Български  |  English

Опустошаването на иракското минало

През май 2003 – само осем седмици след началото на американската инвазия в Ирак, Абдул Амир Хамдани, отговарящ за археологическите разкопки в провинция Дикар в южната част на страната, заминава за Наджаф, натоварен със специална задача - да посети аятолах Али Ал-Систани. ‛Имахме нужда от помощта му, за да спрем мародерствата,“ спомня си Хамдани. 3000 години пр. Хр. провинцията Дикар, която днес се намира между Багдад и Басра, е била всъщност територия, на която се простирал Шумер - плодородна равнина с гъстонаселените градове Ур, Лагаш, Гирсу, Ларса. Днес обаче непостоянното състояние на Ефрат и недомислената политика на Саддам Хюсеин, състояща се в изграждане на канали в блатата, са превърнали голяма част от района в пустиня. След падането на режима на Баас хиляди обеднели селяни, в повечето случаи съвместно с местната милиция, започват да се занимават с нов бизнес – кражби на археологически ценности. В някои градове на провинция Дикар, като в Ал Фаджр например, черният пазар на антики съставлява над 80% от местната икономика.

Ето защо Ал-Систани приема Хамдани и изпълнява молбата му, издавайки фатва, в която се казва, че иманярството е незаконна дейност и че ислямските и доислямските артефакти са част от иракското наследство, следователно всички, които притежават антики, трябва да ги върнат или в музея в Багдад, или в Насирия – главният град в провинция Дикар. Копия от фатвата започват да се разпространяват в южната част на Ирак, а текстът й се публикува в редица местни издания.

‛На мига някои от иманярите се озаптиха, защото, когато аятолах Систани говори, те слушат,“ обяснява Хамдани. За него обаче фатвата е малка победа на фона на мащабната битка, която му предстои в името на запазването на един от най-дълбоките исторически извори в историята на човечеството. Още 6000 години пр. Хр. в южната част на областта, наречена от гърците по-късно Месопотамия, шумерите отглеждат целогодишно земеделски култури, построяват първите градове-държави и измислят сложна писмена система. По-късно областта е плячкосвана от акадци, вавилонци и асирийци, след това попада под персийско и елинско влияние, а през VІІ век е завладяна от ислямски завоеватели. От тези периоди остават исторически и литературни свидетелства, които са най-често под формата на глинени плочки, на които са издълбани писмени знаци, по-известни като клинообразно писмо; както и фино гравирани печати с цилиндрична форма, изработени от вносен хематит, лапис лазули и полускъпоценни камъни. Нерядко с тези цилиндри от камък, поставяни върху мокра глина или върху друг мек материал, се създават удивително красиви антични и ритуални сцени.

Тези елементи рядко могат да бъдат открити в монументалната архитектура над земята, но пък се срещат в така наречените погребани градове, които сякаш удържат на всякакви набези - от пристигането на Кир Велики през VI век пр. Хр. до монголското нашествие през 1258. От друга страна тези предмети са учудващо добре запазени и поради факта, че тяхното създаване не е било последвано от мащабно издигане на градове в региона.

След 2003 обаче много от ключовите археологически находища в Месопотамия са разрушени. Десетки хиляди печати и плочи с клинообразно писмо са разграбени и вкарани в мрежите на черния пазар на антики.

Според Гил Стейн, директор на Азиатския институт към Чикагския университет, в момента случващото се в южен Ирак е пълна катастрофа, тъй като се унищожават предмети от първата в света цивилизация. Най-учудващото е, че в момент, в който въпросът за негативните последици от плячкосването на археологическите ценности тревожи цялата международна общност, американските и британските военни разрушават Шумер без грам притеснение. Как се стигна до това?

