Религия и конструиране на гражданска идентичност
Изследванията за религиозните публични роли са свързани най-вече с начините на тълкуване на определени мнения или действия. Този анализ използва изследване, което показва как хората използват религията, за да очертаят границите на груповите идентичности и взаимоотношения. Важно е да се отбележи, че тези граници се поставят в специфични ситуации, в които не могат да се предвидят причините, мотивирани от религията, за извършването на отделни публични действия. Изследването е направено в периода 1998 – 2000 в средно голям американски град в две организации, които са финансирани от една и съща местна религиозна структура. Едната група се състои от миряни, които представляват различни църкви и се занимават с благотворителна дейност. Другата група включва духовни лица, представители на различни църкви, които организират публични прояви срещу расизма. И при двата случая членовете на отделните групи използват религиозни понятия, когато говорят за гражданска идентичност, въпреки че споделят едни и същи възгледи, основани на вярата, с които мотивират избора на целта си.
За какво хората публично използват религията?
Много социологически изследвания са фокусирани върху използването на религията като инструмент, с който се осмислят дадени действия или изказани мнения. С този акцент на проучване се характеризира класическият аргумент, че модерните американци са приватизирали религията и вече не я използват, за да легитимират публичните си действия (Бъргър 1967; Лукман 1967). В същото време обаче последните изследвания показват, че американците продължават да използват религиозни основания, за да оправдаят свои политически или граждански занимания. Някои проучвания пък сочат, че американците използват религиозен дискурс, за да водят ‛културни войни“ за социални проблеми, а други отчитат, че подобни тенденции се наблюдават много рядко. Дори и изследователите да не са единни в заключенията си, те са почти винаги единодушни, че способността на религията да придава смисъл я прави социологически интересна.
Обществените групи пък използват религията, за да определят колективните идентичности и по-конкретно: за да разберат кои са, как да се отнасят към тези, които са ‛във“ и ‛извън“ тяхната общност. Образно казано, те използват религията, за да ‛отбележат“ мястото си на т. нар. гражданска карта; по този начин в отделни случаи, когато групите се опитват да преодолеят социални, расови или религиозни различия, вероизповеданието се превръща както в източник на конфликти, така и в сила на сцепление.
Метафората с картата включва и идеята за познанието за другия. ‛Картографирането“ е от ключово значение за самоопределянето на групата. В същото време е важно да не се поставя знак на равенство между ‛картографирането“ на групата и религиозните вярвания или рационални основания на нейните членове, както и не трябва да се смята, че ако логичните обосновки са константни, и позиционирането на картата също ще бъде с подобна характеристика. Някои социолози отчитат, че при изследвания на религиозни групи често се поставя знак на равенство между груповата идентичност и нейните религиозни вярвания. Това се обяснява с протестантската концепция за изпълващата с идентичност вяра, която в голяма степен е повлияла на социологическото разбиране за религия в САЩ. От друга страна обаче гражданските, религиозни или други групи се идентифицират по различен начин в зависимост от обществения контекст, в който те се намират. И не защото вярата на членовете в групата е слаба и във всеки един момент може да се промени, а защото различните ситуации могат да отключат различни идентичности. Дадени обстоятелства водят до определена, открояваща се идентичност, която от своя страна също оформя дефиницията за конкретния контекст при неподлежащ на прогнозиране баланс на влияния (Търнър 1987).
В случая може да се даде следният пример – някои доброволци на религиозна организация описват себе си и хората, на които служат, като ‛енория“ и ‛общност Шалом“ в случаи, в които може изобщо да не става дума за отделна конгрегация или за евреи.
Изследователите смятат, че трябва да подхождат към въпроса за ‛картографирането“, отчитайки конкретните обстоятелствата, като с особена сила това важи за общество, което е секуларизирано в много и различни посоки, но в което се наблюдават непредсказуеми изблици на религиозност. В подобни случаи най-успешното проучване би било комбинация от участие и наблюдение. То би се различавало от анализа на ежедневната комуникация на конкретно фиксирани категории от идентичности, основаващи се на определени религии. В крайна сметка подобно проучване би довело до нов тип изследвания.
