Български  |  English

Възможно ли е Путин да закрие радиостанция?

По време на войната в Грузия и Южна Осетия – събитие, което изглеждаше като предизвестие за възобновяване на студената война – ‛Эхо Москвы“ предаваше трезви, балансирани репортажи за събитията от военния кореспондент в рубриката си ‛През свои очи“.

По радиото имаше също и много дискусии с участието на най-различни гости – от журналиста Михаил Шевченко, който развяваше знамето на ултранационалистите, до суровия критик на Кремъл Андрей Иларионов, който по време на първия президентски мандат на Пунин е бил негов съветник по икономическите въпроси.

Безпристрастното отразяване на войната от ‛Эхо Москвы“ не се е харесало на Путин. На срещата в Сочи на 29 август Путин специално се обърнал към Алексей Венедиктов, главния редактор на ‛Эхо Москвы“. Той разкритикувал начина, по който радиото говори за събитията в Грузия. Много от присъстващите верноподанни редактори са били във възторг от това, че Путин се е скарал на Венедиктов заради редакционната му политика. Наложило се – и не за първи път – впечатлението, че е възможно Путин да закрие радиостанцията.

По-късно Венедиктов се приближил в коридора до Путин и му казал, че е ‛несправедлив“. Путин извадил стенограмата, която го разгневила, и заявил: ‛Ще ви се наложи да отговаряте за това, Алексей Алексеевич!“.

Венедиктов се разтревожил, но решил, че Путин никога не би го поканил в Сочи, ако е имал намерение да го уволнява или да унищожава ‛Эхо Москвы“ – за това е достатъчно едно телефонно обаждане.

‛По-късно ние се срещнахме очи в очи и тогава Путин заговори много по-спокойно – ми разказа Венедиктов. – Но той постигна целта си. Показа, че е способен във всеки момент да направи с нас каквото пожелае“.

Завърнал се в Москва, Венедиктов разяснил на сътрудниците си, че трябва ‛внимателно да следят“ как се осветяват събитията, да проверяват фактите и да отразяват в достатъчна степен мнението на властта. Но никого не уволнил и очевидно успял да избегне по-лошите последствия. ‛За сега“ – отбелязва той.

Венедиктов е типичен представител на руската интелигенция: очила с дебели стъкла, саркастични маниери, къдрави като на клоун коси. В качеството си на интервюиращ той е не по-малко агресивен от Майк Уолес на младини, но е много по-интелигентен. А като анализатор е принципен и самоуверен - обикновено прогнозите му се сбъдват или вече са се сбъднали.

Важно е още, че Венедиктов се проявява като изключително компетентен политик, когато трябва да се отразят претенциите и изискванията на Кремъл и да се защитят журналистите. В студията на ‛Эхо“ по стените са закачени снимките на големите политически личности, които са давали интервюта за радиото, но изглежда, че Венедиктов не се слага на никого от тях. Често той започва разговора си с челен удар: ‛Как е възможно това?“. Когато Бил Клинтън малко забавил отговора си, Венедиктов лекичко го ритнал под масата.

След като след Елцин дойде Путин, много скоро новият президент започна натиск върху пресата, използвайки финансови и юридически лостове, за да закрива или превръща в своя собственост вестници и телевизионни компании, ако прецени, че са недружелюбни, а собствениците им – непослушни.

Когато някакъв писател попитал Путин как ще отговори на критиците, който го обвиняват в ограничаване на свободата на словото, Путин заявил, че отговорът е много прост: в Русия никога не е имало свобода на словото, така че не му е ясно какво точно ограничава. Путин изказал предположение, че свободата – това е правото да изказваш мнението си, но добавил, че трябва да съществуват гарантирани от закона граници.

В очите на Путин реална тежест има само телевизията. Ръководителите на телевизионните компании се събират в Кремъл на редовни ежеседмични съвещания, където се определят програмите на новините; а на мениджърите се дава списък на хората, които не бива да се появяват в ефир. Предаността на влиятелните водещи, на шефовете на телевизионните компании и на известните кореспонденти се възнаграждава: заплатите им са колосални.

Дискусиите и интервютата на живо в телевизиите вече не съществуват. Има вестници и сайтове, които са не по-малко свободни от ‛Эхо“, но тяхната аудитория е толкова малка, че Путин не смята за нужно да ги закача.

През 2001 г. Путин поканил Алексей Венедиктов на среща в библиотеката на Кремъл. В старанието си да изгради мостове към журналиста, руският президент пространно разсъждавал за разликата между враговете и предателите.

Според Венедиктов за Путин това е ключова разлика Той казал: ‛Враговете са пред тебе, ти воюваш с тях, после сключваш примирие и всичко е ясно. Предателят трябва да се унищожи, да се смачка“. Такъв е неговият възглед. И после добавил: ‛Знаете ли, Алексей, вие не сте предател. Вие сте враг.“

На въпроса ми дали Путин се е усмихвал, произнасяйки тези думи, Венедиктов отговори: ‛Да се е усмихвал? Путин никога не се усмихва. Той просто разясняваше кой съм аз в неговите очи. Той знае, че няма да му забия нож в гърба и няма да му играя игрички, просто ще върша това, което върша. Казах му: ‛Ако искате да закриете ‛Эхо“, закривайте го. Не мога да се принудя да не върша това, заради което съществуваме“.

