Политика от подиума
Концертът на Валери Гергиев в Южна Осетия разгневи Запада, но музиката винаги е била използвана като мощен изразител на политическия протест.
Със сигурност август бе много натоварен месец за стремителния главен диригент на Лондонския симфоничен оркестър и артистичен директор на Мариинския театър в Петербург Валери Гергиев. За по-малко от две седмици той издирижира в три вечери цикъл от симфониите и концертите за струнни от Прокофиев в Единбург; репетира и дирижира на Промс-концерт (т. нар. променаден концерт - б.пр.) в Лондон цялата партитура на ‛Спящата красавица“ (Чайковски). След това се върна обратно в Единбург, за да дирижира четири оперни представления в четири вечери. А между това? Вечерта след Промс-концерта той неочаквано ‛зави“ към Южна Осетия и заведе оркестъра на Мариински театър за изпълнение на Патетичната симфония от Чайковски на открито пред разрушеното здание на Парламента в разрушената столица Цхинвали. Преди да започне музиката, Гергиев, обкръжен от купчина деца, които изглеждаха по някакъв начин много объркани, произнесе страстна реч във възхвала на здравия руски отговор на грузинския опит да ре-асимилира отцепената територия.
В концертната пауза в Единбург, няколко вечери преди това, музиканти от Лондонския симфоничен оркестър, които знаеха за моя политически опит (като някогашен кандидат за парламента), ме дръпнаха настрана и ме попитаха: ‛Каква е истината за Осетия?“. Очевидно техният главен диригент бе споделял и с тях своите възгледи.
Гергиев е убедителен жив символ на Путинова Русия. Двамата мъже са приятели, двамата са настойчиво горди руснаци, които проектират твърдата националистична перспектива, способна още да разтърсва западното либерално мнение до сърцевината му. Хората от тяхната страна са били жертви на някои от най-бруталните политически и идеологически движения на миналия век и по-назад в историята. И желанието да се възвърнат целите и гордостта, достойнството на мачканата някога нация, е осезаемо. Въпреки прогрузинската тенденция в мнението на Запада, Гергиев е решил, че трябва да изпълни своя патриотичен дълг.
Традиционно силната асоциация между нация, политика и култура в Русия се простира назад през комунистическата ера до царски времена. Само си помислете за всичките тези маршове, за кантатите за Ленин, за революционните песни. Много по-затрогваща, оставила дълбоко, дори потресаващо впечатление у всички, е историята с легендарното първо изпълнение на Ленинградската симфония на Шостакович в този знаков град, което се е състояло при абсолютно невъзможни обстоятелства през 1942 г. По това време Тосканини е дирижирал творбата със своя славен оркестър на NBC. Той получил партитурата във вид на микрофилм, който ‛пребродил“ половината земно кълбо. Независимо от резервите на критиците, симфонията през сезона 1942-43 година е била изпълнена 62 пъти само в Съединените щати. Фактът, че по-късно тази творба не е била предпочитана от американските концертни институции и от слушателите - и то от едно цяло поколение, говори, че нейната бърза известност в Америка е била повече политически, отколкото музикално мотивирана. Геополитическите реалии и светът на музиката много често си взаимодействат публично и драматично, особено когато в това са замесени Централна и Източна Европа.
Бях свидетел през 1988 година, когато Витолд Лютославски закриваше фестивала ‛Варшавска есен“ с полската премиера на своя нов клавирен концерт и със станалата популярна вече Трета симфония. Началото на концерта се забави заради висши ‛сановници“ от комунистическата партия, които пристигнаха късно и демонстративно шумно се настаниха в тяхната специална ложа от страната на клавиатурата на рояла. За разлика от други полски композитори от подобно равнище, Лютославски никога не постигна споразумение с режима. Неговата подкрепа за ‛Солидарност“ бе добре известна; така че той не обичаше апаратчиците, а и те не го обичаха. Когато втората част на концерта щеше да започва, църковните глави бяха там, но партийният елит още веднъж реши да покаже снизходителната си мудност. Но този път композиторът-диригент реши, че е по-добре да ги изчака. Началото на симфонията прозвуча и спря. Значението на този жест не се загуби нито за мен, нито за полската публика. Страхът си бе отишъл и остатъците от този противен натрапен социализъм нямаше дълго да се влачат.