След разграбването на националния музей в Багдад през април 2003 международната преса отделя специално внимание на културното наследство в страната, дебело подчертавайки, че то е застрашено от унищожаване. Повечето от публикациите са посветени на музея и на впечатляващата кампания – да върнем откраднатите предмети и да се борим до последно, докато наново отворят залите и галериите. (До днес обаче те остават затворени.) Само в отделни случаи в пресата се появяват свидетелства за мащабни плячкосвания от археологически находища, при които щетите са невъзстановими. Като цяло журналистите имат проблем и той е, че дори само в провинция Дикар броят на апетитните обекти с антики е твърде голям – над хиляда. На всичко отгоре находищата са разпръснати и се намират предимно в отдалечени и пусти райони. Освен това всеки опит да се проведе разследване по случая е изложен на висок риск. А ето и примерът - Мика Гарън, филмов продуцент и фотограф на свободна практика, и партньорката му Мари-Елен Карлетон са едни от малкото, а може би и единствените западни журналисти, които правят сериозни разследвания за иманярството в южен Ирак. През 2004 Гарън е отвлечен от банда, свързана с ‛Армията на Махди“, докато посещава пазар на черно в Насирия. Цели девет дни той е държан в плен, за който по-късно разказва заедно с Карлетон в автобиографичната книга ‛Американски заложник“.

Иманярите имат сериозни връзки и успяват да обезвредят враговете си със сплашвания – в началото на 2006 Хамдани е вкаран в затвора за три месеца по напълно скалъпени обвинения, след като преди това се опитва да контролира бизнеса на предприемач, имащ тесни връзки с основни фигури на пазара на антики.

Липсата на достатъчно информация от първа ръка обърква представите за размера на грабежите, за тяхната хронология и причинност. За разрушаването на археологическите находища са обвинявани всички – от сунитските бунтовници, през членовете на Ал Кайда в Месопотамия, до така наречените войници – златотърсачи. Загадката се заплита още повече, след като на световния пазар на изкуството се забелязва тенденцията да се предлагат малки по размер антики от Ирак. Появяват се и най-различни обяснения за това как откраднатите ценности са достигнали до складове в Дамаск и Дубай, до холове в САЩ и Япония.

През юни 2008, за първи път след 2003, екип от археолози, начело с Джон Къртис, куратор на колекции от Близкия Изток в Британския музей, успяват да видят осем археологически находища в южен Ирак от хеликоптер, предоставен им от британските части, разположени в Басра. Мисията им обаче не постига кой знае какъв резултат, тъй като осемте обекта се намират южно от мястото, за което се говори, че е най-плячкосваното. А и за осемте проверени находища също не може да се твърди, че са били обект на интерес само на безкористни археолози. Разкопките в градовете Урук, Ериду и Лагаш са слабо засегнати от иманярите, за разлика от находището в Ларса, където пораженията са изключително сериозни. ‛Ролята на местното население също не бива да се подценява,“ твърди Къртис след пътуването. ‛Без съмнение в Лагаш местните активно са участвали в предотвратяването на плячкосванията, докато на други места – обратно, коренното население е грабело активно“.

Тези нови разкрития са подкрепени и от анализи на сателитни снимки, направени от Елизабет Стоун, археолог от Ню-Йоркския университет в Стони Брук, която също е в екипа на Къртис при пътуването през юни. Няколко месеца преди американската инвазия през 2003 Digital Globe Corporation – компания от Колорадо, прави сателитни снимки на южен Ирак по поръчка на Пентагона. Стоун решава, че тези фотографии са подходящи, за да потвърдят или отхвърлят слуховете за погребани месопотамски градове и за нова вълна иманярски набези. С подкрепата на няколко научни организации, както и със съдействието на Държавния департамент на САЩ, Стоун започва да купува снимки. В момента тя вече разполага с данни за близо 2000 археологически обекта. Но това е само познавателната част от информацията, получена от фотографиите. Другата част е ужасяваща – оказва се, че размерите на щетите, нанесени от плячкосванията, са много по-големи от предполаганите. Иманярите са отмъквали всякакви предмети – плочи, монети, цилиндрични печати, бронзови и теракотови статуи. И в момента, в който тези предмети са били задигани от археологическите находища, с тях е изчезвала и ценна информация, която не може да бъде възстановена дори и ако заграбените антики по-късно попаднат в официалната статистика на археолозите.

