В онзи есенен четвъртък в пленарната зала в Бон депутатите от Бундестага чуват една истинска реч за промяна. В едно развито общество може да има продължителна сигурност само чрез постоянна промяна - така наскоро избраният бундесканцлер агитира парламентаристите. Федералната република е изправена пред необходимостта от широки промени. Това важи с още по-голяма сила, когато новото правителство получава от предходното тежко политическо наследство; това се отнася за всички части на обществото – като се започне от държавните железници, които в бъдеще трябва да се управляват, тъй както се управлява икономическо предприятие, и се стигне до самото федерално правителство, което ще заздрави апарата си и ще намали броя на министрите. Това правителство не казва онова, което някой желае да чуе. То има високи изисквания не само към другите, но и към себе си.

Бундесканцлерът Вили Бранд оповестява едно ново начало в изявлението на правителството от 28 октомври 1969. Ние ще имаме смелостта за повече демокрация, обещава Бранд в самото начало, за да завърши не по-малко патетично под ръкоплясканията на членовете на социалдемократическата партия и на свободните демократи: Ние не сме в края на нашата демокрация, напротив – едва сега започваме.

Това изречение се превръща в мит за една безоблачна епоха, но при по-задълбочено вникване в думите на Бранд можем да чуем ехото от онази реч, с която бундеспрезидентът Роман Херцог искаше да размърда страната през 1997.

Първият социалдемократически бундесканцлер оповестява реформата не просто като обещание, а я представя като горчива необходимост. Ние не сме в края на нашата демокрация: това изречение е насочено към политическите кръгове, които са съзрели в студентските протести от предходните години - началото на залеза на Бонската република. Сред тях са не само консерваторите, но и хора от твърдия електорат на социалдемократите, които възприемат по-скоро с неприязън действията на академичните анархисти. Те са онези, на които канцлерът иска да каже, че редът може да бъде съхранен само с помощта на демократични реформи.

Спрямо протестиращите студенти програмата „Бранд“ може да бъде тълкувана не само като обещание, но и като заплаха. Канцлерът изрично се обръща към онези млади хора, които искаха от нас да държим на думата си и в същото време им заявява, че и от тях се очаква същото. Да имат смелостта за повече демокрация: Това според Бранд означава не само повече свобода, но и повече отговорност на отделния човек спрямо държавата и обществото. Предупреждението да изискват повече и от самите себе си бива насочено не само към правителството, но и към всеки гражданин.

Вълшебната дума за оперативното осъществяване на тази реформистка политика е „планиране“. В своето правителствено изявление Бранд оповестява дългосрочен образователен план за следващите 15 до 20 години. В сферата на инфраструктурната политика неговото правителство ще извършва систематично планиране и прогнозиране. В съответствие с това, приетият през 1971 г. ‛План за развитие на пътищата“ предвижда до 1985 г. удвояване на мрежата от магистрали. Нали социалдемократическият министър на транспорта е обещал, че на нито един гражданин няма да му се налага да пътува повече от 20 км до най-близката магистрала.

В централата на правителството специален щаб под ръководството на министъра на канцлерската служба Хорст Емке трябва да изготви дизайна на оповестените вътрешни реформи. Коалицията прибягва до услугите на Комисия за икономическо и социално развитие, която раздава десетки поръчки за изследователска дейност и публикува резултатите от тях в специална серия от публикации. В един от томовете социологът Фриц В. Шарпф обяснява, че в началото на всеки процес на реформи трябва да стои преработката на информацията и най-вече съвместната работа с науката.

Политика на реформи като резултат от научна експертиза, като изпълнение на обективно правилното и разумното: тези претенции напомнят на реформата на просвещенския абсолютизъм, която се проваля още с претенциите си.

Вярата в планирането на моменти прекрачва всякакви партийни и системни граници. В ГДР по това време се работи според принципите на плановото стопанство и то не само в областта на икономиката. Тогавашните източногермански юристи изготвят кибернетични модели дори за „държавната власт“.

И това при положение, че любимият на социалистите драматург Бертолт Брехт се подиграва още в своята „Опера за три гроша“: Да, просто направи един план, просто бъди една голяма светлина! След това направи втори план, двата тъй или иначе не струват. До този извод източногерманските телевизионни зрители могат да стигнат и чрез популярните филми за Бандата на Олсен: „имам план“, казва редовно главатарят на бандата - Егон Олсен. Социалистическата нация пред телевизионния екран знае, че и този път планът ще се провали.

