(в едно квартално кафене)


Разбира се, че [цената на петрола] ще расте... Вие [западните държави] увеличихте цената на пшеницата с 300%, същото направихте със захарта и цимента... Купувате нашия суров петрол и ни го продавате обратно рафиниран на сто пъти по-висока цена. Справедливо е отсега нататък да плащате повече за петрола. Да речем, десет пъти повече.

Шахът на Иран Реза Пахлави в интервю пред "Ню Йорк таймс", 1973 г.


Помните ли 70-те? Изобщо били ли сте родени тогава? Невероятно време, от това, което днес може да се прочете в книгите. (Защото дори да сте били родени тогава, нямало е как да го преживеете лично заради Желязната завеса.) Елтън Джон и Стиви Уондър, Дийп Пърпъл и Лед Цепелин, Джулай морнинг, Фасбиндер и Бергман, „Исус Христос Суперзвезда“ и „Кръстникът“, мини, миди и макси поли, Кърт Вонегът и Ъпдайк, феминизъм, постмодернизъм и разцвет на книгите тип „как да отслабнем?“, Сиърс Тауър в Чикаго и Кулите в Ню Йорк, Центърът „Помпиду“ в Париж, Ноам Чомски, Червени бригади и Алдо Моро. И най-тежката рецесия, преживявана от Свободния свят от 1929 насам.

Икономистите, които поради комплексарщина много обичат да се правят на отворени копелета и да ръсят остроумия, са измислили по повод на рецесията следния супер смешен виц: „рецесията не е като дъжда - да знаеш кога точно започва и кога свършва“. Ха-ха-ха! Така или иначе, твърдят, че тя вече е тук и дори изпитват известно садо-мазо удовлетворение да предричат, че ще ни тресне не по-леко от онази страшна рецесия от 70-те. Искрено казано, ако резултатът засегне културата по начина, по който я засегнаха 70-те, нищо против. Но да видим, все пак, какво приблизително стана/е станало преди 35 години?

С две думи предисторията: войната Йом Кипур; Западът, общо взето, подкрепя Израел; арабските страни се вбесяват; пълно ембарго над износа на петрол за „основните виновници“ САЩ и Холандия (която продава на Израел оръжие); по-мек режим за Англия и Франция (които отказват да продават оръжие и на едните, и на другите); после ембаргото е отменено, но цените на петрола са в пъти по-високи. Именно скокът на цените удря индустриализирания свят далеч по-страшно от самото ембарго. С пълното съзнание, че изразът е клише: светът спира да е същият.

Ако се опитаме за звучим като кинопреглед от ония времена:

първо е само липсата на бензин. Хората се изнервят. Вестниците по това време са пълни с ужасяващи истории за прояви на крайна бруталност от страна на граждани, желаещи да заредят. Оказва се, че най-лошото у човешката природа излиза наяве, когато резервоарът ти е празен. В началото на 1974 моторист от Ню Джърси сипва бензин само за долар и десет цента и когато се опитва да плати тази сума с кредитна карта, собственикът на бензиностанцията го заплюва в лицето. Списание „Time“ информира за няколко случая на водачи на МПС, пострадали при удар от железопътни влакове, защото имали лошия късмет точно тяхната кола да е върху релсите, докато чакат на километрична опашка за бензин. А в Масачузетс разгневени консуматори потрошават колонките на крайпътна бензиностанция, където не могат да ги обслужат. Както винаги, младите намират начин да превърнат бедата в позитив. Появяват се така наречените бензинови партита – докато чакат на опашки за гориво, компаниите понякога купонясват по цяла нощ. В същото време обаче...

Централните банки в засегнатите страни решават рязко да смъкнат основния лихвен процент, за да окуражат икономическия растеж – нещо, което по онова време се приема за традиционна макроикономическа рецепта. Като пускането на кръв през по-миналия век. Никой не очаква последвалата стагнация, която задълбочава и удължава ефектите от ембаргото и родената от него рецесия.

На Нюйоркската фондова борса в рамките на шест седмици акциите загубват 97 милиарда долара от стойността си.