Данните за плячкосванията, получени чрез сателитните снимки, са наистина впечатляващи. Първо - въпреки съществуването на важни разкопки из цялата страна, само в някои области са правени масирани и организирани набези. От сателитните снимки, направени веднага след американската инвазия, става ясно, че находищата в северната част на страната не са били обект на иманярски интерес. Стоун е в състояние да докаже, че някои области в северен Ирак, включително централна Вавилония, районът, южно от Багдад и територията на Ериду, южно от Насирия, са останали почти непокътнати. Голямото плячкосване е ограничено в рамките на широка, но точно определена ивица около северозападната част на Дикар и в пограничните райони на съседните на нея провинции. Това е районът, в който експертът Хамдани е забелязал бум на търговията с антики.

Второ, от снимките става ясно, че първата голяма вълна на заграбвания е заляла Ирак преди идването на коалиционните сили. В края на 2002 местните власти се изтеглят от Шумер. Същото се случва и в някои южни части на Ирак. Така на фотографиите от началото на 2003 могат да се видят резултатите от набезите срещу малки и средни по размер находища, голяма част от които не са изследвани от археолози. Стоун предполага, че тези набези съвпадат със зачестилите по онова време заплахи от отвличания и с погрешните очаквания, че американските военни части ще увеличат мерките за сигурност в региона. Плячкосванията на някои по-големи находища – в Исин например, съвпадат с времето, когато е разграбен музеят в Багдад през април и май 2003, но са далеч по-организирани. С помощта на снимките Стоун доказва и че само в определени райони находищата са били обект на постоянни грабежи. Праисторическите находки и тези от раннобронзовата епоха, открити на територията на Урук от началото на третото хилядолетие, по време на царуването на Гилгамеш, не са били предмет на особен интерес от страна на иманярите. Същото важи и за находките от нововавилонския период. Далеч не е такъв случаят с разкопките от акадския период, когато цилиндричните печати започват да добиват по-изящна форма. Сериозни са грабежите от находищата от старовавилонската епоха, известни с плочките с клинообразно писмо, и от разкопките, в които са били открити монети и стъклени предмети от времето, когато районът е бил под персийско и елинско влияние. Какъв извод може да се направи от всички тези данни?

Те потвърждават наблюденията на иракски археолози и на екипа, участвал в експедицията на Джон Къртис, че хората, които пряко - на основно ниво, са участвали в разграбването, са от местните племена, населяващи Дикар и съседните провинции. Трябва да се има предвид, въпреки малкото данни за това в западната преса, че векове наред гръбнакът на иракското село е била племенната система. До първата война в Залива племенната йерархия в южен Ирак е била изкуствено потискана от централния държавен апарат. По време на ембаргото на ООН тази йерархия успява да се възстанови и през 90-те години племенните вождове се превръщат в централен властови източник, който става все по-силен с образуването на управленски вакуум след 2003. Зоната, в която са станали най-големите плячкосвания, се контролира от няколко племена. Според чужди археолози местните племенни лидери са изиграли основна роля за това, заграбването на антики да започне да се възприемат не като престъпна дейност, а като форма на изкарване на доходи. Предметите с миниатюрни надписи се продават на черно на цени между 5 и 10 долара. Цилиндричен печат с особено изящество на изработката или добре запазена плочка с клинообразно писмо могат да се купят на цена 50 долара, което е повече от половината месечна заплата на един иракски гражданин. На свой ред прекупвачите могат да продадат предметите на други контрабандисти на антики, които да платят за тях цена, в пъти надвишаваща реалната. Веднъж достигнали до международния пазар на антики, подобни произведения на изкуството биха могли да увеличат цената си с четири, пет или дори шест пъти. Каменни скулптури, които са относителна рядкост, биха могли да струват далеч повече.