Когато дойде колапсът на комунизма от съветски тип, тогавашният ръководител на Лайпцигския Гевандхаус оркестър Курт Мазур (според текста в неговия личен уебсайт) ‛играл централна роля в мирните демонстрации, които доведоха до германското обединение.“ Като носител на Държавното отличие на ГДР, Мазур беше нещо като предпочитан син за стария режим, културна икона, национално и международно призната. През октомври 1989 година той се оказа способен да използва тази слава много ефектно. По това време Лайпциг вече бе превърнал в център на продемократичните сили в ГДР. И когато уличните демонстрации започнаха да излизат извън контрол, след като Михаил Горбачов посети страната във връзка с 40-годишнината на ГДР, страховете от кръвопролития бяха реални. Когато войските излязоха на улицата, за голямо тяхно учудване, водачите на въстаналите се видяха поканени на неформален разговор с водачите на режима, включително и с хора от ЩАЗИ. Мястото на срещата бе Гевандхаус и изключителното ‛помиряване“ стана с подстрекателството на Мазур, днес описан като явен поддръжник на ‛смяната на режима“ и изведнъж повече политическа, отколкото музикална фигура. Когато Германия отново стана една и имаше нужда от нов президент, името на Курт Мазур бе едно от най-често произнасяните. А на Коледа същата тази година, страшно болен, докато подготвяше и дирижираше ‛Кандид“ в Лондон, Ленард Бърнстейн, заразен от това, което той нарече ‛кралски грип“, замина за Берлин да дирижира две специални изпълнения на Деветата симфония на Бетовен, за да ознаменува падането на Берлинската стена. Той замести думата Freude (радост) с Freiheit (свобода) в хоровия финал, въпреки че в определения контекст тези две думи са всичко друго, но не и взаимозаменяеми. Символично музикантите в оркестъра, както и певците-солисти, бяха дошли от Русия, Германия, Франция, Холандия, Обединеното кралство и Съединените щати. Маестрото беше видимо омаломощен от атаката на мезотелиома (рак на плеврата), който щеше да го убие след по-малко от година. Но неговата легендарна енергия отново му помогна да изкара докрай. Може би това не бяха най-идиоматичните изпълнения, но трудно можеш да си представиш по-могъщи, по-силни, по-въздействащи. Когато си мисля за това изключително събитие, винаги си спомням думите на Бруно Валтер: ‛Наполеон е мъртъв, но Бетовен продължава да живее.“
По една незабравима случайност една човешка драма, породена от Студената война, беше разиграна в Лондон, след като така наречената ‛Пражка пролет“ бе напълно разбита през нощта на 20 срещу 21 август 1968, когато 500 000 войници, ръководени от Съветския съюз, навлязоха в Чехословакия и изолираха Александер Дубчек и неговата администрация. Точно тогава Държавният оркестър на СССР пристигна в Лондон, за да свири на Промс-концерт на 21 и на 22 август. На 21 август Мстислав Ростропович трябваше да свири на всичкото отгоре и Концерта от Дворжак. Привечер около залата имаше огромна тълпа от разярени хора. Ростропович идваше всяка година в Лондон от 12 години насам и нямаше как да има някой по-обичан музикант от британската публика. И изведнъж той се оказа на страната на едно правителство, което и той презираше; и с тълпа срещу него, която виеше за кръвта му. Можем само да предполагаме с какво удоволствие той би казал нещо на хората или дори би оглавил протеста – но той трябваше да мисли за двете си малки дъщери, които бе оставил у дома, в СССР.
Радиослушателите сигурно са били много объркани от метежните ръкопляскания накрая на Дворжак, защото те не бяха могли да видят онова, което видя публиката на променадния концерт. От самото начало на концерта до края му по бузите на солиста се стичаха сълзи. Под забраната да изкаже гласно мислите си, Ростропович изразяваше своята мъка и гняв чрез медиума на своя уникален музикален талант. И посланието стигна – силно и ясно, до всеки, който бе способен да възприема. Връщайки се на подиума, за да приеме този аплауз, Ростропович седна отново и изсвири една бавна част от една от Баховите Сюити за соло виолончело. Това бе безпогрешно разпознаваем плач за свободата в Чехословакия. Ако някой бе пропуснал да схване състоянието на солиста по време на концерта, сега вече не би трябвало да има никакво съмнение за това на кого принадлежи неговата лоялност. Неизбежно във време на криза, музиката говори много по-елегантно и красноречиво, отколкото повечето думи.
