Нощ в София
Интелигентско и интелигентно изследване на нощния живот в София от началото на XXI век, трезво проникване в един призрачен свят с цел да се улови философията и духа на купона - това ни предлага документалният филм „Нощ в София“ на режисьорката Станислава Калчева, сценаристката Геновева Димитрова и оператора Иван Тонев.
Защо хората напускат интимността на дома си и хукват да търсят колективното нощно забавление? Дали за да релаксират от смазващия стрес, да издухат от пошлата действителност, да направят отчаян опит за запълване на емоционалната пустош или пък да изразят скритите през деня същности на своето его? Авторите правят различни разрези, търсят свои ракурси към един пласт от съществуването, който няма традиции в българската градска култура, но след промените се е развил стремително и е приел всякакви причудливо-уродливи форми, за да отговори на диаметралните социокултурни нагласи. Хубавото е, че екипът не дава оценки и не морализаторства, просто наблюдава с добронамерено любопитство нощния градски парад. Всички са равни пред развлечението, всеки има право да разпуска там и така, където и както го тегли душата му, дори когато това става просташки безпардонно сред луксозния кич на попфолка.
И все пак, интелигентската позиция се усеща. Тя е кодирана визуално по осите на противопоставяне в знаковия архитектурен правоъгълник в сърцето на София. Камерата е позиционирана в най-модното в момента чалга-заведение „Най клуб“ и един красив кадър от дъждовна София се повтаря натрапчиво 5 пъти. Гледната точка е иззад стъклената врата на „Най клуб“. Диаметрално в дълбочина достолепно се издига тържествено осветеният храм-паметник „Александър Невски“ (религията, духовното, извисеното, божественото). Отдясно е Народното събрание (социалната организация, законите, прагматизма, човешкото). Отляво се намира изящната сграда на БАН (науката, разумът, сериозното отношение към живота). Точката, от която се прави наблюдението, символизира забавлението, хедонизма, емоционалното, игровото начало. Неслучайно този статичен кадър се вписва като лайтмотив в тъканта на интервютата с най-различни личности. Чрез топосите без думи се внушава, че развлечението и хедонизмът са част от живота: най-далече от духовното, но равностойни на останалите човешки дейности.
Камерата се гмурка в изискан пиано бар, после в крещящ чалга-клуб. Безкомпромисна рок-забивка е последвана от чувствени латино-ритми. Вдъхновяващ джемсешън се редува с безлично техно. Всевъзможни световни ритми и отричащи се стилове тресат нощна София, из която се стрелкат странни нощни птици. Много от тях са познати медийни знаменитости, но има и „обикновени“ хора. Стари и млади, с различен манталитет и опит, от цялата социална стълбица. Всички присъстват с малките си имена, някои с фамилиите си, задължително с професиите си и споделят своя избор за такъв начин на живот. Философ и фризорка. Политолог и манекенка. Лекар-онколог и монтьор. Актриса и диджей. Журналистка и рок-певец... Всеки има своя интимна мотивация да излиза вечер. Всеки несъзнателно търси друга своя идентичност, търси по-добра роля от омръзналата му дневна битовост. Запомних разсъждението на един очарован от демократичността и пъстротата на българския нощен живот англичанин: „Преди хората ходеха на църква, сега се срещат из нощните клубове.“ На кого и за какво ли се молят съвременните „странници в нощта“? Дали полунощният дансинг вече се е превърнал в нещо като храм? На него игрово се решават скучните дневни драми, добивайки често карнавални измерения. Това илюзорно бягство очевидно е нужно на все повече хора, неудовлетворени от реалния си живот.
Сценарият на Геновева Димитрова рисуваше „делириумни скици от нощна София“. Документалният филм „Нощ в София“ е укротил и уплътнил тези скици с едър социално-философски щрих и изискано изображение.
Защо хората напускат интимността на дома си и хукват да търсят колективното нощно забавление? Дали за да релаксират от смазващия стрес, да издухат от пошлата действителност, да направят отчаян опит за запълване на емоционалната пустош или пък да изразят скритите през деня същности на своето его? Авторите правят различни разрези, търсят свои ракурси към един пласт от съществуването, който няма традиции в българската градска култура, но след промените се е развил стремително и е приел всякакви причудливо-уродливи форми, за да отговори на диаметралните социокултурни нагласи. Хубавото е, че екипът не дава оценки и не морализаторства, просто наблюдава с добронамерено любопитство нощния градски парад. Всички са равни пред развлечението, всеки има право да разпуска там и така, където и както го тегли душата му, дори когато това става просташки безпардонно сред луксозния кич на попфолка.
И все пак, интелигентската позиция се усеща. Тя е кодирана визуално по осите на противопоставяне в знаковия архитектурен правоъгълник в сърцето на София. Камерата е позиционирана в най-модното в момента чалга-заведение „Най клуб“ и един красив кадър от дъждовна София се повтаря натрапчиво 5 пъти. Гледната точка е иззад стъклената врата на „Най клуб“. Диаметрално в дълбочина достолепно се издига тържествено осветеният храм-паметник „Александър Невски“ (религията, духовното, извисеното, божественото). Отдясно е Народното събрание (социалната организация, законите, прагматизма, човешкото). Отляво се намира изящната сграда на БАН (науката, разумът, сериозното отношение към живота). Точката, от която се прави наблюдението, символизира забавлението, хедонизма, емоционалното, игровото начало. Неслучайно този статичен кадър се вписва като лайтмотив в тъканта на интервютата с най-различни личности. Чрез топосите без думи се внушава, че развлечението и хедонизмът са част от живота: най-далече от духовното, но равностойни на останалите човешки дейности.
Камерата се гмурка в изискан пиано бар, после в крещящ чалга-клуб. Безкомпромисна рок-забивка е последвана от чувствени латино-ритми. Вдъхновяващ джемсешън се редува с безлично техно. Всевъзможни световни ритми и отричащи се стилове тресат нощна София, из която се стрелкат странни нощни птици. Много от тях са познати медийни знаменитости, но има и „обикновени“ хора. Стари и млади, с различен манталитет и опит, от цялата социална стълбица. Всички присъстват с малките си имена, някои с фамилиите си, задължително с професиите си и споделят своя избор за такъв начин на живот. Философ и фризорка. Политолог и манекенка. Лекар-онколог и монтьор. Актриса и диджей. Журналистка и рок-певец... Всеки има своя интимна мотивация да излиза вечер. Всеки несъзнателно търси друга своя идентичност, търси по-добра роля от омръзналата му дневна битовост. Запомних разсъждението на един очарован от демократичността и пъстротата на българския нощен живот англичанин: „Преди хората ходеха на църква, сега се срещат из нощните клубове.“ На кого и за какво ли се молят съвременните „странници в нощта“? Дали полунощният дансинг вече се е превърнал в нещо като храм? На него игрово се решават скучните дневни драми, добивайки често карнавални измерения. Това илюзорно бягство очевидно е нужно на все повече хора, неудовлетворени от реалния си живот.
Сценарият на Геновева Димитрова рисуваше „делириумни скици от нощна София“. Документалният филм „Нощ в София“ е укротил и уплътнил тези скици с едър социално-философски щрих и изискано изображение.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