Племената в южната част на страната често пъти гледат на древните разкопки като на реална част от земята, заради което и не могат да устоят на изкушението да съберат богатата реколта, особено имайки предвид, че необработваемите им ниви пустеят и отдавна не дават плод.

‛Повечето от племената одобряват плячкосването“, твърди Дони Джордж, бивш директор на иракския държавен съвет за антики, който през 2006 е принуден да напусне Ирак и в момента е гост-преподавател в Стони Брук. ‛Те контролират градовете в онези места, където върви търговията с антики“, допълва Джордж. Обстоятелството че Ал Систани е принуден да се намеси показва, че някои от участниците в грабежите са се опитали да използват религиозния авторитет за придаване на легитимност на своите набези. За да се разберат причините за племенната активност в северозападен Дикар, трябва да се познава историята и по-конкретно съдбата на шиитите в последните години от управлението на Саддам.

В реч от 1989 Саддам Хюсеин обявява, че ‛антиките са най-ценните реликви, притежавани от иракския народ, показващи на света, че нашата страна е законен наследник на цивилизации с огромен принос за човечеството.“ Здравата ръка на Саддам – неговите усилия да превърне Хамурапи и Навуходоносор I в праотци на експанзионистите на Баас, са добре известни (един по-удачен вариант за сравнение би бил асирийският тиранин Асурнасирпал ІІ, по време на когото, през V век преди Хр., масово са били изгаряни хора от завоюваните народи). Важно е да се отчете обаче, че иракската диктатура е поддържала една от най-успешните археоложки администрации в Средния Изток. Държавният борд за антики е бил добре финансиран, а няколко поколения иракски археолози са работили в тясна връзка със западните си колеги по обекти из цялата страна. Добре управлявани са били и музеите и реално грабежи от разкопките не е имало. Малко по-късно Саддам издава декрет, с който наказва със смърт всяка кражба на антики. Бернхардсон твърди в книгата си ‛Рекламиране на едно плячкосано минало: Изграждане на археология и нация в модерен Ирак“, че чувството за привилегия над миналото на Месопотамия се дължи отчасти и на спорната легитимност на британския мандат през 20-те години на ХХ век. Според него тогава важна цел на британската власт в региона е била да осигури безпрепятствен достъп до древните разкопки. В същото време действията на Гертруд Бел (британска писателка, археоложка и политически офицер-бел.ред.), при които се поделя плячката с иракската държава, е направила възможно случването на забележителна ера на археологически открития. Така месопотамското наследство се превръща в приоритет на иракската политика, по-късно – през 70-те години на ХХ век, благодарение на тази промяна режимът на Баас успява да преобърне идеята за ислямското минало, с цел да конструира арабска националистическа идеология, която надхвърля различията между сунити и шиити, които до онзи момент са били насилствено потискани. Получаващи добро финансиране вследствие на петролния бум, Шумерските и Вавилонските разкопки в южната част на страната са били в преобладаващата си част грижливо поддържани и според някои археолози, работещи по онова време в Ирак, те често пъти са били повод за голяма гордост. Всичко това обаче се променя с бруталното смазване на шиитите от страна на Саддам Хюсеин след първата война в Персийския залив. По време на размириците през 1991 г., насърчавани от САЩ, шиитите, заедно с кюрдите от северната част на страната, плячкосват и разграбват много местни музеи, подчинени на режима. При наказателната операция на Саддам археологическите разкопки биват отминати, но земеделските райони в южната част на страната са сериозно засегнати. Тогава сякаш Саддам заяви на населението от южен Ирак – това не е вашата цивилизация, а те на свой ред си зададоха въпроса – щом не е наша, защо ще я защитаваме?

