Метафорично за една академична фигура

С поредната награда и с динамиката около появата на първата монография за неговото творчество, проф. Димитър Христов посреща своя 75-годишен юбилей. Половин век той е посветил на звуците и на словото – с респектиращите повече от 150 опуса, представящи музикално-сценични жанрове, симфонична, камерна (инструментална и вокална) и хорова музика, с изследователската си работа в областта на мелодиката, полифоничния строеж и композиторските практики. Можем да допълним – ерудит, оратор, артист, аристократ и полиглот, който с лекота добави към 5-те европейски езици и този на елините.

Динамичното съжителство на педагога, теоретика, на редактора, на композитора е всекидневно за Димитър Христов, форма на неговата творческа активност. Ако за друг това би било свръхнатоварване, за него е естествено състояние. Да бъде на гребена на информационната вълна е негова същност. Да ни дава капка по капка от нея с усмивка е негова мисия. Да прави хипотези е негова страст, а да ги доказва – негово призвание, като винаги търси нови пространства.

В началото на 50-те първенецът на Първа мъжка гимназия с блестящ ум, с обещаващо бъдеще в хуманитарните и в точните науки избира да се посвети на музиката. Поради една безгранична вътрешна необходимост да говори за нея, да я наблюдава и анализира, да й се радва във всичките й проявления... И като че ли чрез словото да увеличава многократно удоволствието от преживяването с нея, търсейки мелодичната красота в думите и словесната изразителност на звуците.

Димитър Христов владее виртуозно езика на музикалната наука и езика на слушателя-меломан. Рядкото съчетание на изследовател, теоретик и сладкодумен разказвач печели аудитории без усилие и без изключение. Трибуната е винаги различна: конференции, симпозиуми, конгреси, концертни зали, радио- и телевизионен ефир - една реалност, която обезсърчава вероятно опоненти, но пък радва и печели последователи. Проф. Христов е превъзходен медиатор, чаровен посредник между публика и творец, между изпълнител и слушател. Привежда интересните си идеи в действие и с няколко поредици в програмите на БНТ (70-те години – ‛Малките бисери на музиката“, 80-те години – ‛Вечерни цигулки“, 90-те години – ‛Страсти, жажда, величия“), и с многолетната история на ‛Салона за музика“ в галерия ‛Сезони“ (1994-2006). Всяка от неговите изяви, без разлика дали пише или говори, се превръща в ярък творчески акт. Той е проповедник на музиката, който живее с нея и заради нея. Днес е автор и издател и на списанието ‛Музика вчера, днес“.

В своите звукови пътешествия в миналото, настоящето и бъдещето Димитър Христов не е сам. Там е публиката, образована и култивирана от него; там са колегите му композитори, респектирани и понякога шокирани от нестандартните му технологични и художествени решения; там са и неговите изпълнители. А той винаги работи с най-добрите сред тях: Васил Стефанов, Николай Евров, Милена Моллова, Дина Шнайдерман, Здравко Йорданов, Анатоли Кръстев, Лидия Ошавкова, квартет ‛Димов“... Не един от тях говори за изключителния творчески градус на съвместната работа с автора. Паролите на тази креативна среда са толерантност, позитивна нагласа и добронамереност, уважение към творческата воля на изпълнителя и стимулиране на неговата инвенция. Присъства дозираното внушение на автора с малки и деликатни корекции, но с много нелимитирана свобода в експерименталната работа с тембър, цвят, състояние; в търсене и моделиране на вълнуваща история, разказана с езика на музиката.

Имах чудесния шанс да навляза в звуковото пространство на Димитър Христов в последните десет години. Ако наричаме словесната територия на Христов необозрима, тази на неговата музика със сигурност е безкрайна. Ако признаваме, че с думите работи виртуозно, със звуците прави това хипнотично.

Успехът посещава композитора Димитър Христов рано, още през 1955 г., когато като абсолвент по композиция на проф. Марин Големинов представя дипломната си работа – Концерт за пиано и оркестър № 1. Въпреки възторга на професионалните музиканти и личния триумф, той тръгва по нови пътища, които откриват нови посоки на търсене, продължаващо и днес – в шопската диафония, във феномена на монодията, в контрапунктичните техники на стари и нови времена, в драматургичния потенциал на игровото начало в музиката, в естетическите опции за театрализиране на жанровете.

Анализите и класификациите на творческите подходи на Димитър Христов по право и привилегия принадлежат на музиковедите. Творчеството му е чудесна професионална провокация за тях. Поддавам се и аз на нея, изкушена от скромния си опит с неговите клавирни и камерни опуси. Това е музика с разтърсващи послания, простиращи се от апокалипсис до прозрение; с многопластова драматургия в звука, кодирана в измамно семпла фактура, излята органично в перфектна конструкция. Над всичко е изумителното отношение към звука и неговото ситуиране в пространството, моделирано от специфична само за Христов акустична пунктуация (фермати, цезури, вътрешни разчленявания); активни процеси в хоризонтал и вертикал чpез близки и далечни кореспонденции в релефа на звука – тишина в звук, звук в тишина... Музика, която изисква със сигурност друг сетивен код на дешифриране както за изпълнителя, така и за слушателя.

Неговият път на композитор е пътят на реформатора, отправил поглед към утрешния ден. Това не е съдба за всеки. А и той не е творецът, който ще се бои да бъде различен. Това е неговото творческо кредо. Притежава силата да поема рискове, да бъде самобитен и може би малко сам, но без да е самотен. Не се страхува от липсата на пътища. Прокарва ги. Вижда светлина там, където за другите е непрогледен мрак, с особената дарба на избраните. Упорито върви в посока, като че ли видима само за него, с праволинейността, посветеността и неотклонността на силния човек. Мощните импулси на интелекта се преплитат с дълбоката вътрешна чувствителност на композитора, за да достигнат до взривяваща експресивна сила на неговите музикални внушения, реализирани чрез напластяване, разреждане, разчленяване и сублимиране на енергии. Неволно, но сигурно пак не случайно, паметта ме връща към страниците на Мороа, към популярните му и днес есета за живота “Изкуството да се живее“... Без преувеличение виждам в Димитър Христов човекът, който го владее до съвършенство и дори дописва сам своите правила в него.

На 2 октомври навърши 75 години, а толкова не му отиват. Питах се дали да не се възползвам от стъпките на ракохода (модел на движение в полифоничната материя, при който посоката е в обратно направление отзад – напред), който би дал нов числов израз и житейски характеристики на един човешки живот – години 57. И никак не се шегувам, защото:

– на духа му благородно биха завидели 20-годишните;

- на паметта му – 30-годишните;

- на активността му – 40-годишните;

– на волята му – всички заедно.

Честит юбилей, професор Христов! Щастливо ‛Утре“ на вашите думи и на вашата музика!