Крешендо/декрешендо (музика), брой 32 (2780), 26 септември 2008" /> Култура :: Наблюдатели :: Макро-Соло-Финци
Български  |  English

Макро-Соло-Финци

Моноспектакълът на Самуел Финци в Берлинския Дойчес театър Дневникът на един луд“ (Гогол) отдавна е разгледан и оценен от театралната критика в Германия (премиерата му е била на 14 януари тази година). И аз имах шанса да го видя и да го чуя – на 10 септември. Това бе разтърсващо музикално преживяване, чиста музика с автор и интерпретатор Самуел Финци, подчинил огромен ресурс от изразни средства, за да превърне Гоголевия текст в звучаща материя за глас, тяло и ударни (изобилие от блокчета стар паркет като единствен реквизит на спектакъла заедно с един стол).

Цялата работа за мен започна в тъмната зала, когато вече бях вперила очи към сцената. В този момент един закъснял досадник тръгна да сяда – точно на предния ред – естествено всички наставаха учтиво, а аз си казах: ‛Ех, Боже, и тук ги има!“. Обзе ме неприязън. Не се виждаше в тъмното, но сядайки, някак си не седна. Започна да се върти, а след малко зашепна – ту на съседа вляво, ту на този отдясно. Вече проумях – спектакълът беше започнал, музиката тръгна. Шепотът на Финци ставаше все по-натрапчив и в същото време – някак отстранен. Този човек страшно го бива да пресъздава разстояния с гласа си. Това го осъзнах по-късно. Защото дълго време нищо не осъзнавах – само гледах и поглъщах. Не знаех колко ще мога, колко ще успея, дали всичко ще хвана - толкова много, толкова гъсто и в същото време обемно беше.

Може да звучи парадоксално, но за да гледаш Финци като Попришчин, не е нужно дори да знаеш, че е Попришчин, не е нужно да знаеш дори, че текстът е на Гогол, че това е ‛Дневникът...“ Не е нужно да знаеш и немски. Само да имаш уши и достатъчно сетива, за да обхванеш цялото това безумно актьорско изригване, което се случи, след като този Самуел Финци отново вдигна всички на реда си в залата и тръгна - към стола на сцената. Така да се каже, влезе си в къщата. И се започна една емоционално-интелектуална оргия на фантазното и безпощадно гротескното, на много страшното и изкривеното. На тишини. На звуци. На тяло, което във всяка минута се трансформира в нещо – в носилка и кученце, в рана и смрад, в бягство, в смирение, в лудост, в отчаяние. В грандоман и в нищожество. Тялото на Самуел Финци може да изиграе всичко. Нещо повече – то може да изсвири всичко. В различен ритъм, в най-разнообразни темпа, то се изразява полифонично спрямо звука на думата, най-малкото като в канон. То е също една безподобна резонаторна кутия на всеки звук. А всеки звук е изчислен сякаш – колко и как да се издаде, за да стигне и до последния стол в залата. Имаше цели масиви от игра със звука – особено за натрапване на идеята за ужасяващата, самоубийствената монотонност. Финци може да каже думата ‛департамент“ с хиляда различни динамики, интонации, съотношения между отделните срички, дори букви в думата; и може да придружи това казване с още толкова мимически или телесни импровизации. Суингира непрестанно. И при цялото това шашващо изобилие от актьорски средства, при тази виртуозна техника, при цялата колосална енергия, високият вкус е неизменно там; няма палячовщини, няма изкривяване на линията – толкова фино ухо с толкова прецизно и свободно в същото време чувство за ритъм! И за автентичност на интонация, съответна на преживяването, която то създава и изисква. Как се поддържа такава форма, как се дисциплинира човек за такъв живот! Как се концентрира? След спектакъла артистът ми каза, че същия ден е пътувал за Хале, за да запише радиопиеса, и се е върнал – все пак 4-5 часа път общо, както и работа с друг материал, друга тема, други хора, различна задача... А след това се нанизваш на подобен спектакъл.

Като музикант много обичам да се наслаждавам на чувствителния слух. Чувствителният слух не допуска излишен шум на сцената – нито от говор, нито от музика, нито от гегове... Чувствителният слух не може да ‛работи“ с небрежна артикулация или, нека го кажа така – неартикулация – на текст, на състояния, на съотношения, на фази във формата. Чувствителният слух борави с тишини, с нюанси, с паузи. При такъв слух всеки вик е потресаващ, всеки силен звуков масив е драматургично закован – не може без него; всичко е в логиката на автентичната, на възможната, но изчистена, а в случая, дори оголена емоция – не на панаирджийско надвикване, което те прави безразличен в близките пет минути. При работа на такова равнище, с подобна естетическа интензивност, всичко е абсолютно оправдано И празно няма. Защото насреща е безпощадно талантлив и безпощадно работещ човек, впрегнал всичко в себе си, за да ти покаже нещо, да те вкара в своя свят... Краят на музиката на Самуел Финци отзвучава дълго след края на спектакъла. Дълго звучат в ушите тоновете на неговото ‛Майчице, спаси сина си...!“ Майчице, какво преживяване!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”