Първо, за ситуацията в САЩ фокусирането върху въпроса с ‛картографирането“ ще реши проблема със задънената улица, до която достигна дебатът за ‛културните войни“. Привържениците на тезата за ‛културните войни“ твърдят, че конфликтите между религиозните консерватори и религиозните либерали (или секуларисти) се разиграват на ниво техни интереси. Противниците на тази постановка пък твърдят, че, след като са се запознали със социологически проучвания сред отделни американски граждани, са открили, че освен по въпроса за аборта, сред мненията на анкетираните не се забелязват огромни различия, което ги кара да мислят, че ‛културни войни“ не съществуват.
Ако изследователите се фокусират върху конфликтните стилове на ‛картографиране“, към които обаче не се включват противоречащите си теологични основания, ще се подобри разбирането за това в какви параметри се развиват различните религиозни конфликти.
Понятието ‛картографиране“ може да повлияе и на чувствителността, с която говорим за междурелигиозния конфликт, без в случая да засягаме САЩ или християнството като цяло. Например, в последно време етнографите започват да си задават въпроса как мюсюлманите в Западна Европа ‛изпълняват“ мюсюлманска идентичност в мултирелигиозен или в секуларен контекст, приемайки тази роля като отделна форма, макар и свързана с мюсюлманската вяра. Някои социолози дават за пример случая, в който мюсюлманска активистка спори със събратя по вяра, които я упрекват, че създава ‛лош имидж на мюсюлманската жена“, когато не носи кърпа на главата си, излизайки сред френското общество. От своя страна жената обяснява, че иска да помогне на мюсюлманите да изповядват по-добре религията си и подчертава: ‛Аз съм мюсюлманка, но на хората не им е необходимо да знаят какво правя именно в качеството си на такава.“
Ясно е, че жената няма различно религиозно разбиране за активността на мюсюлманската общност. Тя обаче има различно ‛картографиране“ на мюсюлманската идентичност.
При изследване, проведено през 2007 сред млади пакистанци, представители на средната класа, членуващи в ислямистски организации, се констатира, че независимо от тяхното първоначално вероизповедание, те мотивират членството си с желанието ‛да бъдат по-близо до Исляма“ и да постигнат самоусъвършенстване. Става ясно, че тези младежи изучават различни ‛картографирания“ на това как да бъдеш мюсюлманин като функция на останалия свят. Според някои от анкетираните всеки трябва да открие правилния религиозен ‛път“ и да съпостави личния си избор с правителственото налагане на религия. Други също не одобряват управленския натиск, но смятат, че университети в страната трябва да са включени в кръга на религиозната власт и заради това са против уроците по музика. Тези два примера показват, че прилагането на ‛картографирането“ ще обогати разбирането на религиозните различия и конфликти.
На второ място са необходими повече изследвания в сферата на въпросите кога и как религията помага на обединяването на отделните групи в условия на социално разделение. Бъдещите сравнителни изследвания върху религиозните и секуларните граждански обединения могат да покажат кога дефиницията на вярващите за ‛вътрешен“ и ‛външен“ спрямо тях влияе положително или отрицателно върху съюзите на мнозинството и малцинството.
Трето: с реформите в сферата на социалните помощи в Северна Америка и Западна Европа, на религиозните организации бе предложено да се включат с предоставянето на повече социални грижи. Така се придаде нов смисъл на въпроса, какво правим с религията в обществото. Високопоставени политици в САЩ дори намекнаха, че социалните услуги, предоставяни от религиозни организации, са не само по-ефективни и евтини, отколкото тези на държавните служби, но и дават възможност на американските граждани да се проявят като състрадателни и отговорни партньори на нов социален договор. (Тезата е изказана още през 2001 от Джон Дилулио, съветник на Джордж Буш). Отделни изследвания обаче хвърлят съмнение върху тезата на Дилулио. Така че тепърва предстои да се извършат още много проучвания на ‛картографирането“ на така наречените публични религиозни актьори, с които да се оцени държавната вътрешна политика спрямо гражданското използване на вероизповеданието.