При оставката на Бранд през 1974 г. наблюдателите са единодушни, че политиката на вътрешни реформи тотално се е провалила. За разлика от нея обаче е извършена успешна смяна на курса по отношение на политиката спрямо Изтока. Аферата около канцлерския шпионин Гюнтер Гийом може и да е била повод за падането от власт на някогашната икона на социалдемократите, но според всеобщото схващане провалът на Бранд се корени в неуспешната вътрешна политика.

Новият бундесканцлер Хелмут Шмит олицетворява очевидно необходимата смяна на курса. Той не е привърженик на големите реформи, дългосрочното планиране и разширяването на демокрацията, но затова пък е ‛за“ прагматичното управление на кризи. Смятал, носят се слухове, че визионерите имат нужда от лекарски преглед.

Това е тънката линия на отрезвяващия дух на времето, от който едните се оплакват, тъй като виждат в него обрат в тенденциите или дори контрареформа, другите пък го приветстват като завръщане към реализма. Този процес провокира паралели с новата трезвост на канцлерката Меркел след края на червено-зелената реформаторска ера.

Историческият опит от тази най-нова голяма епоха на реформи изненадващо защо не играе почти никаква роля в съвременната дискусия по въпроса. Приликите между двата процеса на реформи често биват оспорвани с аргумента, че преди проблемът все още е бил в разпределението на социалните блага. При това Бранд е взел само едно от големите решения, които по-късно доведоха до структурната криза на обществените бюджети: през февруари 1974 той позволява на тогавашния председател на транспортния синдикат да договаря (исторически погледнато) най-високите бюджетни заплати в публичната сфера, след като настоява за 11 процентно увеличение на тогавашното възнаграждение.

За всички останали блага са отговорни консервативни правителства - от гъвкавите пенсии на Конрад Аденауер през 50-те години до преждевременното пенсиониране на трудовия министър Норберт Блюм през 80-те.

Повечето от реформите се провалиха не заради липсата на пари, пише в ретроспекция министърът на канцлерската служба Емке, а заради това, че „нямаха мнозинство“. Става дума за ролята на коалиционния партньор – Партията на свободните демократи, както и за тогавашното мнозинство на Християндемократическия съюз в Бундесрата; и не на последно място, за различията по отношение на реформите в самата социалдемократическа партия, където в онези години се организира подмолна група от консервативно настроени политици срещу реформисткия курс на бундесканцлера.

Думата реформа се дискредитира най-вече от образователната политика на социалдемократите. През шейсетте години количествената образователна експанзия бива осъществявана отчасти и от Християндемократическия съюз с основаването на множество нови университети. Сега обаче се появяват съмнения в правилността й.

Първите новини за безработни висшисти и студентските протести от минали години могат да бъдат обобщени от гледна точка на консерваторите като ужаса на добре образования пролетариат. В случая протестите са предизвикани не от орязване на средства, а от политика на щедри разходи. Към това трябва да прибавим и споровете по отношение въвеждането на общи училища, които са изпробвани още през 60-те години в някои от провинциите и от 1972 г. трябва да стартират под формата на 10-годишен тестов проект в цялата страна.

В същата година социалдемократическото правителството на провинция Хесен залага в своята рамкова програма за образование нов предмет - „Обществени науки“, който предизвиква бурни възмущения. Реформаторите не искат да демократизират занятията само външно, като за най-накрая оставят самото им съдържание. За противниците им това представлява доказателство, че социалдемократическата образователна реформа има за цел единствено да служи на ляво ориентирана индоктринация. Гневният протест бил образец за това „как се саботират реформи чрез отъждествяване на противника с дявола“, пише публицистът Кристиан Граф фон Крокоу. В същото време обаче той определя лошо подготвената и необмислена рамкова програма като „образец на тема: Как се провалят реформи по собствена вина.“

Това, че реформите се провалят в по-голямата си част, не се обяснява само със собствената неадекватност на актьорите. Споровете за общото училище или за рамковата програма показват, че решителните промени само са увеличили съпротивата на противниците на реформата. С това дори се обезценяват успехи, като увеличаването на числото на абитуриентите и абсолвентите. Ако реториката за тях беше по-радикална, резултатите в действителност щяха да бъдат по-слаби.