По-късно занемарените разкопки в областите, населени с разорени фермери, предоставят благоприятна възможност за международния пазар на антики. Миниатюрни скулптури и скъпоценности от Месопотамия, плочи с древни надписи започват да се продават за десетки хиляди долара. С още по-голям интерес се ползват цилиндрични печати, които активно се търсят от края на ХІХ и началото на ХХ век, когато основният купувач е Джон Пирпонт Морган I (известен американски предприемач и финансист, бел. пр.). През 90-те години на ХХ век има няколко имена на колекционери, които купуват от иракските антики в големи количества. През 2001 в аукцион на „Кристис“ са продадени цилиндрични печати за близо 1.5 милиона долара. На някои от тях има рисунки със змии, на други – впечатляващи изображения на акадски божества. Освен това за над 100 хил. долара е продаден печат с обсидиан от ХІІІ век пр. Хр, на който е изобразен аристократ с два непокорни коня.

В средата на 90-те години археолозите често откриват иракски предмети в частни галерии или в каталози на аукциони в Лондон и Ню Йорк. За някои от плочите например няма съмнения, че са от разкопките в Дикар. Археологът Джон Ръсел не скрива учудването си, че по времето, когато САЩ са наложили най-строги санкции срещу Ирак, десетки хиляди антики, недокументирани преди това в нито един каталог, могат свободно да се купят на американския пазар. Санкциите на Вашингтон дори помагат на грабителите и контрабандистите свободно да развиват престъпната си дейност. Зоната, забранена за полети, над южен Ирак е с ключово значение за осъществяването на незаконната търговия, тъй като местните власти не могат да контролират областта, при положение, че не им било позволено да прелитат над нея. В този период много ценни предмети напускат страната през границите на Йордан, Сирия, Кюрдистан, Близкия Изток, а след това следите им изчезват някъде на Запад. Реално тази нелегална дейност отново попада под контрола на иракските власти няколко години преди американската инвазия. През 1999, благодарение на новопостъпили средства по програмата на ООН „Петрол срещу храни“, иракският държавен борд за антики започва да наема хора за целогодишна възстановителна работа по разкопките около мястото, където някога се намирал древният град Ума. Идеята на местните власти била да контролират занимаващите се с контрабанда на антики, обучавайки ги за професионални археолози и давайки им възможност законно да работят. Според Дони Джордж, ръководител на тези екипи от нови археолози, плячкосванията спрели. Но в момента, когато Ирак започнал да се подготвя за американското нападение, през 2002, работата по възстановяването на разкопките била прекратена. По-лошото било, че вече имало добре обучени иманяри, които знаели какво и къде да търсят.

През април 2003, в седмиците, последвали американската инвазия и плячкосването на националния иракски музей, в международния печат се появяват множество информации за масови плячкосвания на някои разкопки в южен Ирак. В края на месец май в репортаж, публикуван на първа страница на Ню-Йорк Таймс, се описва как останките от Исин в Шумер, северозападно от Насирия, са разрушени от тълпи търсачи на съкровища. Плячкосването било приписвано на общата “анархия и беззаконие“, последвали падането на режима на Саддам Хюсеин.

В действителност това, което се е случило в Исин, е било плод не толкова на анархично буйство, а представлявало организирано мероприятие, в което се включили цели племена. В книгата ‛Разрушаването на културното наследство в Ирак“ Жоан Фарчакх Баяли, либийска журналистка и археоложка, описва как е посетила голям брой разкопки в южната част на Ирак през месец май 2003. „Дикар беше под пълния контрол на грабителите и на прекупвачите на антики. Тежко въоръжени, те контролираха основните пътни артерии, водещи към най-големите археологически находища, под претекст, че осигуряват сигурността по дейността си. Това бяха стотици фермери, изоставили семействата си, за да живеят на практика край находищата, в които да търсят антики. Денят им започваше преди изгрев, а след това горещината ги заставяше да спрат по обяд. Няколко часа по-късно тяхната работа бе поемана от втори екип, който продължаваше работата си до късно през нощта. Те бяха добре екипирани, носеха лопати и чукове и използваха акумулаторите на колите си за осветление. Коалиционните сили, разположени в южен Ирак, в голяма степен пренебрегваха тази масова мобилизация, която всъщност създаваше грабителска икономика, контролирана от племенните йерархии и от чуждите прекупвачи, работещи съвместно с тях“, разказва Баяли.