(със съкращения от American Sociological Review, 2008, Vol, 73)
За какво хората публично използват религията?
Много социологически изследвания са фокусирани върху използването на религията като инструмент, с който се осмислят дадени действия или изказани мнения. С този акцент на проучване се характеризира класическият аргумент, че модерните американци са приватизирали религията и вече не я използват, за да легитимират публичните си действия (Бъргър 1967; Лукман 1967). В същото време обаче последните изследвания показват, че американците продължават да използват религиозни основания, за да оправдаят свои политически или граждански занимания. Някои проучвания пък сочат, че американците използват религиозен дискурс, за да водят ‛културни войни“ за социални проблеми, а други отчитат, че подобни тенденции се наблюдават много рядко. Дори и изследователите да не са единни в заключенията си, те са почти винаги единодушни, че способността на религията да придава смисъл я прави социологически интересна.
Обществените групи пък използват религията, за да определят колективните идентичности и по-конкретно: за да разберат кои са, как да се отнасят към тези, които са ‛във“ и ‛извън“ тяхната общност. Образно казано, те използват религията, за да ‛отбележат“ мястото си на т. нар. гражданска карта; по този начин в отделни случаи, когато групите се опитват да преодолеят социални, расови или религиозни различия, вероизповеданието се превръща както в източник на конфликти, така и в сила на сцепление.
Метафората с картата включва и идеята за познанието за другия. ‛Картографирането“ е от ключово значение за самоопределянето на групата. В същото време е важно да не се поставя знак на равенство между ‛картографирането“ на групата и религиозните вярвания или рационални основания на нейните членове, както и не трябва да се смята, че ако логичните обосновки са константни, и позиционирането на картата също ще бъде с подобна характеристика. Някои социолози отчитат, че при изследвания на религиозни групи често се поставя знак на равенство между груповата идентичност и нейните религиозни вярвания. Това се обяснява с протестантската концепция за изпълващата с идентичност вяра, която в голяма степен е повлияла на социологическото разбиране за религия в САЩ. От друга страна обаче гражданските, религиозни или други групи се идентифицират по различен начин в зависимост от обществения контекст, в който те се намират. И не защото вярата на членовете в групата е слаба и във всеки един момент може да се промени, а защото различните ситуации могат да отключат различни идентичности. Дадени обстоятелства водят до определена, открояваща се идентичност, която от своя страна също оформя дефиницията за конкретния контекст при неподлежащ на прогнозиране баланс на влияния (Търнър 1987).
В случая може да се даде следният пример – някои доброволци на религиозна организация описват себе си и хората, на които служат, като ‛енория“ и ‛общност Шалом“ в случаи, в които може изобщо да не става дума за отделна конгрегация или за евреи.
Изследователите смятат, че трябва да подхождат към въпроса за ‛картографирането“, отчитайки конкретните обстоятелствата, като с особена сила това важи за общество, което е секуларизирано в много и различни посоки, но в което се наблюдават непредсказуеми изблици на религиозност. В подобни случаи най-успешното проучване би било комбинация от участие и наблюдение. То би се различавало от анализа на ежедневната комуникация на конкретно фиксирани категории от идентичности, основаващи се на определени религии. В крайна сметка подобно проучване би довело до нов тип изследвания.
