на гражданите и пренебрегват интересите на чужденците. Разбираемо е, че демократично избраните политици ще решават в полза на интересите на своята страна, все пак това се и очаква от тях. В малки или средни по големина държави като Бирма например, ние няма за какво да се притесняваме, но политическите лидери в големи страни като Китай, където решенията се отразяват и на останалия свят, трябва да се взимат предвид и интересите на другите. Очевиден пример за това е глобалното затопляне.
Ето защо ние имаме причина да се надяваме, че в Китай ще работи политически модел, който е по-добър от западния демократичен модел. Например интелектуалци, вдъхновени от Конфуцианството, като Джиан Кин (Jiang Qing), твърдят, че парламентът трябва да има няколко камари, които да се опитат да балансират или пък да принуждават останалите институции да работят така, че политическите решения да се взимат с оглед на глобалните перспективи. Подобни предложения изглеждат доста откъснати от политическата реалност, но ние имаме основания да се надяваме, че те биха имали евентуален успех. В Бирма изглежда само стремежът към демокрация е достатъчен, тъй като, каквото и да се случи там, то няма да има съществено влияние върху останалата част от света.
Моето заключение е, че чуждите сили не трябва да налагат западен стил на демокрация в Китай. За да разбере човек този аргумент, той трябва да бъде отворен по особен начин – да има желание да обмисли възможността да промени своята собствена морална гледна точка в модерния свят, където законът на народа – под формата на еднолично право на даване на глас, се е превърнал в най-свещената политическа ценност. Но това е пътят, по който трябва да се върви, и аз го приемам.
Майкъл Уейлцър:
Моят отговор е кратък и той е ‛да“. Също като Даниел Бел, и аз няма да говоря за военни интервенции и икономически санкции. Но ще пиша за моралните критики и за нещо, което е близко до това, което имаме предвид, когато говорим за ‛подкрепа‛ – активен ангажимент спрямо продемократични сили в страни като Китай. Но според мен този ангажимент не трябва да бъде работа на правителствени агенти, а ангажимент на политически активисти, на профсъюзни лидери или на писатели като нас с Дан Бел.
Ще използвам петте условия на Дан по начина, по който той ги представя:
1). В страната трябва да управлява „незаконен“ режим.
Дан смята случая с Бирма за подходящ пример за по-горното условие, но в този случай моралната критика е твърде мек отговор. В случаи като този е необходимо нещо по-силно - не инвазия, но някакъв друг тип държавна реакция, като дипломатически натиск или икономическа санкция. Освен това тук е необходимо и морално, и политическо участие на обикновените граждани.
Политиката на Китай спрямо независимите профсъюзи, например, е напълно достатъчна, за да оправдае една критична позиция на синдикалистите и на техните политически съюзници. Също така и политиката на Пекин спрямо политическите дисиденти е напълно достатъчна, за да оправдае критиките на Human Rights Watch или на Аmnesty International. Да се критикува „лошото“ дори когато то не е ужасяващо, винаги е правилно.
2). Външните наблюдатели могат уверено да предсказват, че управляващите биха изгубили евентуални демократични избори.
Аз мога уверено да предскажа, че ако в Китай има демокрация, ако се признае правото на сформиране на политически опозиционни организации, ако се развие активно гражданско общество, ако изборите наистина станат свободни, ако медиите започнат да отразяват както дейността на правителството, така и на опозицията, тогава Комунистическата партия наистина ще изгуби изборите, ако не при първия, то при втория вот след установяването на новия демократичен режим. Но за да стане това, трябват условия – необходимо е да съществува опозиция - отритната и забранявана днес.
3). Има очевидна политическа алтернатива.
Трябва да се има предвид, че в държавите с най-диктаторски режим демократизацията е дълъг процес и когато той започне, това става обикновено под формата на призив за свобода на словото и сформирането на политически организации. Това очевидно не би могло да бъде политическа алтернатива. Това са само хипотетични алтернативи, около които не се води дискусия, защото не е позволено. Очевидните алтернативи се развиват само в процес на борба за демокрация. Нито Дан, нито аз бихме искали да се налагат „очевидни алтернативи“ отвън, външните сили биха могли само да подкрепят вътрешните усилия.
4). Промяната на режима ще подобри материалното състояние на хората.