Други археолози, станали свидетели на плячкосването през 2003 и 2004, разказват, че трябвало да имат разрешение от местния шейх дори и само за да могат да отидат до разкопките. Освен това чуждите археолозите имали и други проблеми: след инвазията на САЩ на власт били религиозните и сектантските партии. Според някои данни плячкосването на Багдад през април 2003 е било частично мотивирано и от враждебността спрямо режима на Саддам. На прицел са били министерства, сгради на офиси, домове и служебни коли на водачи на Баас, както и институции като иракския музей и дори Националната библиотека, която бива плячкосана и опожарена. Много от участниците в мародерствата са гневни млади шиити. Патрик Бърн, кореспондент в Ирак, твърди, че първоначалната реакция на Муктада Садр на масовите плячкосвания на държавна собственост била: ‛Грабителите станаха всеобщо известни в Ирак като финалистите“. Определението „финалисти“ било с цел осмиване претенцията на Саддам Хюсеин, че американското нашествие в Ирак ще предизвика финална битка. През май Муктада Садр прави изявление - фатва, в която се казва, че грабителите могат да задържат присвоеното от тях, стига да направят дарение - 1/5 от стойността на плячкосаното да бъде предоставено на местния офис на Садр. Остава неясно дали фатвата е била съпроводена от допълнителни разпоредби, отнасящи се до археологическите находки. От друга страна обаче представители на официалните власти твърдят, че местните религиозни водачи, влезли в съюз с движението на Садр, опрощавали търговията с антики, доколкото тя създавала парични фондове и на теория, не се отнасяла до исляма. Някои от последователите на Садр издигнали флагове пред някои от археологическите разкопки с надписи, че Муктада не възпира никого да граби, стига да продаде откраднатото и с парите да придобие оръжие или да издигне джамия. Така за Хамдани станало ясно, че за да промени местната икономика, основана на грабителство, ще трябва да има на своя страна племенните и религиозните лидери. Той създал връзки с шейховете, започнал да посещава джамиите в основните градове, където процъфтявал пазарът на черно, за да получи благословията да предаде посланието си по време на петъчните проповеди. Така стигнал до идеята да привлече на своя страна и аятолах Систани. Понеже много бедни шиити в южната част на Ирак не били последователи на Систани, неговата фатва срещу плячкосавнето не решила проблема, но тя наистина довела до забележителен пробив: участващ в заграбванията, подтикнат от фатвата на Ал Систани, влязъл в контакт с музея в Насирия, където работел Хамдани. Той признал, че разполага с много информация за контрабандистите и за черния пазар. Хамдани му дал дигитална камера и GPS в мобилен телефон и го изпратил отново на работа – сред разкопките. Така човекът се превърнал в основния информатор на държавния борд за антики, като осигурявал снимков материал и записи с иманяри, прекупвачи и работодатели. С посредничеството на италиански части, разположени в южната част на Ирак, били извършени десетки арести, а стотици антики били върнати на местата, от които били откраднати. По-късно обаче, през 2006, италианците напуснали Ирак и оставили основният въпрос без отговор – къде всъщност попаднали плячкосаните антики.

Свидетели разказват как складове на йорданския борд за антики в индустриалната част на източен Аман, където подслон били намерили десетки хиляди иракски бежанци, бил препълнен с иракски предмети: арамейски съдове за заклинания, акадски печати, старовавилонски земеделски записи, каменни скулптури, сасанидски стъклени предмети, скъпоценни камъни, римски монети и всякакви други антики. Някои от тях били обозначени с етикети от Националния иракски музей в Багдад. И това не би трябвало да изненадва никого – заедно с други съседни държави, Йордания често пъти е споменавана като един от основните входове за нелегални археологически ценности, идващи от Ирак. Тези предмети, конфискувани от йорданските служби, дори и ако вземем предвид само някои от случаите, дават представа за степента на трансграничния трафик на културни артефакти. Според Саад Искандър, директор на иракската национална библиотека и на иракския национален архив, занимаващ се последните пет години с възстановяването на тези институции от последиците от войната, споделя, че в Аман се запознал с личност, която твърдяла, че притежава важни документи, откраднати от архивите на библиотеката. Въпросната персона искала да върне документите, но при едно условие – да получи за тях 50 000 долара.