Майкъл Макманъс
Списание Грамофон, ноември 2008
От английски Екатерина Дочева
Със сигурност август бе много натоварен месец за стремителния главен диригент на Лондонския симфоничен оркестър и артистичен директор на Мариинския театър в Петербург Валери Гергиев. За по-малко от две седмици той издирижира в три вечери цикъл от симфониите и концертите за струнни от Прокофиев в Единбург; репетира и дирижира на Промс-концерт (т. нар. променаден концерт - б.пр.) в Лондон цялата партитура на ‛Спящата красавица“ (Чайковски). След това се върна обратно в Единбург, за да дирижира четири оперни представления в четири вечери. А между това? Вечерта след Промс-концерта той неочаквано ‛зави“ към Южна Осетия и заведе оркестъра на Мариински театър за изпълнение на Патетичната симфония от Чайковски на открито пред разрушеното здание на Парламента в разрушената столица Цхинвали. Преди да започне музиката, Гергиев, обкръжен от купчина деца, които изглеждаха по някакъв начин много объркани, произнесе страстна реч във възхвала на здравия руски отговор на грузинския опит да ре-асимилира отцепената територия.
В концертната пауза в Единбург, няколко вечери преди това, музиканти от Лондонския симфоничен оркестър, които знаеха за моя политически опит (като някогашен кандидат за парламента), ме дръпнаха настрана и ме попитаха: ‛Каква е истината за Осетия?“. Очевидно техният главен диригент бе споделял и с тях своите възгледи.
Гергиев е убедителен жив символ на Путинова Русия. Двамата мъже са приятели, двамата са настойчиво горди руснаци, които проектират твърдата националистична перспектива, способна още да разтърсва западното либерално мнение до сърцевината му. Хората от тяхната страна са били жертви на някои от най-бруталните политически и идеологически движения на миналия век и по-назад в историята. И желанието да се възвърнат целите и гордостта, достойнството на мачканата някога нация, е осезаемо. Въпреки прогрузинската тенденция в мнението на Запада, Гергиев е решил, че трябва да изпълни своя патриотичен дълг.
Традиционно силната асоциация между нация, политика и култура в Русия се простира назад през комунистическата ера до царски времена. Само си помислете за всичките тези маршове, за кантатите за Ленин, за революционните песни. Много по-затрогваща, оставила дълбоко, дори потресаващо впечатление у всички, е историята с легендарното първо изпълнение на Ленинградската симфония на Шостакович в този знаков град, което се е състояло при абсолютно невъзможни обстоятелства през 1942 г. По това време Тосканини е дирижирал творбата със своя славен оркестър на NBC. Той получил партитурата във вид на микрофилм, който ‛пребродил“ половината земно кълбо. Независимо от резервите на критиците, симфонията през сезона 1942-43 година е била изпълнена 62 пъти само в Съединените щати. Фактът, че по-късно тази творба не е била предпочитана от американските концертни институции и от слушателите - и то от едно цяло поколение, говори, че нейната бърза известност в Америка е била повече политически, отколкото музикално мотивирана. Геополитическите реалии и светът на музиката много често си взаимодействат публично и драматично, особено когато в това са замесени Централна и Източна Европа.
Бях свидетел през 1988 година, когато Витолд Лютославски закриваше фестивала ‛Варшавска есен“ с полската премиера на своя нов клавирен концерт и със станалата популярна вече Трета симфония. Началото на концерта се забави заради висши ‛сановници“ от комунистическата партия, които пристигнаха късно и демонстративно шумно се настаниха в тяхната специална ложа от страната на клавиатурата на рояла. За разлика от други полски композитори от подобно равнище, Лютославски никога не постигна споразумение с режима. Неговата подкрепа за ‛Солидарност“ бе добре известна; така че той не обичаше апаратчиците, а и те не го обичаха. Когато втората част на концерта щеше да започва, църковните глави бяха там, но партийният елит още веднъж реши да покаже снизходителната си мудност. Но този път композиторът-диригент реши, че е по-добре да ги изчака. Началото на симфонията прозвуча и спря. Значението на този жест не се загуби нито за мен, нито за полската публика. Страхът си бе отишъл и остатъците от този противен натрапен социализъм нямаше дълго да се влачат.