Икономическите последици от първия петролен ценови шок през есента на 1973 г. само затвърждават създаденото вече впечатление: хипертрофираните планови претенции няма как да бъдат реализирани, концепцията на реформите бива поставена под въпрос. С това всяка нарочна, ориентирана към дългосрочни цели политическа претенция – или поне тази, която надскача прагматичното управление на кризи, което Шмит упражнява от 1974 г. насетне, изглежда намира своя край.

По това време всички са единодушни по отношение на диагнозата. Без значение дали реформаторската политика им идва в повече, както на консерваторите, или им е недостатъчна, както на протестиращите студенти, така и на лявото крило на управляващата социалдемократическа партия. За консерваторите политиката на реформи представлява атака срещу германската традиция и ред, пише Емке. За левите си противници тя бе „социалдемократизъм“, който не само че не преодолява буржоазната „система“, а дори я стабилизира. Гледайки назад, някогашният министър на канцлерската служба на Бранд признава, че ние започнахме реформите с прекалено много еуфория и по този начин увеличихме напрежението от очакванията. От друга страна, според Емке реформаторите нямаше да успеят да постигнат толкова без този преливащ оптимизъм.

Съвременниците са единодушни, че в по-голямата си част политиката на реформи претърпява провал. Спорно е това, което следва от този провал. Идеолозите на социалдемократическата партия Петер фон Йорцен и Ерхард Еплер продължават да се придържат към политическите планови претенции и диагностицират единствено „проблем в комуникацията“.

Социалдемократическата политика за хората в нашата страна може да бъде правена само с тях самите. Тя няма право да се отнася към тях нито всезнаещо, нито снизходително, формулират те през 1976 г. в т. нар. Ориентировъчна рамка 85, която, подобно на Шрьодеровата „Агенда 2010“, трябва да покрие програмата за следващите два мандата. Малко след като Еплер напуска поста министър за икономическо сътрудничество поради съкращения в бюджета, в книга, излязла през 1975 г., той формулира въпроса: Има ли начин необходимото в средносрочен и дългосрочен план да се обясни на гражданите така, че да се възприеме като разбираемо и приемливо в краткосрочен план?

Екологичната политика логично е единствената реформа, която остава възможна след отрезвяващия опит от реформистката политика на Бранд. Социалдемократът Петер Глоц прави равносметката, че реформите не създават задоволство, а доста често недоволство. Такъв риск би поел някой политик само ако с политиката си на реформи би могъл да предотврати края на света.

В дебатите от осемдесетте години темата за скорошния край на човечеството действително присъства. Не е ясно само по какъв начин ще настъпи той: дали в следствие на ядрена война, заради унищожаването на горите или поради авария в атомна електроцентрала.

В съзнанието на очакваните противници може да влезе само някой, който, подобно на Еплер, си мисли, че светът има две алтернативи: „край или промяна“ – основен лайтмотив дори в последните дебати за реформа, в които залезът на Германия изглежда поставен на карта. Колкото по-малка е готовността за реформи, толкова по-войнствена е реториката за промяна.

В ушите на консерваторите придържането към претенциите за планиране и реформи звучи като заплаха, с която обаче конкретните правителствени действия на социалдемократическия канцлер Хелмут Шмит нямат особена връзка. Консервативният политолог Вилхелм Хенис се опасява, че социалдемократическата партия е започнала с реформите, „за да не приключи с тях никога вече“. Със стилизирането на своите идеологии в трайни задачи политическите партии биха могли да оковат едно общество. По-късно Хенис ще подкрепи тази заплаха със забележителния нов прочит, с който удостоява офорта на испанеца Франсиско Гоя. El sueño de la razón produce monstruos се казва в прочутото мото, което означава „сънят на разума ражда чудовища“. За Хенис чудовищата са доведени от „мечтата на разума“ от модерното проектиране.

След един начален етап на отказ и отхвърляне, партийно-политическата реакция на консерваторите е такава, каквато на католическата църква след Реформацията на Лутер. Те копират методите на противника и сами се модернизират под ръководството на генералните секретари Курт Биденкопф и Хайнер Гайслер. Християндемократите се запознават с теорията и практиката на реформите в момента, в който социалдемократите се сбогуват с тях. Консерваторите вече пледират за внимателна диалектика на промяна и съхранение, както я формулира Гюнтер Ноненмахер, тогавашен политолог в университета във Вупертал, а към момента съиздател на ‛Франкфуртер алгемайне цайтунг“.