Любопитна подробност около артефактите в складовете в йорданската столица била тяхната варираща стойност. Измежду някои много ценни предмети имало и много вехтории - йорданските археолози обяснявали, че голяма част от артефактите всъщност са модерни фалшификати. Повечето от тях били конфискувани през месеците, непосредствено след американската инвазия и някои от тях очевидно били собственост на обикновени бежанци, които нямали достатъчен усет за ценността им. Фауаз ал Крайшех, директор на йорданския борд за антики, признава, че от 2004 досега измежду заграбените антики не е имало големи по размер.

Запознати с пазара на антики в областта, посочват, че по-голямата част от контрабандистите не работят чрез Йордания, която е разположена сравнително далеч от района на мародерствата, и заедно със Сирия е сътрудничила на Ирак при контролирането трафика на антики. В края на април Сирия върна на Ирак близо 700 антики, конфискувани през 2003; а през месец юни Йордания повтори жеста с над 2000 предмета, включително и онези, намиращи се по складовете в Аман. Основните контрабандни пътища по-скоро пресичат южните граници на Ирак, минават през Персийския залив, където антиките има къде да бъдат складирани в продължение на години и където купувачите взимат, без да задават излишни въпроси. Когато държавите в Персийския залив, благоприятствани от петролния бум, започнаха да се превръщат в център на търговията в Средния Изток, те неизменно изземваха функциите на културни и археологически центрове. Известен кувейтски шейх например е събрал огромна колекция от артефакти от Месопотамия, в която могат да се видят и предмети от наскоро плячкосани разкопки. Друга дестинация на контрабандистите на антики е Израел. Страната е известна с либералното си отношение към търговията с антики. Според американски куратор, на старите пазари в Йерусалим е възможно да бъде закупено ‛фактически всичко“. През септември 2005 израелските власти залавят на летището в Тел Авив контейнер, пълен с иракски антики от наскоро разграбени находища. Местната преса съобщава, че те са минали през Дубай и Лондон и че това е най-голямото количество откраднати антики, задържани някога в Израел.

Самите иракчани посочват, че най-вероятните канали за контрабанда минават през Иран и Кюрдистан. Дони Джордж споделя наблюдението си, че правителствата на Иран и Турция и до ден днешен не се интересуват много от въпросите на граничния контрол за контрабандата на антики. Кюрдистански и ирански дилъри не крият, че местните граничари също са въвлечени в търговията. Нещо повече, от времето на инвазията през 2003 г. голям брой иранци участват в поклонничества в Наджаф, Кербала и други свети за шиитите места. Така те образуват потоци от хора, които благоприятстват контрабандата. Някои от откраднатите предмети вече са стигнали до складовете в западните страни. От 2003 г. Англия и САЩ са поставили извън закона търгуването с наскоро откритите иракски антики и, за разлика от 90-те години, вече няма масови предлагания на плочи с клинообразно писмо и на други предмети от Месопотамия. Дори еBay предприе мерки за предотвратяване търговията с плячкосани артефакти. Все пак има и вратички – наскоро новооткрити иракски антики, но с неголяма стойност, бяха изтъргувани през по-малки аукциони и интернет сайтове. Чрез търсачката на google.com наскоро можеха да се открият малки предмети с формата на конус, покрити с надписи – посвещения, вграждани в стените на ключови сгради през третото и в началото на второто хилядолетие пр. Хр., както и други конусовидни артефакти на цени от няколкостотин до няколко хиляди долара. Някои от тези предмети имат посочен произход - южен Ирак.

