Двата конгреса на социалистическите партии - френската и българската, се проведоха почти едновременно.

На своя конгрес в Реймс френските социалисти не успяха да си изберат ръководител на партията. На безкрайни нощни и дневни заседания се сблъскаха различни течения и личности. Накрая решиха изборът да стане от всички членове на партията. Стигна се до втори тур, до него стигнаха две жени, добре познати с дейността си в партията. На втория тур гласуваха 134 784 души и се оказа, че Мартин Обри изпреварва Сеголен Роял с 41 гласа. В партията започнаха взаимни обвинения в непочтеност, членовете и симпатизантите изпаднаха в шок, наложи се свикването на Национален съвет, който да решава кризата. Медиите единодушно констатираха, че Голямата стара (най-старата) партия дълго ще остане на легло – и ще позволи на Никола Саркози спокойно да получи втори мандат. Белгийският Le Soir ехидно писа, че „френската левица е най-лудата в света“.

Вярно е, френските социалисти са изправени пред консолидирана и силна десница, водена от енергичен водач, който спокойно използва кадри и (дори) идейни постановки на левицата. БСП, въпреки че използва решения от арсенала на дясното, е практически лишена от опонент – десницата е организационно и интелектуално разцепена и е подменена от карикатурно безидейния ГЕРБ.

И все пак, колко различно се случи всичко с родната социалистическа партия. Различните гласове, дисидентите в нея не успяха да провокират сериозен дебат. Ръководителят беше избран единодушно. За депутатите на конгреса търсенето на леви идеи и решения като че ли се изчерпваше с написаното в „Политическата рамка за участие на БСП в изборите за Европейски парламент и за 41-во Народно събрание“. Сигурни повярвали, че ще останат на власт и след изборите, там те си поставят „следните цели през следващия мандат: 1. Нарастващи реални доходи, условия за достоен труд и преодоляване на бедността. 2. Динамични темпове на растеж и ускорено развитие на страната. 3. Образование през целия живот и развитие на общество на знанието. 4. Гарантирано здравеопазване и здравословен начин на живот. 5. Модернизация на държавното управление. Отговорни институции и надеждно правосъдие. Борба с корупцията и организираната престъпност. 6. Защитена природа и съобразяване с климата.“

Обтекаеми фрази, които всяка партия слага в документите си, от които нищо не произтича и които служат само при нужда за доказателство, че партията „мисли по тези въпроси“, както писахме преди време на това място.

Разликите обаче между нашите и френските социалисти са не само във временната сплотеност на едните и временното разединение на другите. Докато нашите си поставят цели и оставят „тяхното изпълнение“ на ръководните си органи, французите гласуват конкретни предложения за промяна на политиката. В областта на заетостта и платежоспособността, например, предложенията са десет.

Нашите делегати обаче бързат да приключат конгреса. Бързат да си ходят. И претупват гласуването за ръководното тяло, от което ще зависи партията в следващия период.

Но така е, когато се обръщаш към партията си и народа с обтекаеми фрази като Нарастващи реални доходи, условия за достоен труд и преодоляване на бедността. Друго би било, ако използваш конкретното обещание, което, като гледаме накъде върви светът, би прилягало на близкото бъдеще на България: Не мога да ви обещая нищо друго освен труд, лишения и болезнени промени. Но пък кой в България ще дръзне да обещава подобни неща?

Дори по света един само Чърчил го е направил.

К