Когато дойде колапсът на комунизма от съветски тип, тогавашният ръководител на Лайпцигския Гевандхаус оркестър Курт Мазур (според текста в неговия личен уебсайт) ‛играл централна роля в мирните демонстрации, които доведоха до германското обединение.“ Като носител на Държавното отличие на ГДР, Мазур беше нещо като предпочитан син за стария режим, културна икона, национално и международно призната. През октомври 1989 година той се оказа способен да използва тази слава много ефектно. По това време Лайпциг вече бе превърнал в център на продемократичните сили в ГДР. И когато уличните демонстрации започнаха да излизат извън контрол, след като Михаил Горбачов посети страната във връзка с 40-годишнината на ГДР, страховете от кръвопролития бяха реални. Когато войските излязоха на улицата, за голямо тяхно учудване, водачите на въстаналите се видяха поканени на неформален разговор с водачите на режима, включително и с хора от ЩАЗИ. Мястото на срещата бе Гевандхаус и изключителното ‛помиряване“ стана с подстрекателството на Мазур, днес описан като явен поддръжник на ‛смяната на режима“ и изведнъж повече политическа, отколкото музикална фигура. Когато Германия отново стана една и имаше нужда от нов президент, името на Курт Мазур бе едно от най-често произнасяните. А на Коледа същата тази година, страшно болен, докато подготвяше и дирижираше ‛Кандид“ в Лондон, Ленард Бърнстейн, заразен от това, което той нарече ‛кралски грип“, замина за Берлин да дирижира две специални изпълнения на Деветата симфония на Бетовен, за да ознаменува падането на Берлинската стена. Той замести думата Freude (радост) с Freiheit (свобода) в хоровия финал, въпреки че в определения контекст тези две думи са всичко друго, но не и взаимозаменяеми. Символично музикантите в оркестъра, както и певците-солисти, бяха дошли от Русия, Германия, Франция, Холандия, Обединеното кралство и Съединените щати. Маестрото беше видимо омаломощен от атаката на мезотелиома (рак на плеврата), който щеше да го убие след по-малко от година. Но неговата легендарна енергия отново му помогна да изкара докрай. Може би това не бяха най-идиоматичните изпълнения, но трудно можеш да си представиш по-могъщи, по-силни, по-въздействащи. Когато си мисля за това изключително събитие, винаги си спомням думите на Бруно Валтер: ‛Наполеон е мъртъв, но Бетовен продължава да живее.“
По една незабравима случайност една човешка драма, породена от Студената война, беше разиграна в Лондон, след като така наречената ‛Пражка пролет“ бе напълно разбита през нощта на 20 срещу 21 август 1968, когато 500 000 войници, ръководени от Съветския съюз, навлязоха в Чехословакия и изолираха Александер Дубчек и неговата администрация. Точно тогава Държавният оркестър на СССР пристигна в Лондон, за да свири на Промс-концерт на 21 и на 22 август. На 21 август Мстислав Ростропович трябваше да свири на всичкото отгоре и Концерта от Дворжак. Привечер около залата имаше огромна тълпа от разярени хора. Ростропович идваше всяка година в Лондон от 12 години насам и нямаше как да има някой по-обичан музикант от британската публика. И изведнъж той се оказа на страната на едно правителство, което и той презираше; и с тълпа срещу него, която виеше за кръвта му. Можем само да предполагаме с какво удоволствие той би казал нещо на хората или дори би оглавил протеста – но той трябваше да мисли за двете си малки дъщери, които бе оставил у дома, в СССР.
Радиослушателите сигурно са били много объркани от метежните ръкопляскания накрая на Дворжак, защото те не бяха могли да видят онова, което видя публиката на променадния концерт. От самото начало на концерта до края му по бузите на солиста се стичаха сълзи. Под забраната да изкаже гласно мислите си, Ростропович изразяваше своята мъка и гняв чрез медиума на своя уникален музикален талант. И посланието стигна – силно и ясно, до всеки, който бе способен да възприема. Връщайки се на подиума, за да приеме този аплауз, Ростропович седна отново и изсвири една бавна част от една от Баховите Сюити за соло виолончело. Това бе безпогрешно разпознаваем плач за свободата в Чехословакия. Ако някой бе пропуснал да схване състоянието на солиста по време на концерта, сега вече не би трябвало да има никакво съмнение за това на кого принадлежи неговата лоялност. Неизбежно във време на криза, музиката говори много по-елегантно и красноречиво, отколкото повечето думи.
Майкъл Макманъс
Списание Грамофон, ноември 2008
От английски Екатерина Дочева
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
