Изложбата „Точки на пресичане“ в галерия ‛Васка Емануилова“ (куратор Владия Михайлова) включва творби на Викенти Комитски, Станимир Генов, Леда Екимова, Стоян Дъбов и специалния гост Bozko.

Двама от авторите, Викенти Комитски и Станимир Генов, забелязах преди две години в изложба на младите художници на „Шипка“ 6. Като че ли те не се вземаха толкова на сериозно като други от своето поколение. Те се бяха освободили от онзи патос, характерен за цяла генерация творци и техните възпитаници, като че ли не искаха да бъдат неискрени или неориентирани.

Връщайки се пак назад във времето, ще кажа, че Викенти Комитски работи и се променя, и то по непредсказуем начин. Той „гони“ идеите си, без да се привързва особено към средството и може да бъде дотолкова различен, колкото двама отделни творци.

Този път художникът представя инсталация - монитор, поставен в ъгъла на галерията, на който се прожектира... самият този ъгъл. Нарича се ‛Понякога от различен ъгъл нещата изглеждат почти същите“.

Втората му работа пряко се вплита в пространството на галерията. ‛Капан“ е инсталация от тенис ракета, вплетена в мрежа от корда, опъната между две стени. А вътрешният овал на ракетата, обичайно замрежен от кордата, в случая е оставен празен.

Стоян Дъбов се е опитал да постигне ефект с минимални средства, като е направил интервенция в постоянната експозиция. При една от теракотените фигури на Васка Емануилова (млада жена, която се оглежда) той поставя истинско огледално стъкло на скулптираното огледало. Така жестът на девойката става буквален, но в същото време не можем да се измъкнем от артистичното внушение на оригинала.

Станимир Генов показва двуканалната видеоинсталация ‛Ураааааа-ааааааааааа“. На два монитора, поставени един срещу друг, тече прожекция на празничен парад на военни, които викат продължително „Ура!“ Единият запис акцентира на документалността, докато другият е обработен – с хаотични цветни петна.

Леда Екимова, която е от малкото автори, работещи в областта на пърформанса, тук се представя с две рисунки с молив: ‛Кръст“ и ‛Целувката“. Те също носят усещане за ефимерност, за нещо, което се случва и изчезва във времето, за нещо лежерно и приказно, сякаш взето от света на Алиса.

Тези млади автори със сигурност ще останат във фокуса на нашия интерес. Те се променят динамично и обещават да внесат нещо ново в по-скоро мудната българска арт сцена.