Първо, за ситуацията в САЩ фокусирането върху въпроса с ‛картографирането“ ще реши проблема със задънената улица, до която достигна дебатът за ‛културните войни“. Привържениците на тезата за ‛културните войни“ твърдят, че конфликтите между религиозните консерватори и религиозните либерали (или секуларисти) се разиграват на ниво техни интереси. Противниците на тази постановка пък твърдят, че, след като са се запознали със социологически проучвания сред отделни американски граждани, са открили, че освен по въпроса за аборта, сред мненията на анкетираните не се забелязват огромни различия, което ги кара да мислят, че ‛културни войни“ не съществуват.
Ако изследователите се фокусират върху конфликтните стилове на ‛картографиране“, към които обаче не се включват противоречащите си теологични основания, ще се подобри разбирането за това в какви параметри се развиват различните религиозни конфликти.
Понятието ‛картографиране“ може да повлияе и на чувствителността, с която говорим за междурелигиозния конфликт, без в случая да засягаме САЩ или християнството като цяло. Например, в последно време етнографите започват да си задават въпроса как мюсюлманите в Западна Европа ‛изпълняват“ мюсюлманска идентичност в мултирелигиозен или в секуларен контекст, приемайки тази роля като отделна форма, макар и свързана с мюсюлманската вяра. Някои социолози дават за пример случая, в който мюсюлманска активистка спори със събратя по вяра, които я упрекват, че създава ‛лош имидж на мюсюлманската жена“, когато не носи кърпа на главата си, излизайки сред френското общество. От своя страна жената обяснява, че иска да помогне на мюсюлманите да изповядват по-добре религията си и подчертава: ‛Аз съм мюсюлманка, но на хората не им е необходимо да знаят какво правя именно в качеството си на такава.“
Ясно е, че жената няма различно религиозно разбиране за активността на мюсюлманската общност. Тя обаче има различно ‛картографиране“ на мюсюлманската идентичност.
При изследване, проведено през 2007 сред млади пакистанци, представители на средната класа, членуващи в ислямистски организации, се констатира, че независимо от тяхното първоначално вероизповедание, те мотивират членството си с желанието ‛да бъдат по-близо до Исляма“ и да постигнат самоусъвършенстване. Става ясно, че тези младежи изучават различни ‛картографирания“ на това как да бъдеш мюсюлманин като функция на останалия свят. Според някои от анкетираните всеки трябва да открие правилния религиозен ‛път“ и да съпостави личния си избор с правителственото налагане на религия. Други също не одобряват управленския натиск, но смятат, че университети в страната трябва да са включени в кръга на религиозната власт и заради това са против уроците по музика. Тези два примера показват, че прилагането на ‛картографирането“ ще обогати разбирането на религиозните различия и конфликти.
На второ място са необходими повече изследвания в сферата на въпросите кога и как религията помага на обединяването на отделните групи в условия на социално разделение. Бъдещите сравнителни изследвания върху религиозните и секуларните граждански обединения могат да покажат кога дефиницията на вярващите за ‛вътрешен“ и ‛външен“ спрямо тях влияе положително или отрицателно върху съюзите на мнозинството и малцинството.
Трето: с реформите в сферата на социалните помощи в Северна Америка и Западна Европа, на религиозните организации бе предложено да се включат с предоставянето на повече социални грижи. Така се придаде нов смисъл на въпроса, какво правим с религията в обществото. Високопоставени политици в САЩ дори намекнаха, че социалните услуги, предоставяни от религиозни организации, са не само по-ефективни и евтини, отколкото тези на държавните служби, но и дават възможност на американските граждани да се проявят като състрадателни и отговорни партньори на нов социален договор. (Тезата е изказана още през 2001 от Джон Дилулио, съветник на Джордж Буш). Отделни изследвания обаче хвърлят съмнение върху тезата на Дилулио. Така че тепърва предстои да се извършат още много проучвания на ‛картографирането“ на така наречените публични религиозни актьори, с които да се оцени държавната вътрешна политика спрямо гражданското използване на вероизповеданието.
(със съкращения от American Sociological Review, 2008, Vol, 73)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