Венедиктов нямал илюзии относно събеседника си. Фактически Путин му казал точно същото, което и цар Николай І казал на Пушкин: ‛Отсега аз ще бъда твоят цензор“.

„Путин се видя с мен, защото искаше да ме вербува, както се изразяват професионалните разузнавачи, да ме привлече в своята компания. И затова ми говореше приятелски – спомня си Венедиктов. – Това беше някаква проява на доверие. Той се нуждаеше от репутацията на ‛Эхо Москвы“. В очите на Путин радиото беше отчасти полезно – в качеството му на пример за свободата на пресата. Но това не означава, че в даден момент няма да размисли и да го закрие.“

‛Путин идва от съветското КГБ, той гледа на пресата по съвсем различен от Елцин начин и когато заговори, моментално почувствах разликата. Казах на приятелите си, които гласуваха за Путин, мислейки го за реформатор-модернизатор, че я подкарваме назад. Никой не ми вярваше. Нарекоха ме озлобен песимист, казваха, че съм загубил усета си. Сега, разбира се, вярват“.

‛Това е по-скоро влиятелно радио, отколкото масово, - казва Венедиктов. – Ако искахме да бъдем масово радио и да угаждаме на публиката, вероятно би трябвало да отделяме по-голямо внимание на живота на Парис Хилтън. Но тогава тези, които ни слушат, ще престанат да ни слушат. Ще ги загубим“.

Либералите и ‛Эхо“ се намират в незавидно положение. Путин директно разяснил през август това на Венедиктов. По държавната телевизия Венедиктов, Юлия Латинина и Матвей Ганаполски – основните гласове на ‛Эхо“ – се клеймят като представители на ‛петата колона“.

‛Когато срещаш хора от Кремъл или от спецслужбите, те винаги казват: ‛Колко сте храбри! Ние непрекъснато слушаме ‛Эхо Москвы“! – казва Латинина. Венедиктов умее да разговаря с хората от Кремъл и лицето му да изглежда безобидно, когато те претендират и се жалват. Никога не ме е разочаровал, дори и мненията ни да се разминават. Винаги мога да говоря това, което искам. И знам, че той ще ме защити“.

Но макар принципността на Венедиктов да се оказа не по-малко ефективна от политическото му майсторство, способността му да защити хората си не е безкрайна. За последните 8 години в Русия станаха 20 убийства на журналисти, все още неразкрити. Когато преди две години убиха Анна Политковска от ‛Новая газета“, трима кореспонденти от ‛Эхо“ отишли в кабинета на Венедиктов и му съобщили, че подават оставки и сменят професията си.

В началото на тази година Венедиктов е бил в Ню Йорк, за да получи наградата Overseas Press Club. Когато съобщил това на жена си, тя казала: ‛Първо награда, после куршум“. За сега ‛Эхо Москвы“ се излъчва и има жизнено важно значение както за слушателите си, така и за режима. ‛Но каквото и да правим, - казва Венедиктов, - както и да хитруваме, трябва да знаем, че могат да ни унищожат с един замах.

На 6 септември, отговаряйки на въпрос на слушател в ефира на радиото, Венедиктов обясни принципите на информационната политика на ‛Эхо Москвы“. Главният редактор наблегна на неангажираността на радиото, като подчерта, че са възможни и грешки заради недостиг на информация.

‛Екипът на ‛Эхо Москвы“ организира така информационното си поле, че всички са недоволни. Това означава, че не обслужваме никого от властта... ‛Эхо Москвы“ е платформа за дискусии. То не е само информационен поток“ – заяви Венедиктов.

‛И когато президентът Кокойти на самопровъзгласилата се република Южно Осетия говори за две хиляди загинали още в първите часове на войната, ние разбираме, той не може да ги е пресметнал, него го нямаше в този момент в Цхинвали. Но ние предаваме това, което ръководителят на тази провинция заявява в момента. Позоваваме се на него. После Следственият комитет дава данни за 134, това също излъчваме. Но не знаем къде е истината. Нашата информационна политика е направена така, че да даваме възможност за различни гледни точки“.

‛Вторият момент е свързан с факта, че ‛Эхо Москвы“ е информационно радио, радио на мненията. Разбира се, могат да стават грешки. Правили сме грешки. Разбира се, могат да се правят уговорки. Правили сме такива уговорки. И аз съм ги правил, и другите. Имаше недостиг на информация, имаше незнание. Но ние не бяхме единствените с грешките. И поправяме тези грешки. И в дадения случай, извинете за тази дума, се чувстваме комфортно, защото умеем да признаваме грешките си.“.

‛Третият момент е, че ние сме, разбира се, място, платформа за дискусии. Само в дискусиите се изработва правилното решение или, да кажем, се минимизират грешките. Но искам да отбележа много важно нещо, за мен то беше неочакваното в този конфликт. Разбираемо е, че в хода на конфликта се срещах с купища хора, спорих, разговарях с тези, които взимат решения, с някои се съгласявах, с други – не. Но никой, подчертавам, никой не ми каза: ‛ще те изключим“, не ми каза да сваля от ефир Шендерович, да уволня Албац... “.

Венедиктов свърши така: ‛Професионалните медии също правят грешки. Случвало се е да пропуснем новини, да закъсняваме, случвало се е момчетата да уловят в интернет неточна информация, неправилна, взимали са от блогове, които не са проверени. Но най-главното е – да умееш да се поправяш. И смятам, че в общия информационен поток оживяхме напълно достойно“.

New Yorker
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”