Училища и дори офиси в САЩ излизат в зимни ваканции, за да пестят гориво за отопление. Започват масирани съкращения и свиване на производства. Инфлацията от началото на миналия век до 1973 се движи в рамките на 2 – 2,5 процента. През 70-те скача на 6% и до края на десетилетието стига 13,3%. В Англия, където отгоре на всичко тече и миньорска стачка, та и въглища няма, се сменя правителството. Макар да е на по-мек режим, Франция вижда края на Златния си период от 30 години висок икономически ръст. Из целия западен свят настъпва епохата на безработицата като основен социален, икономически, психологически проблем.

Изведнъж паричният поток се обръща – парите започват да текат от Запада към Изтока. Близкият Изток осъзнава силата си. Започва да купува оръжие с новопридобитите богатства. Където има изобилие от оръжие, има изобилие от конфликти – до ден днешен продължава пукотевицата, зародена през 1973. Саудитска Арабия започва икономическата си програма, подредена в петилетки, която ще я превърне в една от най-богатите държави. Освен петилетките, харесва от социализма и национализацията – петролните компании стават собственост на държавата.

Макар да е под ембарго, Япония се оказва, че се справя. Защото много бързо осъзнава, че при променените обстоятелства трябва да започне да произвежда по-компактни, малки и пестеливи коли. Благодарение на кризата, Япония се превръща в най-големия износител на автомобили. Тойота печели. Детройт губи. И Дейтона. Отменят ралито „24 Hours of Daytona“ през 1974 г. Същата година намаляват с 10% дължината на всички писти за автомобилни състезания. Намалява се разрешената максимална скорост по автомагистралите в САЩ – пада на 90 км/ч, което дори за 70-те си е малко. Намаляват, намаляват, намаляват. Но и започват да измислят. Без петрол или с много по-скъп петрол, човекът от индустриализирания свят се оказва в положението на маймуната, на която й се налага да започне да ходи на два крака. Ако все още вярваме на Дарвин, разбира се. Открито е изобретението „лятно и зимно часово време“. Започва да се говори за енергийна ефективност – много кротко в началото. Правят се цели рекламни кампании, за да се убедят хората да гасят всички лампи вкъщи, докато ги няма. Колко години по-късно и още не са се научили, но важното е, че вече имаме зародиш на зелено мислене. При това, до манията „глобално затопляне“ има доста време. Може да се каже, че петролните кризи през 70-те (всъщност, те са две – от 73-та, и после от иранската революция 79-та) слагат край на модернизацията и начало на екологичните движения. Е, не е чак „ерата на Водолея“, но почти...

Та, ако не сте били родени тогава, можете да претендирате, че сте от поколението, което днес патилите и помнещите наричат ‛recession virgin“. Рекламните агенции ви описват в графата на идеалните консуматори, защото се предполага, че гледате на кредита и лизинга като на свещено право на всяко човешко същество. Папата нонстоп ви предупреждава, че прекаленият материализъм ще ви изяде главата, но вие, и да искате, не можете да му обърнете внимание, защото българските вестници тези новини ги отпечатват в десет реда на една колонка на международна страница. А някъде из Европа и САЩ разни старци-разбойници, изстрадали рецесията от 70-те, потриват ръце, любопитстват злорадо как ще реагирате (не вие лично, но поколението ви), като не можете да изплатите следващата вноска за кола/плазмен телевизор/почивка/дизайнерско канапе/MacBook Air и прочее, и ви дават съвети.

Тези съвети звучат така:

Първо, SWОT анализ.

По време на рецесия се увеличава безработицата. Ерго, по-малко хора допринасят за развитието на икономиката. Икономическият растеж тръгва надолу. Покупателната способност намалява. Съответно, намалява консуматорската лудост. Производствата не могат да си позволят повече да вдигат цените – спират инвестициите в нови технологии. Това е лошо.

Хората по време на рецесия стават обикновено консервативни в пространството на личната си икономика. Тези, които не са успели да си намерят нова работа след съкращенията, започват да продават инвестициите си, защото имат нужда от пари в брой. В резултат падат не само цените на акциите, но и цените на недвижимостите. Това е добре – най-малкото за хората, които все още нямат собствено жилище.

Безработицата се превръща в явление. За потенциалните засегнати това е лошо. За работодателите е добре – могат да избират по-добрия, вместо – както сега – изобщо да се радват, че на интервюто за работа се е явило живо мърдащо тяло.

Фондовите борси стават най-лошия приятел на човека, мечтаещ да се пенсионира на 40. Всъщност, стават ужасно несигурна територия за инвестиране. Дали е добре това или зле? Погледнах си в паспорта, там не пише Джордж Сорос, а Вера Джамбазова, така че по-добре да си мълча.