Още през 1957 Християндемократическият съюз печели смазваща победа с обещанието да не си позволява експерименти, казва Ноненмахер. Във времена на ускорени промени обаче такъв политически подход не „представлява реалистична перспектива“, ако човек не иска да рискува създаването на „структурна закостенялост“, както при държавния комунизъм от източноевропейски тип. От друга страна, дадено правителство не би могло да инициира безспирни промени във всички сектори, без за това да заплати скъпо на следващите избори.

Скептичните реформатори заемат средна позиция. Новият държавен секретар по въпросите на образованието Глоц критикува катастрофалното надценяване на възможностите на политиката в предходните години. Той обаче не иска да се откаже от реформаторските претенции като такива и затова опитва да придаде положителен смисъл на използваното като мръсна дума и вляво, и вдясно понятие „реформизъм“. По подобен начин Крокоу пропагандира реформата като политически принцип и единствена алтернатива на „радикализма и резигнацията“. За импулс вече не се говори.

Диагнозите на учените са още по-мрачни. След наученото от ерата Бранд, те определят способността за управление на политиката по-скептично от всякога. Един от първите, които се занимават с образеца за продаване на реформи, е социологът Клаус Офе, който е известен с изследване на социалдемократическата образователна реформа. Според него нейният провал не бил заради по-големите или по-малки случайни грешки, а заради „структурната криза на системата“. Целите, компрометирани от реалните резултати, сега могат да бъдат сменени с нови, още по-бързо изтъркващи се програми. Ето тези изводи предизвиквали цинично-апатични политически нагласи. Този анализ от 1975 г. изглежда пасва почти перфектно на днешния дебат за реформа в Германия. Прогнозата на Офе, че провалът на държавната политика на реформи ще засили усещането за необходими усилия у самите давещи се, не се сбъдват.

Политолозите приписват основната отговорност за провала на реформите в политическата система на т.нар. днес вето-играчи. Към тях се числят Бундесратът, коалиционните партии, лобистите и синдикатите. Ако погледнем към други страни или назад в историята, ще видим, че тамошните реформаторски конюнктури имат подобни симптоми, но те са в лицето на така наречените вълнови движения. Ако елиминираме вето-играчите от политиката, те ще се появят в обществото и ще са още по-силни.

През 1981 г. политологът Рус-Мол се заема да отговори на зачестилите тогава оплаквания от неуправляемостта и нефункционирането на държавата. Той прави модел на вълново движение, което се образува от даден опит за реформа и непосредствено следващия го (частичен) отлив. Накрая остават онези около 5% промяна в курса, които през 1976 тогавашният финансов министър Апел нарича марж на възможната промяна. Пример за реформатор бил Сизиф, който, според Камю, трябва да отговаря на понятието „щастлив човек“.

За мото на книгата си Рус-Мол избира цитат от швейцарския учен Якоб Буркхард: За да постигне мъничко, независимо дали става дума за желания или необходимости, историята се нуждае от мащабни мероприятия и много непропорционално количество шум.

През 1975 г. известен политолог твърди, че политиката, като борба за промяна или съхранение, винаги е била спор за реформа или не-реформа. При това мълчаливо се изхожда от позицията, че промяната е в рамките на човешките способности. Това е и причината метеорологичното време да представлява толкова любима, без аналог безобидна и свързващо необвързваща тема на разговор, защото не подлежи на реформи, а с това и на политизиране. Затова и все още няма политика на времето, времево право, времева бюрокрация и министър на времето, няма и конфликти или дори войни за времето.

Това обаче вече се промени с дебатите за климата. Човекът може да се намеси в кръговрата на природата, може да промени климата или най-малкото да ускори естествени промени в него, като изхвърля парникови газове. Това прозрение премахна и последните бастиони на неполитическото и на реформистката резистентност. Днес вече всичко подлежи на реформа. В този смисъл фактът, че Меркел - политикът реформатор, която е вътрешнополитически блокирана, все повече концентрира енергията си в промяната на глобалната климатична политика, има и своите вътрешни последици.

Die Tageszeitung, 11.09.2008

Превод от немски Десислава Манева