What Next? (Какво следва?) е единствената (засега) опера на Елиът Картър. Завършва я през 1998 година по поръчка на Даниел Баренбойм и Германската Щаатсопер в Берлин. Впрочем, Баренбойм има заслугата и за създаването на едно от най-значителните творения на столетника – и това е неговата 45-минутна Симфония ‛Sum fluxae pretium spei“, която Картър пише в продължение на 5 години. Веднага след това идва и едноактната опера; тя е дори по-кратка от симфонията. Премиерата й е през 1999 година в Берлин, естествено. Тогава Баренбойм я поставя в една вечер с операта на Шьонберг Von heute auf morgen (От днес за утре).

Записът на фирмата ECM засега е единственият известен аудиозапис на творбата, документ от концертното й изпълнение в Концертгебау – Амстердам, когато унгарецът Петер Йотвьош дирижира Холандския камерен оркестър.

Композицията на 90-годишния (тогава) Картър трае около 40 минути и е в едно действие. Картър дълго търси либретист; намира го в лицето на Пол Грифитс, известен американски писател и много известен музикален критик на ‛Ню Йорк Таймс“. Но също така и успешен автор на либретото на операта „Марко Поло“(1995-96) от Тан Дун. В буклета на изданието е публикуван интересен дневник на Грифитс, който всъщност разказва историята на създаването на творбата. А свидетелството на Картър е сухо, кратко и лаконично – впрочем, в музиката му също можем да открием тези отлики. Картър пише: ‛Когато реших да приема поръчката от Берлинската държавна опера, ръководена от моя приятел Даниел Баренбойм, исках да покажа един съвременен сюжет с по-широко значение. Когато видях филма на Жак Тати ‛Трафик“, открих за себе си, че автомобилно произшествие (или някакво друго произшествие) би могло да бъде темата на операта. Обсъдих възможното либрето с Пол Грифитс - как да се третира темата по-скоро иронично и човешки. Той измисли добре дефинирани, различни персонажи, които, с вдигането на завесата, представяха сякаш абсолютно реално събитие.“ Грифитс добавя, че Картър е имал колебания дали да не посегне към „Птиците“ на Аристофан, но Грифитс го е разубедил „в полза на автомобилния сюжет“.

Операта е за петима възрастни певци и момчешки алт. Оркестърът също е камерен, в който доминират ударните инструменти. Творбата показва няколко души, оцелели от автомобилна катастрофа, които чакат някой да им помогне, за да поемат по пътя си. Те са петима възрастни и дете. Възрастните са тръгнали на сватба: един доста странен герой, който се нарича Хари или Лари, в шизофренично раздвоение в два образа – на нормално суетен мъж и на клоун (оттук и двете му имена), пътува с майка си, с бъдещата си жена Роуз, с бившия съпруг на Мама, който се изживява като гуру, и, разбира се, се нарича Дзен, и неговата приятелка Стела, която пък е астроном (и името й такова). Шестият е детето – 12-годишно, което има функцията да насочва вниманието на възрастните към някои моменти от общата им участ малко провидчески. Развитието, постройката на произведението могат да се предвидят от всеки, който е гледал нещо подобно – статично, затворено, леко клаустрофобично, но в същото време – приятно, повече любопитно, отколкото провокативно. Независимо че изследователите ситуират явлението директно по посока „В очакване на Годо“, тук нещата са доста по-битови и е нужно доста усилие да се изведат до границите на абсурда. Това е по-семпло, но и иронично показване на различните прояви на паниката у хора в някакъв вид безизходица. Действието в операта е сведено до минимум, но статичността носи елементи на привидност, доколкото диалогът между героите е жив, почти непрекъснат, разносмислен и дава възможност за различни асоциации. Само няколко минути в операта са чисто инструментални. Структурата й се определя от 38 отделни части/секции, които са свързани. Вокалните партии „шарят“ през доста възможни и познати решения от опери на ХХ век. За разлика от много свои по-млади американски колеги, които сериозно „оглеждат“ мюзикъла и музикалния клип в творчеството си, внушенията на Картър са по-съзвучни с европейската едноактна оперна традиция – като „Мавра“ на Стравински, например. Музиката „работи“ сполучливо със съчетанията на разновисочинни гласове и ударни инструменти. Цялото творение излъчва позната, но непресъхваща енергия. Освен това, „Какво следва“ е и приятен професионален и непретенциозен екзерсис за всеки, който би искал да „влезе“ в далеч не толкова недостъпната, но набедена в това опера от днешния ден.