Какво ще ни кажат сега старците-разбойници, които потриват ръце в очакване да дадат някой и друг съвет?

Винаги разполагайте с пари, които биха покрили обичайните ви разноски за шест месеца. Така дори най-тежкият удар/уволнение/фалит няма да издърпа килимчето изпод краката ви.

Намерете няколко различни източника на доходи. Повишавайте квалификацията си, за да не позволите да ви разкарат при следващото съкращение.

Научете са да живеете с по-малко от реалните ви доходи. (Уау, неизпълнимите новогодишни програми на Бриджит Джоунс.)

Забравете показността и парвенющината. Не просто защото правят лошо впечатление на околните по време на рецесия. А защото не се знае колко време ще можете да си ги позволите. [Извинете, не мога да се въздържа: миналата седмица депутатката Теодора Дренска се похвали в „24 часа“ с любимите си предмети: сърце „Сваровски“ с бяло злато, сервиз (сервиз, моля ви се!?) „Версаче“, обувки от кожа на пони. Типично малоумно поведение на човек, който живее извън времето. Някой трябва да обясни на тези самозабравили се новобогаташи, че подобно перчене е вредно за самите тях. Да им се обяснява, че е неморално, е безсмислено.]

Според едно неотдавнашно изследване, над 30% от активните млади хора в България биха подкрепили, включително на избори, една автентична зелена организация. За тях са най-добрите новини, свързани със скока на петрола и задаващата се/вече тук/започнала рецесия (така де, това да не е като дъжда - да можем да я познаем къде се намира в пространството!).

По време на рецесия намалява значително изхвърляният боклук.

Ще паднат покупките на нови мобилни телефони. А в мобилните телефони се използват елементи от менделеевата таблица, срещу чиито добив зелените най-често протестират. Част от тези елементи се добиват в размирни държави, като например Конго, където парите от концесионните такси от добиващите фирми отиват за финансиране на разнообразни паравоенни формирования. Тоест, ще се стреля по-малко. Евентуално.

Хората ще бъдат принудени да купуват коли, които харчат по-малко гориво.

Ще се увеличат вариантите за добив на енергия от възобновяеми източници. Като начало атомните централи ще се върнат на мода и ще възстановят позициите си, изгубени още по времето на „Китайски синдром“. Може би Белият дом ще качи обратно на покрива слънчевите батерии, поставено там от Джими Картър по времето на енергийната криза от 1979 и махнати под някакъв предлог от Рейгън.

Ще намалеят продажбите на плазмени телевизори, които по принцип хабят повече ток от обичайните старомодни кутии.

Очевидно ще намалеят вредните емисии поради свиването на производството.

По-малко хора ще пътуват насам-натам, така че ще намалеят вредните ефекти от тоталната световна глобализация. Ако смятате глобализацията за нещо вредно.

За едно са сигурни старците-разбойници. Ще се променим самите ние. Сравнително безгрижният период от последните десетина години, когато мол-културата стана така скъпа на сърцата ни, може би вече е отминал. Ако не можем в свободното си време да се мотаем с празен поглед около магазините, може би ще се наложи да започнем да мислим, да чувстваме или някакви подобни занимания, неприсъщи на човека-консуматор от времето на (сравнително) евтиния петрол. Ще се роди ли ново кино, чиято основна цел е да ни наведе на мисловна дейност, вместо да ни ентертейнва? Ще дойде ли край на безбройните филмирани комикси? Ще се появи ли ново течение в живописта? Ще започнат ли хората отново да четат книги? След три-четири десетилетия други ще дават отговори на тези въпроси. Ще питат „помните ли началото на века?“ А ние ще потриваме ръце и ще даваме съвети. Като например:

Как в крайна сметка изглежда човекът по време на криза? Ако се придържаме към мъдростта на 70-те, героите на Марлон Брандо и Мария Шнайдер от "Последно танго в Париж" са идеалните архетипи. Объркани, бунтовни, романтични, цинични, брутални, самотни, алиенирани... И с невероятно силно чувство за самозащита. Е, той използва самозащитата, за да пробва да спаси душата си и да избяга от мейнстрийма; тя използва самозащитата, за да спаси битието си и да се върне в мейнстрийма. Накрая си залепяме дъвката под перваза на балкона... И имаме шанса да родим легенда.