През последните няколко години международната общност постоянно бе информирана от археолози и специалисти по собствеността на предмети на културата, както и от неправителствени организации като ЮНЕСКО и World Monuments Fund, който през 2006 предприе безпрецедентната стъпка да постави Ирак в списъка на най-застрашените страни, че иракското минало е заплашено от бързо унищожаване. Тези усилия, които бяха продължени с издаването на сборник „Антики под клеймо“ със свидетелства, които биха могли да бъдат ползвани от полицията, допринесоха в голяма степен за привличане вниманието към проблема, който в Ирак сякаш бе забравен заради войната. В сборника се акцентира и върху провала на американските и британските сили, които не успяха да предвидят и да осигурят защита на археологическите находища. Но четейки тези свидетелства, човек често има чувството за откъснатост от реално случващото се в Ирак. Бомбардирането на джамията в Самара в началото на 2006 само по себе си е ужасяващо свидетелство за степента, в която културните паметници са се превърнали в част от войната. Представителите на международните културни институции избягват да пътуват извън големите, централни градове и основните военни бази. Представителството на ЮНЕСКО в Ирак временно е наело сграда в Аман, а на желаещи да пътуват за Месопотамия археолози се дават съвети да отложат плановете си поради съображения за сигурност. Междувременно в Багдад културните институции стават жертва на борби за власт в самите редици на иракското правителство. През 2006 държавният борд за антики бе поставен на подчинение на Министерството на туризма и антиките, което от своя страна бе под контрола на блока на Муктада Садр. Министерството не прояви голяма загриженост за предоставяне на ресурс за защита на разкопките и туризмът като че ли се отнасяше главно до поклонничествата до ислямските светини. В края на 2007 например нямаше гориво за камионите, доставяни от частна американска фондация и от ЮНЕСКО, с които местните иракски органи на реда патрулираха около разкопките. Днес, са налице признаци, че най-грубото плячкосване е вече в историята. Ако се вземе предвид оценката на Елизабет Стоун за броя на плячкосаните предмети от разкопките, може да се заключи, че черният пазар вече се е наводнил и че цените на антиките са паднали. Стоун и Къртис са установили, че нито едно от находищата, посетени през месец юни, не е било плячкосано непосредствено след инвазията. Някои от щетите били нанесени по онова време, но не от плячкосвания, а заради защитните окопи, които иракската армия изградила непосредствено преди американската инвазия.

Какъв е случаят с Ур? Находището било спасено от плячкосване благодарение на близостта му с военна авиобаза, но то било сериозно засегнато заради действията на хилядите коалиционни войници, които имали открит достъп до него. Подобен е случаят и с находище, засегнато от силите на коалицията през 2004 във Вавилон. Станалото е документирано от археоложката Зайнаб Бахрани. Така, дори и малко свидетелствата на археолозите, дават някаква представа за най-интензивното и опустошително археологическо разрушаване в модерната ни история.

Дейвид Дамрош преоткрива епоса за Гилгамеш в „Погребаната книга“, представяйки великия шумерски владетел като пазач на древни градове и монументи, които трябва да бъдат поддържани и поправяни.

В пролога към епоса анонимният вавилонски поет сравнява историята, която предстои да ни разкаже, с артефакт от миналото, който предстои да бъде открит и внимателно запазен:

„[Виж] плочката - кутия от кедър,

[Отключи] бронзовата ключалка,

[Повдигни] капака на тайника й,

[Отмести] табелката от лапис лазули и прочети за всички патила на Гилгамеш, през които е преминал.“

Примерът на Гилгамеш бе забравен през 2003 и човечеството никога няма да може да разбере колко тайни, подобни на тази за шумерския владетел, е загубило заради това.


The New York Review of Books, юли/август 2008

Превод Михаела Паунова
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”