Трудно е да си представим, че независимите профсъюзи или демократичните партии ще подкопаят икономическия растеж в Китай. Те дори ще разпределят дивидентите по по-справедлив начин, ще разширят вътрешния пазар и така ще увеличат икономическия растеж. Дан вероятно предполага, че смяната на режима ще бъде буен и шумен процес, който ще изложи на опасност милиони отчаяни и бедни хора. Но тук говорим за разумно участие в демократичните промени, а не за взимането на радикални мерки.
5). Преходът към демокрация ще се отрази отрицателно на чужденците.
Вероятно конфуцианският тип демокрация или полудемокрация биха предложили по-добра политика по отношение на глобалното затопляне за разлика от Западните демокрации. Обратното обаче също е в сила. Ако Дан смята, че 5-тото допускане ще се изпълни, то той трябва да насърчи западните лидери да разкритикуват екологичните политики на сегашния режим в Китай, които поразително приличат на тези в техните правителства, и да подкрепят конфуцианските реформатори в Китай. При всеки случай обаче демократизацията на големите сили обикновено се отразява положително на непосредствените им съседи. Достатъчно е да се сетим за Полша и Унгария след смяната на режима през 1989, както и за Литва, Грузия и Армения.
Моето заключение е, че ние енергично трябва да подкрепим демокрацията в Китай. Трябва да поддържаме дисидентите, които се опитват да я проповядват. И ние трябва да им позволим сами да решат дали тяхната демокрация е точно като нашата, или е открояващо се различна.
Даниел Бел отговаря:
Благодаря на Майкъл Уейлцър за сериозните отговори. Вероятно ние имаме различни интерпретации на социалните и политическите промени в Китай. Според мен ние сме направили две стъпки напред и една стъпка назад (ако бях по-голям песимист, бих казал, че сме направили една и половина стъпка напред и една стъпка назад). Китай е направил забележителен прогрес след тоталитарния период на Културната революция. Безспорно е, че голяма част от китайците имат по-голяма свобода от когато и да било. Може да се приеме, че в известна степен тези свободи са ограничени, но това има много общо с икономическите условия и политическия контрол.
Безспорен факт обаче е, че няколкостотин милиона души са спасени от бедност. Какво да кажем обаче за тези, които си остават бедни? Майкъл казва, че би било трудно „демократичните партии да подкопаят икономическия растеж в Китай“. Всъщност не е чак толкова трудно да си го представим: достатъчно е да се сетим за срива на икономиката, който настъпи, когато Русия се демократизира през 90-те години на миналия век. Нима е учудващо, че Русия бива критикувана, че ограничава демокрацията в момент, когато режимът изглежда се справя с бедността. Във всеки случай, въздействието на демокрацията върху икономиката е сложна тема, която не може да бъде изчерпана в рамките на този разговор.
Трябва да призная, съгласен съм с Майкъл, че е необходима по-голяма свобода на словото и на обособяването на политически организации в Китай. Но въпросът тук е дали международната общност трябва да подкрепи провеждането на избори на национално ниво в Китай, което би означавало, че демократично избраните лидери ще държат политическите козове. Според мен трябва да се обмисли вариант, при който да подкрепим алтернативни предложения на критично настроени китайски интелектуалци. Ян Кин, който е вдъхновен от конфуцианството, предлага любопитен закон за трикамарно законодателство, при което ще участват и представители на правителството. Пан Уей, политолог от университета в Пекин, подкрепя т. нар. легалистки модел, който защитава правото на закона, а не на демокрацията. Бих добавил, че се нуждаем от повече познания за политическите традиции в Китай, преди да решим, че непременно западната демокрация превъзхожда всички останали модели на управление.
Като човек, завършил политическа теория в края на осемдесетте, съм силно повлиян от текстовете на Майкъл, свързани със социалната критика: критика, в която се усеща съчувствие и познаване на обществото, което трябва да се усъвършенства. Не смятам обаче, че е необходима толкова силна връзка с дадено общество, когато е необходимо да се критикува очевидното нарушаване на човешките права в него - имам предвид случая с Бирма. По отношение на случая с Китай обаче смятам, че той може да бъде повод Майкъл да провери собствената си теория.
Онлайн дискусия Трябва ли международната общност да бъде по-активна в насърчаването на демокрацията в Китай?, препечатана в Dissent, 11 август, 2008
Превод от английски Михаела Паунова
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
